След последния ми досег с киното в лицето на „Измислен свят” бях получил толкова рязък нервен колапс, че всеки спомен за думи като „голям екран”, „билет” и дори „пуканки” беше реално опасен за здравето ми. Но времето лекува всичко /дори и шизофрения?/, е казал народът, поради което реших да измия очите си с новия продукт на Холивуд, наречен „Първичен код” – филм, за който не крия големите си очаквания, още откакто разбрах, че ще го режисира Дънкан Джоунс. И тъй като се намираме във встъпителния абзац, с който Ви подготвям психически за това, което Ви чака в останалите няколко хиляди знака, бързам да Ви предупредя, че този път некоординираното ми ревю ще е позитивно, а това е един вид рядко щастие в моя ограничен блог, така че го приемете като знак от съдбата, че филмът наистина си струва. Ако не друго, поне е единственият филм по кината в момента, който бих гледал отново с желание, а да чуете подобни еретични слова баш от моите уста е събитие, равносилно по мащаб с католическо чудо.

Но нека не губя повече от Вашето време /моето вече е изгубено, докато Вашето е пари/ и премина директно към темата. Не помня кога последно съм излизал от кино толкова приятно изненадан – от себе си, че не съм заспал. Всъщност, не помня кога последно съм излизал от кино, без да извършвам някоя от следните дейности – да пожелавам карнални актове с определени роднини на режисьора, да ритам произволни кофи за смет или да късам демонстративно билети пред касиерката – понякога и трите наведнъж. За моя почуда, „Първичен код” се оказа едно от по-добрите предложения на 2011, не само защото е направен с желание да се хареса на по-интелигентната публика, но и защото в същото време удачно борави с теми и похвати, които да разширят таргет аудиторията му, без концепцията на филма да изгуби тежестта си. Warning: Както винаги, опасността от спойлери в ревюто е на степен DEFCON 3, така че продължете на своя отговорност.

Режисьорът на този свеж полъх от иначе зловонната канализация на Холивуд е Дънкан Джоунс, който филмира един от най-големите сюрпризи на 2009 – космическата драма „Луна” със Сам Рокуел. За незапознатите, Джоунс е син на популярния певец Дейвид Бауи /може би сте чували за него?/, което индикира, че детството му не е било леко от психологическа гледна точка, но от друга страна показва, че в жилите му все пак тече някакъв талант, поне по бащина линия. Дънкан демонстрира нагледно как с малко пари може да се направи голям филм, който да функционира на няколко нива. И това във време, в което подобен риск лесно можеше да се приеме по съвсем друг начин, особено на фона на болшинството от лайна, бълвани откъм хълма на Ел Ей. Още тогава Джоунс зае предна позиция в списъка ми на млади таланти, чието творчество да следя – това бе първият му филм, а бе направен със стил, който много рядко се вижда при останалите невежи новобранци.

Всеки уважаващ себе си американец трябва да знае как се обезвреждат бомби

С успеха на „Луна”, Джоунс попадна под светлината на редица критични прожектори, които бавно започнаха да преценят дали британецът действително има потенциал или е един от многото one-hit-wonders, които киното ще забрави до няколко лета. И за да докаже, че е от първия тип, Дънкан стратира работа по нов филм – този път с повече актьори и бюджет,  но отново заиграващ се с жанра на научната фантастика – „Първичен код”. За зрителите ветерани, сюжетът му би се сторил като предпоследното нещо, преди тоталното клише – военният пилот Колтър Стивънс /Джейк Джиленхол/ е изпратен в тялото на непознат, за да спре експлозия във влак през последните осем минути от живота на обитателя си. Той има строго дефиниран период от време за действие, в края на който следва експлозия и цикълът се повтаря, като всеки път нашият герой получава все повече и повече информация за атентата. Докато трае мисията, Стивънс е затворен в капсула, а съзнанието му бива транспортирано в тялото на приемника, посредством новаторска компютърна програма, разработена за военни цели и наречена „първичен код”. С този софтуер /който всъщност е един нелош „макгъфин“ за нуждите на филма/, учените могат да екстрактват последните осем минути от спомените на даден труп и да ги манипулират, в търсене на информация.

