Маймуните са навсякъде около нас и ни наблюдават. Те ни дебнат, те планират. И всичко това, докато се пощят. Те са реалните господари на тази планета и скоро ще си я върнат с един смел ход на животинска революция, който ще промени съдбата на човечеството. Това лято ни нападат извънземни и вампири, но истинските доминатори са много по-космати и „Възходът на планетата на маймуните” показва какво се случва, когато „еволюцията” тръгне накриво. Или по-скоро какви са последиците от факта, че Джеймс Франко играе учен. Време е за поредното ми предълго /и компенсиращо големината на някои мои органи/ ревю, в което мисълта ми тече по-трудно и от река с бобърски бентове, така че си пригответе малко свободно време и много търпение. С риск да Ви травмирам обаче, още сега е моментът да предупредя, че филмът не е безпрекословният turd, очакван от мало и голямо. Ако се налага да бъда обективен /което е нещо ново за мен/, трябва да призная, че „Планетата на маймуните” не само се оказа изненадващо кадърно направен, но и определено е най-добрият летен хит на 2011-та до момента. /shocker!/

…а революцията провокира полюция

Естествено, това не е кой знае какъв комплимент, като се има предвид конкуренцията му, нито пък означава, че филмът е облечен в някаква изтънчена форма, така че не очаквайте шедьовър за ценители. По-скоро очаквайте един нормален и ангажиращ вниманието филм, който въпреки безмозъчността на историята си, върши работа като комбинация от прикуъл и рибуут на дъртия си оригинал. Говоря за епоса от 1968-ма с жилавия дядка Чарлтън Хестън, където група астронавти попаднаха на странна планета, в която хората битуваха в клетки, а маймуните обяздваха коне и говореха на перфектен английски – общо взето, един нормален сън на Дейвид Линч, минус лилипута. Бидейки новаторски, като сюжет и презентация за онова време, първата „Планета на маймуните” се превърна във внезапен хит и все още се търкаля по прашните редици на класиките. Успехът му генерира няколко продължения, пропорционално вонящи на миазма, а през 2001-ва дори Тим Бъртън се опита да върне славата на франчайза с нещо като римейк, който обаче страдаше от почти всичко, за което може да се сетите, вкл. и от Марк Уолбърг. Въпреки стабилните приходи, критиците и феновете го обляха със струя от храчки, което накара Twentieth Century Fox да чака цели десет години преди да се реши на нов опит – този път със сюжет, по-близък до обществото и млад режисьор с нормална визия. /не само като талант, но и като фризура/

За режисурата на „Възходът на планетата на маймуните” е доведен Рупърт Уайът, който не знаех, че съществува, преди да гледам първия трейлър на филма. За някои режисьори скокът от нискобюджетни дрисъци към мейнстрийма е доста разкрачен и често неубедителен, но Уайът показва, че знае точно как да се възползва от $90-те милиона бюджет. Той е бил идеален избор за Fox не само, защото е новоизлюпено име, което да не изцапа проекта със самочувствието си, но и защото с предишния си опит /”The Escapist”/ вече доказа, че може да филмира една изтъркана история по стилен начин. Всъщност, присъствието на Рупърт е един от главните позитиви на лентата, понеже без стабилен режисьор, целият този зоопарк щеше да се разпадне на съставните си крайници, още преди Цезар да осъзнае функциите на сиренясалия си скротум. Ала освен свеж режисьор, на Fox им е трябвал и нов поглед върху нещата, а не баналното преповтаряне на вече гледано нещо. Ето защо, с писането на сценария се заема полово коректната двойка от мъж и жена /за да няма сърдити/ – Аманда Силвър и Рик Джафе, които са работили заедно и по „Реликвата” /ако изобщо си спомняте този природонаучен хорър от 97-ма/. Техният сценарий се базира съвсем леко на книгата на Пиер Бул и разкрива събитията, довели до разгрома на човечеството и превръщането на Земята в горилски резерват. За по-запознатите с митологията на франчайза, това звучи опасно много като историята на “Conquest of the Planet of the Apes” от 72-ра, но приликите са повече козметични, така че ще ги игнорирам, за да съкратя ревюто.

