Ревю: „Tomb Raider: Първа мисия“ (Tomb Raider)

Едва ли трябва да уточнявам, че „Tomb Raider: Първа мисия” е вдъхновен от игра и то не коя да е, а онзи класически адвенчър, превърнал няколко поколения геймъри в мъже, по един преждевременно еякулиращ начин. Точно така, говоря за динозавърската ера на първите PS/PC, където пикселите бяха по-големи от сюжета, а Лара Крофт бе сред най-емблематичните символи на това да „пипаш жена” в пубертета. Дългата история накратко – след успеха на играта образът на Крофт бе обезсмъртен в поп-културата с гърдите на Рона Митра в модните фотосесии, а по-късно и канонизиран в Холивуд с гърдите на Анджелина Джоли в две екранизации. Нищо чудно, че поредицата винаги е била с едни гърди пред конкуренцията.

След всички тези приказки за гърди ще продължа да говоря за Лара, докато не ми е спаднала ерекцията, т.е. още максимум пет реда. /не съм първа младост, все пак/ До голяма степен тя е синът, който Индиана Джоунс би искал да има, ако Мът Уилямс не беше оцелял аборта. Но което е по-важно – тя е от малкото жени, чиито „бутони” може да натискате постоянно, без да се притеснявате, че ще Ви се сопват. Крофт е и втората най-известна Лара, на която съм мастурбирал като дете, след водещата на „Милион и едно желания”, но в случая с новия „Tomb Raider” героинята е целенасочено десексуализирана /за разлика от водещата, която е житейски десексуализирана/, така че няма да възбуди нищо във Вас, освен желанието да гледате друг филм.

Ревю: „Конг: Островът на черепа“ (Kong: Skull Island)

Ако четете този текст, значи можете да четете, поздравления! Но което е по-важно – можете да осъзнаете, че четете глупости. Същото обаче не може да се каже за хората, които са прочели сценария на „Конг: Островът на черепа” и са си казали нещо по-различно от „Докарайте шредера!” Последното би било логично решение, ако сте попаднали на разказ, където многоетажна горила jump&run-ва из планини зелени, докато в същото време раздава тукати на военни хеликоптери и Shoryuken-ъперкъти на микро-годзили. Вместо това, дерогативният скрипт е стигнал до продукция, викнати са някакви Големи Имена, чието его да отговаря на размерите на самия Конг, и воала – получаваме най-зрелищния боклук на 2017 до момента. Зрелищен ли казах? О, да! Боклук? Още повече.

Филмът представлява плахия опит на Legendary Pictures да се потупа по гърдите и да се изрепчи на MARVEL, DC и Hasbro, че, видите ли, и те могат да си направят собствена мултивселена. В случая, тя е чудовищна /понеже е пълна с грозни мутанти – Годзила, Кинг-Конг, Джон Ц. Райли/ и името й е MonsterVerse, което звучи супер, но само ако току-що сте духнали 15-те свещички на тортата. Вселената на Legendary е бедна и включва само някакъв гига-гущер и гига-примат, но не бройката, а размерът има значение, нали така? Досущ като тъпите порно актриси, публиката е длъжна да пъшка от екстаз на нещо грозно и миризливо, стига да е едро, черно и венесто. И някои наистина го правят, но на тях им е простено, тъй като са от ония зрители, които обичат да наричат ригидните си мозъчни клетки с галеното име „The One”.

Ревю: „Лудия Макс: Пътят на яростта“ (Mad Max: Fury Road)

Мога да стартирам тривиално с това какво гигантско влияние имаше поредицата „Лудия Макс” за съвременната поп-култура, но няма да обиждам интелекта Ви. Ще оставя „Пътят на яростта“ да го направи вместо мен. При все факта, че е един от най-кинематографичните екшъни за последните години, четвъртият филм от сагата е, чисто и просто, ментален Армагедон. Няколкото наистина феноменални авто-мото каскади, гарнирани със зрелищно деструктивни сикуънси, не извиняват абсурдния сюжетен вакуум и душевната парализа на героите вътре. Той е едно двучасово преследване в пустинята, без цел и посока, и без централен персонаж, за когото да Ви пука.

Малко е спорно да квалифицирам „Пътят на яростта” като епизод от „Лудия Макс”. Ако Джордж Милър не беше режисьор, филмът можеше да се казва другояче и само шепа хора щяха да ги асоциират. Да, вътре има човек на име Макс, който не е психически стабилен, ала това определено не е онзи Макс Рокатански. Нещо повече – дори не е особено интересен като личност. Ала нека не изпреварвам събитията и Ви запозная с т.нар „сюжет”, или поне с извинението за такъв. Цялото повествование гравитира около опълчването на бойната мадама Фюриоза /Чарлийз Терон/, която предава своя лорд Имортан Джо /брей, колко „мета” – актьор от „Mad Max 1” играе злодей и тук, уа-а-у!/ и краде цистерна, пълна с петрол, вода и най-чистокръвните компаньонки от Цитаделата му. Мисията й е да се върне в родния Оазис, а нейни сътрудници по неволя стават трупната маса с промит мозък – Нукс /Никълъс Холт/, отряд от пясъчни бабушкери и… хм-м, сигурен съм, че забравям някого… а, да, и един брой луд Макс.