Дотук вече трябва да сте наясно, че сценаристът Бен Рипли е гледал много внимателно комедийката с Уилям Мъри „Денят на Мармота” и дрисъка на Тони Скот „Дежа Вю”, като се е възползвал от няколко готови сценарни хватки, с които да конструира историята. Но за разлика от други филми, които крадат наготово и накрая сътворяват негледаеми помии, „Първичен код” го прави с уважителна причина, а самите заемки допринасят към сюжета и го надграждат, вместо деградират. Това е постигнато с няколко малки, но идейни туистчета, които са имплантирани в хода на събитията. Не се бъркайте обаче – филмът не разчита на някакви фрапиращи неочаквани обрати, нито повествованието му се крепи на убер изненадващ финал. Не, „Първичен код” се корени много повече върху бремето на човешкия избор и набляга осезаемо както на философските въпроси от екзистенциален тип, така и на научните такива, свързани със съществуването на паралелни вселени и последиците, които евентуалното им опериране би предизвикало.

Експлозията винаги е една и съща, но Джоунс се е постарал да я показва по различен начин

Няма да преразказвам сюжета точка по точка този път, защото филмът наистина заслужава не само пълното Ви внимание, но и неопорочената Ви нагласа. Основният му двигател е емоцията и всеки зрител ще има възможност да види нещо различно и индивидуално в развитието на историята и героите. Също както и при „Луна”, „Първичен код” е многопластов филм, който може да бъде гледан като няколко неща едновременно – както стандартно трилърче с патриотична насоченост /трябва да се спре атентатор, заплашени са американски животи, героят е военен, а „първичният код” е оръжие за борба с терора/, така и класически сай-фай за парадоксите от пътуването във времето /макар че тук всъщност няма такова/, а също и една семпла любовна история, която обаче не е сложена просто като украса, а като катализатор, необходим за трансформацията на протагониста. В първия случай, филмът действа ударно и ни вкарва почти веднага в атмосфера на параноя, още с първите събуждания на Колтър Стивънс в тялото на обречения учител по история Шон Фентърс. Ситуацията е все още неясна за военния пилот – той се озовава на ново място, обграден от непознати, повечето от които потенциални заподозрени. Дигиталният часовник на бомбата тиктака, а нещата се усложняват лавинообразно с информацията, която Стивънс постепенно открива за себе си извън „първичния код”. Дънкан Джоунс задържа интереса в двете реалности на героя си, като плавно успява да покачва напрежението с всяка нова улика, която Стивънс открива във влака. От тази страна, филмът лесно може да мине за сполучлив реверанс към златните whodunit мистерии, което добавя значителен класически привкус на заглавието, сякаш гледате удължена версия на епизод от „Зоната на здрача”.

От втората гледна точка /сай-фай елемента/, „Първичен Код” копае сериозно в теориите на квантовата физика и по-специално във версиите за съществуването на паралелни светове, които могат да си взаимодействат един с друг. Сценаристът Рипли очевидно е чел книгите на Мичио Каку, защото според неговото виждане, алтернативните вселени съществуват в безброй различни варианти, във всяка една от които има безброй различни версии на самите нас. /така например в съседната нам реалност, аз не пиша това ревю, а правя нещо много по-продуктивно – скубя си космите в носа/ Ежедневните ни избори разклоняват хода на реалността и водят до различни резултати, превръщайки буквално всяко наше решение в самостоятелен свят. Колтър Стивънс не участва в обикновена военна симулация, нито е инсталиран в компютърна програма по подобие на „Матрицата“ или „ТРОН„, където битове и байтове живеят в мир и хармония – той е пратен в напълно самостоятелна реалност, появила се с последните минути от живота на Шон Фентърс. От тази страна на кубчето, „Първичен код” се старае да допадне на малко по-съобразителните си зрители, които се интересуват от подобни теми и почти успява. Естествено, не твърдя, че сценарият е абсолютно безпогрешен, дори напротив – в много моменти оставя поредица от висящи алогизми, а финалът безпощадно осира дори минималната научна достоверност на случващото се. Но това са неща, които могат да бъдат подминати с пренебрежение, защото подобни сюжети са изключително сложни за изпълнение, а и целта на филма не е да служи като сух урок по физика, водещ до неизбежен REM. Също както и при „Луна”, фантастичната нотка не е епицентър, а трамплин за драматичните човешки взаимоотношения. Темата за паралелните вселени служи само като инструмент на филма, така че въпреки научните си претенции, сценарият не изисква от Вас да сте „Мислителят“ на Роден и може лесно да бъде възприет дори от хора, чиито единствени познания по string theory са свързани с термина G-string.