Тук е мястото да кажа, че погледнат от птичи поглед, сценарият на двамцата прилича на кирпичена стена, по която някое афганистанско циганче се е упражнявало със своя чисто нов М-16. Историята е пробита с толкова много сюжетни дупки, бели петна и логически недомислици, сякаш таргет-аудиторията му наистина са били приматите. Ако обаче човек преглътне малоумието на концепцията „шепа-маймуни-превземат-света”, сценаристите са се постарали да направят нещата възможно най-достоверни, поне относно причините и мотивите за целия този катаклизъм. На първо място, по-голямата част от филма е показана през емоционалната призма на примитивния бунтовник Цезар и зрителят присъства на всеки един аспект от отглеждането, възпитаването и съзряването му – това помага на публиката да почувства емпатия към животинската му драма и дори да му симпатизира накрая. На второ място, веригата от събития, водещи до озлобяването и отчуждаването на Цезар са смислено издържани, а маймунските персонажи и индивидуалните им характери са описани достатъчно правдоподобно, за да повярвате на намеренията и амбициите им. /нищо чудно да са използвали истинска маймуна за консултант/

Докато сме все още на сценария, ще направя нещо, което не съм правил никога /или поне така си мисля/ – ще отделя цял абзац за едно заглавие. Но пък какво заглавие, а? Абсолютен mouthful. Напълно съм наясно, че в заглавието обезателно е трябвало да присъства фразата „планетата на маймуните”, защото иначе никой нямаше да пожелае да гледа двучасов хаос с бесни шебеци, но съм почти убеден, че авторите можеха да измислят малко по-сносно наименование. Първото, което идва на ума на четящия е, че филмът загатва възхода на една планета, та бих желал да попитам в какво точно се изразява възходът на цяла планета и къде отива тя, след като се възходи? Мислех, че маймуните са действащите лица, но явно планетата е по-активна. Нещо повече – планетата все още не е на маймуните. Дори след края на филма, планетата си е на хората и ще минати стотици години, докато се стигне до административната уредба, показана във филма от 68-а, така че и тази част от заглавието е подвеждаща. Ала какво съм тръгнал да анализирам заглавие от седем думи, четири от които са “of the”. В тази връзка, предлагам сикуълът да се нарича “The revenge of the humans from the planet of the apes” за повечко обем. Също така, предупреждавам, че оттук насетне в ревюто ще се обръщам към настоящия филм с абревиатурата “ВПМ”, понеже всяко нещо си има граници, очевидно.

Хронология на събитията от старите филми, ако някой го интересува

Филмите за маймуни винаги са ме радвали, тъй като често се идентифицирам с човекоподобните протагонисти – и аз като тях съм космат, импулсивен и не мога да боравя с инструменти. В случая филмът се занимава с казуса на маймуна, отгледана в човешко семейство и последиците от факта за обществото като цяло. По този начин, шимпанзето Цезар е всъщност огледален образ на Тарзан, който пък е човек, отгледан от маймуни и ако това бе супергеройски комикс, двамата щяха да са архи-врагове. Всяка от алтернативите си има своите плюсове и минуси – маймуната, отгледана от хора лесно може да се кандидатира за президент на САЩ /в Белия Дом вече има един представител/, но никога няма да бъде снимана за корицата на GQ, докато човекът, отгледан от маймуни ще бъде атлетичен и мускулест, но ще се изпотява, когато някой го накара да събере две и две. Интересно е, че премисът на „ВПМ” се припокрива донякъде с проучванията, показани в документалния „Проектът Ним”, където също се нищеха резултатите от подобен експеримент – в него едно шимпанзе през 70-те бе отнето от майка му и отгледано като човек в семейство от хипита, показвайки забележителен напредък в комуникативните си умения и демонстриращо прекалено човешки реакции и поведение. Нещо такова се случва и с фиктивния Цезар, но разликата е, че въшлясалото му телце е контаминирано със специфичен серум, който го кара да поумнее скоропостижно и да се превърне в маймунския еквивалент на Айнщайн.

