Ревю: „Терминатор: Мрачна съдба“ (Terminator: Dark Fate)

Ако някой ми беше казал, че след достойния за заличаване от всички възможни носители, „Терминатор: Джинийзъс”, клетите ние /но най-вече Шварценегер/ ще доживеем друг Терминатор /пак с Шварценегер/, най-вероятно щях да кажа „Ха-ха-ха!”, но щях да го кажа с равен тон, защото не е смешно. По-скоро е трагикомично, също като торта, летяща към лицето на печален клоун във френски цирк, когото публиката аплодира от съжаление. В настоящия случай, тортата е направена от втасали изпражнения на чумаво прасе, а клоуните са онези, прочели сценария на „Терминатор: Мрачна съдба“ и решили, че звучи напълно безвредно.

Да получиш предложение за участие в блокбъстър на име „Терминатор: Еди-коя-си-серия-след-втората“, и то ако си артист в низшия спектър на IMDB, сигурно води до същите емоции, които са изпитвали жертвите на Майкъл Джаксън, когато са получавали покана да прекарат нощта в имението му – първоначална еуфория, последвана от неприятни преживявания и в ретроспекция най-лошите решения на живота им. Но ако има нещо по-ужасно от това да участваш в подобна помия, то е да я гледаш. В случая дори не съм сигурен защо го направих. Дали защото „Мрачна съдба” е първият след „Т2”, в който Джеймс Камерън има някакъв креативен контрол или защото връща обратно една от най-големите bad-ass героини в историята на киното? /което обаче не бива да й казвате, понеже „лош гъз” е обида за жена, дори да е на 63 години/ Може би причината, задето му дадох шанс, бе във факта, че прави това, което самият аз винаги съм искал да направя – игнорира всички продължения след „Денят на страшния съд”. /следват спойлери!/

В тази връзка, ако нормалната реакция, пораждана от „Терминатор”-изданията след 1991 година, е да си повърнете малко в устата, то настоящото има вкуса на същото повърнато, само че преглътнато обратно. Режисьор е Тим Милър, станал популярен след „Дедпуул” с това, че може да снима комиксов филм, който не смърди. „Мрачна съдба” обаче не е комиксов филм. И понасмърдява. Не знам в кой момент започна да мирише по-зле от показалеца на проктолог – дали след откриващата сцена, където малкият ихо де пута Джон Конър е екзекутиран от резервен Т-800, обикалял като муха без глава цели три години или малко по-късно, когато става ясно, че новият лидер на Съпротивата е Дора Изследователката. Важното е, че някъде след появата на Смуглия Терминатор, филмът започва да сдава багажа, след появата на бойната баба Сара Конър, нещата загрубяват, а след включването на Арнолд „Албибак!” Шварценегер ситуацията тотално излиза извън /граничен/ контрол.

Да поговорим за Дора. Всъщност, малката чикита се нарича „Дани” и характерното за нея е, че живее в Мексико Сити, научава се да кара кола за по-малко от 20 секунди и работи в завод, защото картелите не са набирали персонал. Брат й се вика „Диего”, но спокойно – това не е друга референция към „Дора Изследователката”. Просто актьорът също се нарича Диего и се е затруднявал да помни едновременно седем реплики И чуждо име. От „Мрачна съдба” разбрах за персонажа му само едно – че иска да е новия Бруно Марс, но вместо това се превръща в новия Дани Трейо, а именно – грозен труп след няколко минути екранно време. Сега като се замисля, Трейо би бил идеален избор за терминатора в следващата серия от сапунената теленовела – и без туй половината реплики са на испански. /пак като в „Дора Изследователката”/

Самата Дора Дани е отракано девойче, което живее с падрето си /майката е аут по необяснени причини, предполагам финансови/ и жизнерадостния си ермано, но животът все още не е тежък, като за негърски блус. Става такъв, когато злият терминатор Педро-3000 /Габриел Луна/ каца на Земята с гъза надолу и тръгва по петите й, но не за да я кани на кастинг за „Холивуд търси талант”, ако ми схващате намека. И тъй като сме 2019 /+1 в сюжета/ и лошият е Мъж, то защитничката на Добрата Жена, трябва да е Лесбийка. Такава пада в лицето /и плоска предница/ на Грейс /Макензи Дейвис/, която може да е лесбийка, а може и да не е, но Капитан Марвел-прическата й клони към първото. Грейс е супервойничка, която не е машина per se, но е достатъчно ъпгрейдната, за да не е и точно човек. Както самата казва: „Аз съм подобрена!” Тук е мястото да сецна за миг логореята си и да попитам Холивуд кога ще спре с тази мания да прави „подобрения” на неща, които така или иначе не са били развалени? Новите динозаври в „Джурасик свят” бяха биологично усъвършенствани, новите хищници в „Хищникът” също бяха генетично оптимизирани, сега и хората в „Мрачна съдба” не са баш хора, а подобрени такива. Някой сериозно ли смята, че тези нововъведения направиха съответните заглавия по-интересни?