Дънкан Джоунс е фен на оригиналните постери

И в третото си ниво, „Първичен код” е типична любовна история между непознати във влак, които бавно и постепенно откриват връзката помежду си. Знам, че звучи прекалено розЕво и посипано с цял чувал пудра захар, но в действителност нещата не са чак толкова драстични. Романтичната нишка е вплетена доста елегантно в останалите сюжети и никога не изпъква прекалено буквално, че да дразни с присъствието си. Всъщност, тя е може би най-фундаменталната част на филма, защото е основният мотивационен двигател на Стивънс и генерира широк диапазон от драма. Както сами виждате, „Първичен Код” може да се гледа няколко пъти, като всеки път да насочвате вниманието си към различни детайли, които сте пропуснали първоначално или дори да преценяте действията на героите, взависимост от това как бихте реагирали Вие в дадения момент и ситуация.

В главната роля е Джейк Джиленхол, който най-после играе в нещо, заради което да му простим кинематографичния грях в „Принцът на Персия”. Три неща са важни за Джиленхол и участието му в „Първичен код”, но нито едно от тях не е свързано с влажния му телешки поглед. За начало, той е един от основните виновници за появата на филма, защото сам е предложил сценария на Дънкан Джоунс /британецът е искал да филмира съвсем друго заглавие/. Явно младият Джейк все пак има някакъв усет към сериозното кино и това му излъчване на плебей в екстаз е просто за заблуда на противника. На второ място, ролята във филма изцяло приляга на актьорските му данни и Джиленхол не само, че не дразни като Колтър Стивънс, но и по някакъв начин прави персонажа си изненадващо реалистичен – най-вече чрез непринудените си реакции. Е, тук-там Джейк преиграва като за световно, но като се има предвид, че той е ключовата фигура на целия филм и сюжетът следи единствено и само него, смятам че такива спорадични минуси могат да бъдат опростени. Отделно от това, двамата с режисьора са се погрижили да добавят дори адекватно ниво на хумор – нищо крайно разбира се, не говорим за ситуационна комедия, все пак – но в определени моменти по време на диалозите и действията на героите се усеща тънка сатира и дори самоирония, което е похвално за авторите и показва, че Джоунс и екипът му не страдат от синдрома на елитарността. Така например, първите два заподозрени на Стивънс са индиец и арабин, което е нов връх в racial profiling-а, но и напълно резонен акт, като се има предвид, че капитан Стивънс се е върнал наскоро от мисия в Афганистан. Още по-интересното е, че индиецът се оказва стендъп комик, а актьорът, който го играе е… реалният стендъп комик Ръсел Питърс. Явно дори в алтернативната вселена, пичът не иска да се откаже от призванието си. И третото, което е интересно за брата на Маги Джиленхол е, че с настоящия филм актьорът прави своеобразно обобщение на едни от най-добрите си превъплъщения до момента /не онова в палатката с Леджър, споко/ – „Първичен код” е както втората му роля на военен след „Пехотинци”, така и втората му роля в сюжет за паралелни вселени след „Дони Дарко” – напълно очаквано е било за него да хареса сценария и да се опита да го pitch-не на някой новак, със себе си в главната роля.

Джейк старателно се опитва да пресъздаде някаква неопределена емоция

Останалите амплоа са заети от звезди, блестящи със сравнително евтин оттенък. В ролята на Кристина /жената от влака, в която Стивънс се влюбва по някаква причина/ е Мишел Монахан /“Орлово око„/с тази нейна усмивка на бясна пачавра. Монахан така и не успя да се нагласи удобно в кино средите, отскачайки от една второстепенна роля в друга, без особена еволюция. Тук, каката не дразни, но и не помага значително на историята, тъй като е в ситуацията на неориентирана damsel in distress и служи единствено за любовни искри и нищо повече. Вера Фармига /“Сирак„/ е от другата страна на монитора в капсулата на Стивънс и представлява конекцията между него и реалния свят. Интеракциите между двамата са и едни от най-емоционалните диалози в целия филм, което е било голямо предизвикателство за двамата, особено като се има предвид, че по време на снимките си са комуникирали с празен екран. Фармига е някак изкуствена в цялата работа, което все още не знам дали се дължи на по-невзрачната й роля, или просто на слабите й актьорски умения. На трето място е Джефри Райт, в ролята на PhD гения, сътворил „първичния код” – пичът е стереотипизиран от-до, но това не се забелязва чак толкова, а и цялото му участие е по-скоро под формата на присъствие.