Уил Родман /Джеймс Франко/ е учен, работещ върху лекарство против алцхаймер и любезно тества химиите си върху не особено ентусиазирани твари. Зорът за Родман е голям, тъй като собственият му папа /Джон Литгоу/ е болен от тази деградираща болест и често забравя да си свали гащите преди да уринира. След един злощастен инцидент в лабораторията, който става причина за прекратяването на проекта, Уил е принуден да приюти малкото шимпанзе Цезар /кръстено така, заради творчеството на Шекспир, а не защото майка му го е родила чрез съответното сечение/ и да го отгледа като свой собствен син. /приликата им наистина е стряскаща/ Оказва се обаче, че тази маймуна е поела доволно количество от серума и започва да става доста по-умна от повечето герои, което пък генерира множество съседски драми от битово естество. Лека-полека, в играта влиза и ветеринарката Каролин /Фрейда Пинто/, която се залюбва с Франко, просто защото Франко си е Франко и няма как да не бъде залюбен от единствената жена във филма. Всичко е песни и слънце, докато Цезар не достига тийн-годините си и започва да осъзнава, че е просто един домашен любимец на каишка. Това го озлобява, а учителят Йода отдавна ни предупреди, че злобата води до Тъмната страна и скоро шимпанзето е пратено в приют за маймуни – еквивалент на човешки затвор с всичките съпътстващи проблематики. Останалите му съкилийници моментално започват да тормозят и отритват Цезарчо, не само защото показва много по-висок интелект от техния, но и защото е единствената маймуна наоколо с гащи. Обиден на света и на Чарли Дарвин в частност, Цезар решава да избяга и да заживее в близката горичка, поради което бързо оформя въстание и организира мини-революция. /предишният филм на Уайът също разказваше за бягство от затвора, та човекът е имал опит/ Втората третина от филма се занимава именно с планирането на съпротивата, събирането на съмишленици и подготовката за бойни действия, а за финала е оставен същинският full scale бунт от космато естество, в който маймуните са по-агресивни и от софийски маршруткаджии. Оказва се, че Цезар е роден за зоо-лидер и много по-удачният вариант щеше да е, ако го бяха кръстили Че Гевара. Особени суперлативи заслужават братските отношения между Цезар и горилата Бък – последният път, когато гледах толкова завиден team work между две маймуни, беше в първия „Час Пик”.

Сценаристите отдавна посочиха, че сюжетът на „ВПМ” няма да се развива в същата вселена като старите филми, следователно ще служи като origin story, но в една алтернативна реалност. Ето защо и причините за световната катастрофа са представени по по-различен начин. В оригинала бе ясно, че човечеството е стигнало да себеунищожението си, благодарение на жаждата му да воюва с нуклеарни пестициди, докато в новата версия за всичко е виновен пилешкия грип. /или свинския грип или там каквото животно е модерно сега с грип/ Един неумишлено изтърван вирус става причина за тоталната анихилация на населението или поне това загатва финала – добра идея, с която лесно може да се обясни защо маймуните се оказват повече от хората, но по никакъв начин не помага за тежестта на филма. Оригиналът въздействаше, защото притежаваше актуално послание, докато в „ВПМ” няма нищо такова – в него няма реални злодеи, няма виновници, всички са едни такива добрички и действат за благото на расата си. /Родман иска да излекува татка си, а маймуните просто желаят свобода/ Единствената поука е природонаучна и се корени в неморалността на опитите с животни, само дето те са си ежедневие за САЩ, особено ако става дума за тестване на нови смъртоносни шампоани върху невинни макаци. По този начин се губи емоционалната връзка, тъй като публиката просто не знае на кого и защо да симпатизира. Е, в крайна сметка симпатизираме на Цезар, но само защото целият филм и без това се върти около червения му задник, така че това не е критерий.

Другото, което ме притеснява, е заявеното наличие на „еволюция” в нещо, което по никакъв начин няма връзка с нея. Какво е еволюцията – хиляди години и поколения генетични промени, които постепенно мутират даден биологичен вид. Къде точно е естественото развитие, щом една инжекция в кълката е достатъчна да произведе маймуна-гениус? „Капитан Америка” се оптимизира по същия начин, но при него никой не претендираше за намеса на „еволюция”. Интересното обаче е друго – маймуните придобиват супернатурални умения от серум, който изначало е предвиден за борба с алцхаймер, регенерирайки мъртви мозъчни клетки и подобрявайки здрави такива. Това е прекрасно и съм сигурен, че д-р Къща ще е особено горд да научи, ако такъв препарат съществува, но употребата му във филма е показана по крайно пиклив начин. Така например, серумът в началото е течен /бие се с инжекция/, а по-късно изведнъж става на газ. На второ място, този серум прави маймуните по-умни, но от това следват други последици, които са физически невъзможни – в края на филма Цезар вече не само ходи изправен по някаква причина /серумът явно действа на костно-мускулната структура/, но и говори на мазен английски. /което е нонсенс, защото маймуните нямат същите гласови струни като хората и не могат да възпроизвеждат човешка реч – google it!/ Излиза, че този серум върши почти всичко останало, освен да лекува алцхаймер. Но то така се получава, когато оставите Джеймс Франко да Ви вари отварите.