Да се върнем към темата, докъде бяхме? А, да. Грейс е пратена, за да охранява Дани, тъй като, за разлика от Сара Конър, тук важната е тя, а не детето й, което най-вероятно и без това ще стане жертва на аборт. А причината? Мис Конър и Lil` Джон успяват да предотвратят Скайнет-бъркотията, но човечеството, бидейки такова каквото е, се автопрецаква по друг начин, създавайки изкуствен интелект, наречен „Легион”, който също дава фира и се обръща срещу Инженерите си. Сега е моментът да попитам колко изсушен от въображение трябва да си, за да имаш право на алтернативно бъдеще и да измислиш абсолютно същата развръзка, както и в предишното? Тия сценаристи въобще искат ли някой да им гледа филма? Единият от тях е Дейвид С. Гойър, така че отговорът най-вероятно е „Не”, но все пак… Както и да е, Легион подивява и започва да трепе наред, а Дани/Дора се оказва женската Че Гевара, която възпламенява огъня на революцията.

Поради тази причина, Легион връща назад във времето супертерминатора Педро-3000, който е нещо като 2-в-1 – метален ендоскелет /Т-800/ с опцията за отделяне в течна форма /Т-1000/. Явно Легион е доста по-умен от Скайнет или най-малкото – е доста по-толерантен към актуалните тенденции в етническата диверсификация. Формулата оттам насетне би трябвало да е ясна дори на зрителите, чиито мозъчни колела се въртят по-бавно от тези на пресушена воденица. Педро гони Дора, за да я убие, а Суперлесбо я пази, понеже така пише в сценария. До финала, където Дани оцелява, защото „всеки сам определя съдбата си” или някаква подобна бурито-мъдрост. И защото някой иска продължение. Кой е той и защо е спрял лекарствата си, все още не е ясно. Факт е само, че краят е разкрачен за сикуъл, но предвид слабото представяне на „Мрачна съдба”, това е план, който, също като дипломирането на Джон Конър, няма да се случи.

За да разчупи малко досадата, идва и старото куче /в случая кучка/ – Сара-„Трепя терминатори и се напивам до забрава!”-Конър, която е също толкова смачкана от живота, колкото сте очаквали, че и повече. В  ролята отново влиза ветеранката Линда Хамилтън, което звучи добре на теория, но на практика актьорската й игра поражда въпроса, който Ева Браун е задала, когато Хитлер й е казал, че смята да се самоубият, а именно: „Не преиграваш ли малко?“ В известна степен Хамилтън е за „Мрачна съдба” това, което беше Кари Фишър за „Епизод 8”, но с тази разлика, че едната има още няколко добри години за дрогиране. Няма да крия, че нейното присъствие даде минимален тласък на филм с вградено очарование на прегазен съсел, но тя е както бонус, така и тежест. От една страна зачесването на носталгията върши работа, особено когато Хамилтън прави това, което може най-добре – гледа мръсно зад стъклата на слънчеви очила и мълчи умно, докато останалите герои си разменят реплики, но от друга – времевата дупка между „Т2” и сега разваля добрите спомени. Хамилтън е толкова сбръчкана, че ако за всяка бръчка получаваше по $1 хонорар, щеше да има повече пари от бившата съпруга на Джеф Безос. Не се ебавам, жената изглежда така, че дори да е била гримирана, със сигурност е била гримирана от служител в морга. Наречете ме шовинист, но твърдо смятам, че когато минат определена възраст, някои актриси просто трябва да се откажат от два конкретни жанра и това са екшъна и порното, а новият „Терминатор” е и двата заедно.