Това, което признавам на Дънкан, е че може да снима добре с минимални финанси. Бюджетът на „Първичен код” е $32 милиона, което може би е голяма сума, ако сте родопски овчар, но е твърде нищожна цифра за фантастичен трилър в последната година преди края на света. Въпреки това обаче, техническата страна на филма е на професионално ниво, а операторът Дон Бърджис /”Форест Гъмп”/ дори е имал възможността да направи две-три интересни маневри с камерата. Джоунс може да концентрира цялото действие в затворени помещения, както доказа и с „Луна”, така че ограниченията на сетинга изобщо не му представляват проблем, а дори напротив – служат като допълнителен елемент за покачване на зрителското напрежение, почти не оставяйки място на публиката да диша извън стените на влака. И въпреки цикличните сцени /всъщност една сцена, показвана множество различни пъти/, синът на Д. Бауи се е погрижил да заснеме всяко последващо влизане в „първичния код“ по специфичен начин, с което да избегне досадната повторяемост. Музиката също е избрана, за да допълва чувството на клаустрофобия – Крис Бейкън е имитирал стряскащите тонове на Бърнард Хърман от старите трилъри на Хичкок, което още повече кара лентата да наподобява класическо филмово преживяване.

Първичният код, разяснен на компютърен език

И сега е време за малко негативни думи, защото както отлично знаем няма нито съвършени филми, нито перфектни истории. Най-малкото тази, която отново е срината от жаждата на Холивуд за изнасилени, но и нелогични хепиендове. Финалът  на „Първичен код” куца като сакат педофил, гонещ първокласник. Иронично или не, филмът трябваше да свърши осем минути по-рано и тогава може би щеше да заслужи още половин единица върху оценката си. Но не би. Джоунс е бил принуден да направи нещата така, че да се харесат на всички, а всички харесват щастливите краища и въпреки иначе драматичния си премис, „Първичен код” приключва твърде банално, даже по стандартите на романтичните небивалици. Е, не чак толкова банално, колкото семейно коректния завършек на „Frequency“, но със сигурност последните няколко минути на филма иритират здравия разум. Показателно е, че дори самият Джиленхол заяви с видима куртоазия как не е особено въодушевен от настоящия финал, като спойлна че има още един – алтернативен такъв /не може филм за алтернативни вселени да няма поне един алтернативен край, нали така?/, който Джоунс е запазил за специалните материали на DVD-то. Силно се надявам той да е онзи справедлив завършек, който филмът наистина заслужава, защото една огромна част от въздействието на всяко заглавие идва от кулминацията и ако тя е емоционално неудовлетворяваща, тогава много от позитивите до момента се губят безвъзвратно. Още повече, че филмът финализира, без да даде отговор на много от важните въпроси, които периодичните му туистчета зададоха – така например, какво се случва със съзнанието на Шон Фентърс, след като тялото му бива инфилтрирано от Стивънс и как точно Стивънс смята да залюби жената от влака, след като е ясно, че той не притежава нито спомените, нито характера на оригиналния Шон, а жената очевидно е харесвала учителя. Това обаче са теми за продължителни дебати, пък и „Първичен код” не разчита на точните им отговори, за да бъде увлекателен. Всъщност, това е един от малкото филми, на които бихте простили логическите неуредици, само защото успява да Ви накара действително да разсъждавате върху тях, което си е постижение за съвременен холивудски продукт.

Вече сме на финалната права, така че може да се отпуснете – краят на ревюто идва. Като обобщение, мога единствено да препоръчам „Първичен код” на всички, които все още вярват в доброто кино за мислещи хора – от онова, правено с малко пари, но много желание и афинитет към дребните детайли. Вторият филм на Дънкан Джоунс е едно стегнато и провокиращо изследване на човешката природа във всяка реалност, която приемаме за наша собствена. По принцип е рано за някакви конкретни заключения, но Джоунс определено е име, чието творчество ще бъде следено изкъсо и за в бъдеще. Някои дори си позволиха да го предрекат като следващия Нолан, макар че подобни изказвания са леко несериозни към момента. Добрите новини са, че „Първичен код” няма да Ви накара да си изгубите съня, търсейки излишно дълбок смисъл в сюжета му, а вместо това ще Ви предложи час и половина интригуваща история с максимум съспенс и минимум отегчение, без излишни визуални лиготии и авторски егоцентризъм. А на фона на останалите филми в последно време, това си е гигантски квантов скок нагоре.

7.5/10