Актьорите на филма са работили с човекоподобни и преди:

Холивуд трябва да спре опитите си върху животни, защото вече е ясно, че така няма да намери лек за алцхаймер. Казвам това, защото сюжетите на „ВПМ” и „Синята бездна” са доста еднакви, ако се замисли човек. /а аз го правя в момента, колкото и да не ми вярвате/ В „Синята бездна” също имахме млада ученка, която също отчаяно искаше да намери лек против алцхаймер, пак поради семейни причини. Там обаче опитите не бяха върху шимпанзета, а върху акули /защо не, те са толкова любвеобилни питомници/, но резултатите отново бяха фатални – акулите поумняха, а хората поизмряха. Тук историята се повтаря, но за сметка на това маймуните са много по-хуманни, защото не убиха почти никой, а само поступваха човеците демонстративно и профилактично. Имаше няколко косвени жертви, разбира се, но все пак безкръвни революции няма, особено ако са водени от силно окосмен Джон Конър. От своя страна, хората също реагираха по мекия начин – не използваха оръжия чак до края, а предпочитаха да действат с транквилизатори, мрежи и позитивно мислене. /от PETА са били особено доволни, че нито една маймуна не е пострадала по време на снимките, но това е просто защото нито една маймуна не е участвала – всички примати са изиграни от реални актьори с performance capture/. Първо бяха акулите, после маймуните – очаквам скоро да тестват някакъв супер серум и върху щъркели, за да мога най-после да се насладя на мечтаното от мен заглавие „Щъркели-убийци 3D” с Чоко и Боко в главните роли.

Истинските звезди на „ВПМ” са компютърно генерираните човекоподобни. Колкото и да е странно, това е филм, в който хора, играещи маймуни надиграват хора, играещи… хора. Забравете за гумените костюми от старите „Планети на маймуните” или дървените аниматроники от „Конго” – всеки примат в „ВПМ” е самостоятелен образ и е презентиран от жив актьор, чрез магията на motion capture. Основната тежест пада върху водача на ордата – Цезар, изигран от Анди Съркис. Съркис е едно от най-нелицеприятните изчадия в Холивуд, така че е напълно нормално повечето му роли да са CGI. Каквото и да говорим обаче, той изгради кариера именно върху компютърно генерираните си уроди, още от времето на Ам-Гъл и Кинг Конг, така че когато една продукция разчита основно на тази технология, е закономерно да бъде повикан точно той – човек с опит и капацитет да я оползотвори най-пълноценно. Визуалните ефекти на Цезар наистина са впечатляващи, а актьорската им презентация от Съркис е на изключително високо ниво – на моменти има вероятност да забравите, че Цезар всъщност е изигран от човек. Mo-cap технологията показва нагледно какво е бъдещето на киното след една-две декади и е употребена по най-добрия възможен начин, а всеки един компютърно генериран маймуняк изглежда максимално истински и има собствени отличителни черти, чрез които да го разпознаете в тълпата. Феноменалните ефекти са дело на майсторите от WETA digital, работили по “LOTR” и уменията им наистина си личат. Не искам да се правя на пророк в собствената си държава, но съм почти убеден, че този филм ще получи Оскар за ефектите си. /в момента дори се спекулира как сам Съркис може да бъде номиниран/ Съркис наистина умее да влиза в ролите си и с двата крака, независимо дали трябва да играе рожба на джунглата или клошар от Средната земя и което е по-важно – той е единственият актьор с такива огромни познания в mo-cap технологията. Не е голям сюрприз, че Пи Джей го ръкоположи за second unit режисьор на „Хобитът”, а самият Съркис неотдавна обяви желанието си да открие performance capture училище за gifted youngsters, в което да обучава новото поколение на тънкостите в правенето на маймуна.

Минаваме към каста. Джеймс Франко отново е стъписващо красив. Той е толкова красив, че ако някога корабокрушираме с него на самотен остров, анусът му ще бъде узурпиран още преди H-то от HELP да е написано по пясъка. Това беше добрата новина за него. Лошата е, че тук играе ролята на учен, а да кастнеш Франко в ролята на учен е равносилно по абсурд на това да кастнеш Клинт Хауърд в ролята на вампир от „Здрач”. Не че Франко не иска да бъде приет от обществото като умен /хубавецът се записа в колеж и дори посещава активно лекциите, макар и ето по този начин/, но е доста странно да го видим в ролята на млад гений, който трябва да сметнем за умен, без да е казал нито една умна реплика през целия филм. Истината е, че Франко играе с такова нежелание и незаинтересованост, сякаш все още води церемонията на Оскарите. Одеве казах, че филмът няма поука. Сега се оказва, че всъщност има и тя е никога да не позволяваме на една маймуна да стане по-умна от Джеймс Франко, защото това си е гарантирана рецепта за дизастър.

