Ревю: „Терминатор: Мрачна съдба“ (Terminator: Dark Fate)

Ако някой ми беше казал, че след достойния за заличаване от всички възможни носители, „Терминатор: Джинийзъс”, клетите ние /но най-вече Шварценегер/ ще доживеем друг Терминатор /пак с Шварценегер/, най-вероятно щях да кажа „Ха-ха-ха!”, но щях да го кажа с равен тон, защото не е смешно. По-скоро е трагикомично, също като торта, летяща към лицето на печален клоун във френски цирк, когото публиката аплодира от съжаление. В настоящия случай, тортата е направена от втасали изпражнения на чумаво прасе, а клоуните са онези, прочели сценария на „Терминатор: Мрачна съдба“ и решили, че звучи напълно безвредно.

Да получиш предложение за участие в блокбъстър на име „Терминатор: Еди-коя-си-серия-след-втората“, и то ако си артист в низшия спектър на IMDB, сигурно води до същите емоции, които са изпитвали жертвите на Майкъл Джаксън, когато са получавали покана да прекарат нощта в имението му – първоначална еуфория, последвана от неприятни преживявания и в ретроспекция най-лошите решения на живота им. Но ако има нещо по-ужасно от това да участваш в подобна помия, то е да я гледаш. В случая дори не съм сигурен защо го направих. Дали защото „Мрачна съдба” е първият след „Т2”, в който Джеймс Камерън има някакъв креативен контрол или защото връща обратно една от най-големите bad-ass героини в историята на киното? /което обаче не бива да й казвате, понеже „лош гъз” е обида за жена, дори да е на 63 години/ Може би причината, задето му дадох шанс, бе във факта, че прави това, което самият аз винаги съм искал да направя – игнорира всички продължения след „Денят на страшния съд”. /следват спойлери!/

Ревю: „Терминатор: Генисис“ (Terminator Genisys)

Представете си алтернативна вселена, в която хората имат едноцифрен IQ. Някъде там се развива действието на “Терминатор Г” – филм, който е толкова умствено изветрял, че ако някога хвърлите DVD-то му в контейнер за смет, никой няма да го разпознае сред останалите боклуци. Забравете всичко, което знаете за поредицата, понеже няма да Ви е нужно. Всъщност, по-добре изобщо не си правете труда да свързвате филмите на Камерън с този, защото може и да получите мозъчен кръвоизлив. Приемете просто, че новият „Терминатор” всъщност е старият „Терминатор”, само че няма нищо общо с него, тъй като събитията се случват в нова реалност, обаче по същото време. Ако звучи объркващо, значи съм го описал правилно. А ако Ви звучи тъпо, значи съм го описал перфектно. „Терминатор Г” е агонизиращо преживяване, сравнимо с това да наблюдавате как някой Ваш близък бива изключен от животоподдържащите системи, а пиукащата машина отброява последните му сърдечни сигнали. Горе-долу така се чувствах и аз, докато го гледах – сякаш някой бавно умъртвява част от детството ми.

Цялата чистота и ефективност на Т1 и Т2 е отишла на майната си, заменена от ненужно комплицирани сюжетни завъртулки и персонажи, които ти се иска да удушиш с голи ръце. Едно време имахме семпла, но работеща концепция – робот се връща във времето, за да убие някого. Сега имаме натруфена история за няколко робота, върнати във времето; плюс добър робот-дядо; плюс син, който се връща във времето, за да убие майка си, докато в същото време роботът-дядо, заедно с биологичния баща и майката отиват напред във времето. Главозамайващо, не мислите ли? Убеден съм, че Джеймс Камерън вече съжалява, че през 1984 година е продал правата на франчайза за $1, макар че ако трябва да се оценява на базата на „Терминатор Г”, цената можеше и да е по-ниска. Тъжното е как почти митологичната фигура на Терминатора е обезкостявана пред очите на възмутените си фенове, а още по-тъжно е, когато икони като Шварценегер погребват името си в подобна клоака, само за да спечелят пари за нафтата на танка си.

Ревю: „Последен изход 5“ (Final Destination 5)

Вече е ясно, че съдбата ми е предопределила да пиша тъпи ревюта за още по-тъпи филми и аз доброволно прегръщам тази съдба с двете си а-мускулести ръце. Проблемът обаче е, че за да напиша ревюто, трябва да изтрая съответния филм, а това означава гарантирана загуба на средно по два часа от сладурския ми живот. И тъй като не искам да съм единственият, чието време е похабено, сега ще похабя и Вашето, карайки Ви да четете поредната ми доза несвързан смислово текст. Последните ми пропилeни два часа носеха името „Последен изход 5” и името бе изписано в третото измерение, защото във второто явно никой нямаше да му обърне внимание. Противно на заглавието обаче, в него няма нищо последно, а единственият изход, който гледах с нескрито желание, бе портата със светещ надпис Exit долу пред седалките. Той се виждаше идеално и без очила. Отново предупреждавам, че в идещите абзаци ще Ви замеря с множество спойлери, така че е хубаво да си приготвите някакъв щит*.

* – като например да избягвате ревюто, докато не гледате филма и други подобни трикове.

Дестинацията отново не е финална, а анална.

„Последен изход” е един мъртъв франчайз, което е иронично, тъй като използва умиращи хора, за да дефибрилира славата си. Той е мъртъв, тъй като интелигентността на сюжета му умря в първия филм, елементът на изненадата във втория, а надеждата на феновете му – в третия. Оцелелите се насладиха на четвъртия, в който не бе ясно какво точно умря, защото никой не го изгледа целия. Четири ленти, претендиращи за индивидуалност, в които винаги се случват точно едни и същи неща. Не съм експерт, но това ми изглежда като безжалостно и безпредметно доене на разложена крава, чието мляко не става дори за закваска на домашен йогурт. И с всеки нов филм, поредицата правеше следващата копка надолу към DVD гробището до момента на закономерната новина, че „Последен изход 4” ще е наистина последният изход за злощастния сериал и ще приключи веднъж завинаги опитите на Смърт да ни отегчава с неизпълнимия си План. За повече тежест, четворката бе и единствената част, съдържаща “the” в заглавието си. Но всички добре знаем, че в Холивуд няма нищо последно, освен може би „Последният мохикан”, така че щом някъде в WB се е получило шокиращото заключение, че „ПИ4” е генерирал приходи, неизбежно се стигна и до появата на още една, пета серия, която да служи като най-най-най-най-последната от всички. Но дали наистина?