До секси Джеймс стои вярната Фрейда Пинто, чиято функция във филма така и не установих, освен ако не е била предвидена като мургав фон. Не се ебавам, просто не мога да си спомня защо Пинто присъстваше в повечето сцени, тъй като едноизмерната й героиня си нямаше много пряка реч. Един от неумишлено смешните моменти на филма е, когато тя реагира супер емоционално, щом разбра, че Цезар е бил роден в лаборатория и наблъскан с умен серум – това се случва пет години, след като е видяла шимпанзето и с Уил са вече гаджета. Въпросът ми е колко тъпа трябва да си, за да не осъзнаеш досега, че маймуната на либето ти има по-високо IQ от цялото ти индийско семейство. Добрата новина е, че Франко и Пинто са работели заедно с Дани Бойл и поне са имали обща тема за диалог, докато са чакали Анди Съркис да си изяде бананите на обяд. От по-нисшите герои се вясва един разкошен блондин, прясно изстискан от „Хари Потър” и името му е Том Фелтън. Ролята му е на злия пазач, който малтретира маймуните затворници и им ръга ел. палка по отверстията. Той е смешен. Не е зъл, нито е страшен, просто е смешен. Още по-смешно е, че точно на него са дали да изговори репликата, служеща за очевидна референция към оригинала, тъй като го прави с пискливия си гласец и омърсява целия потенциал на идеята.

Несъмнено сценаристите са се опитали да намигнат с десния клепач към феновете на старите филми, използвайки някои интересни подсказки и препратки, но те са твърде дребни и не знам доколко ще са адекватни, след като вече бе уточнено, че действието се развива в алтернативна на оригинала вселена. Въпреки това, по-наблюдателните хомосапиенси могат да забележат сцената, в която Цезар разглобява фигурка на Статуята на свободата, а ако обърнат особено внимание – могат дори да видят репортаж за астронавтите от първия филм /вкл. CGI версия на Чарлтън Хестън/, които се озовават на „Планетата на маймуните” от 1968-а. Към края има още една привидно абсурдна сцена – хората атакуват маймуните с конни полицаи – но тя също е умишлена, защото показва откъде човекоподобните в стария филм са решили органите на реда им да яздят. Изобщо, „ВПМ” се опитва хем да се хареса на възрастните фенове, хем в същото време плюе по наследството на оригинала, измисляйки собствена, модерна, макар и доста калпава версия на случилото се. /това с вируса беше като плота на „Зараза” – явно щом имаме маймуна, трябва задължително да имаме и вирус/

Същинското въстание на маймуните в края е хайлайтът на целия филм, защото никой не отива на подобно заглавие, ако иска да гледа два часа National Geographic. Тук е мястото да се поясни, че това не е епохална битка на хиляди маймуни срещу хиляди хора, а дръзко бягство на петдесетина шебека, така че не очаквайте война на световете с танкове, самолети и картечници. Все пак директната употреба на machine guns не върви, защото те са предназначени за хора, докато за суб-хора като маймуните си има submachine guns. /това беше тъпо, извинявам се/ За щастие, Уайът се е постарал финалният шоудаун в центъра на Сан Франциско и междувидовата конфронтация на Golden Gate Bridge да са ефектни и добре заснети. Специално внимание обърнете на горилата Бък, запечатан в историята като единственият примат, който е gorilla и guerrilla едновременно. Безспорно огромна заслуга за визуалната част на филма има операторът-оскароносец на “LOTR” Андрю Лесни и благодарение на него може да се насладите на приятно нестандартни движения на камерата, макар и видимо CGI такива.

Вече приключвам, така че bare with me още малко. За изпроводяк трябва да обобщя, че „ВПМ” съвсем не е тъп филм. Не е и нещо кой знае какво, но на фона на заливащата ни помия от летни блокбъстъри, той е най-смисленото парче лента, на което да подарите времето си. Струва си, за да видите какво е бъдещето на киното в лицето на качествено направения mo-cap. Струва си дори само, за да се насладите на най-фотореалистичните маймуни, показвани някога. По дяволите, струва си дори само защото не е 3D. Наречете ме зоофил, но винаги бих предпочел да ме завладеят примати, отколкото смърфове или мъпети, така че съм доволен от развоя на събитията. Дано само нито една реална маймуна не гледа този филм, че току-виж й дошло нещо наум. (for example)

6.6/10