За да опъне отпуснатата кожа, някъде около първия час се появява Австрийският Мускул като Т-800, който е убил Джон Конър през 1998, но сетне е култивирал съзнание и е решил да се отдаде на семеен живот. Сега името му е „Карл” и 20 години е продавал пердета. Не се хилете, ако обичате, говорим за сериозни неща! „Карл” е видимо възрастен, понеже мотото на терминаторите е обратното на това на София – „старее, но не расте”. /между другото, същото е мотото и на Питър Динклидж/ Той /”Карл”/ е и най-жалката подправка на „Мрачна съдба”, защото, ако до момента е имало някакъв мизерен шанс да не се осакатят и последните частици интегритет на франчайза, „Карл” го терминира от упор. Разбирате ли, след като сем. Конър променят бъдещето, безмилостният убиец Т-800 остава сам и обезверен, блуждаещ в коловозите на живота, без цел и посока. И тъй като няма кого да ликвидира в рамките на половин час, Т-800 решава да си инсталира софтуера „Съвест v1.0” и да се превърне в човек.

За целта си намира някаква латино-майка и малкото й отроче, жертви на домашно насилие, и решава да им стане роднина. В следващите две десетилетия минава за нормален хуманоид /с уточнението, че говорим за Шварценегер, който едва минава за „нормален”, дори като нормален/ и отглежда детето на латино-майката като неин… да кажем „партньор”. Интересно уточнение е, че, видите ли, връзката им не е сексуална. Тук ме напуши неистов смях, но се въздържах от уважение към другия /втория/ зрител на прожекцията ми. Не може да не оцените иронията, че бай Арнолд говори за не-сексуални отношения с латиноска, при условие че същият има документирана история на извънбрачни сексове с такива. И изобщо как е възможно нещо такова? 20 години е бил дълбоко във friend-зоната, докато онази го е ползвала само за детегледач и хамалин? И това е придало смисъл на металическия му живот? Da fuck?!

Колкото до Шварценегер, той наистина се опитва, завалията. Мъчи се там, пъне се да вкара драматични пластове в персонаж, който по длъжностна характеристика е карикатурен. И ако възрастта не му пречи, то тя определено пречи на мен. 70-годишен Терминатор е почти като 70-годишен Люк Скайуокър или 80-годишен Индиана Джоунс, а именно – жалка гледка, образуваща сълзотечение у всеки истински фен. Но пък е роля, за която Шварценегер е роден и може би затова я играе с артистичния талант на новородено. Ала това не дразни, тъй като екс-губернаторът има легендарна харизма и, както се казва, всички обичат Арнолд. /освен Мария Шрайвър, разбира се/ В тази връзка обръщам внимание на сцената, където семейният тип „Карл” демонстративно гали домашното си куче, като мазен злодей от стар филм за Джеймс Бонд. При условие, че на няколко пъти /вкл. при идването на Педро-3000/ е уточнено как псетата усещат терминаторите и ги лаят повече от роми в каруца. Та, какво, в името на Изанаги, би трябвало да означава това? Че кучетата подушват разликата между „машинността” и „хуманността” на „Карл”? Че животното го харесва, защото разбира, че се е „вчовечил”? Хахахах, не, сериозно ли такъв трябва да е изводът? Господи Хесусе! Интелектът ми веднага блокира подобно съждение и милостиво го замени с алтернативно – че кучето на „Карл” просто страда от нелечим мозъчен тумор и няма представа какво се случва около него. Доста по-правдива вероятност, не смятате ли?

Както горният пример сугестира, сценаристите са хора, чието „мрачно бъдеще” в писането на текстове, е съставянето на обяви за продаване на туршия в ОLХ. Хамес Камерън няма вина, понеже, ако се вярва на градския фолклор в Холивуд, първият драфт на сценария дори не е стигнал до него, тъй като защитната стена на лаптопа му го е припознала като вирус. Единият от отговорните, вече споменах, е Дейвид Гойър, друг пък е някакъв си Джъстин Роудс, чието IMDB портфолио е по-късо от чурката на азиатче. Оттам, а и от „Мрачна съдба”, мога да заключа, че Роудс е толкова добър сценарист, колкото аз съм добър блогър, но с тази разлика, че моята аудитория не е ограничена до членове на семейството ми. Не знам каква е причината за този творчески хаос в „Мрачна съдба”, но минимум един от сценаристите е смъркал от пода на колумбийска тоалетна, за да получи подобни съновидения. И като казах това, защо чичото на Дора не е впечатлен, че брат му и племенника му са наскоро убити? Усещам някакви сериозни проблеми в битовите им отношения, които искам да бъдат адресирани в телевизионен спиноф от 112 епизода!

Сега ще се заям и със съвременните тенденции на „Мрачна съдба”, прокрадващи се в сюжета като тираджийски пенис от глори-дупката на крайпътна тоалетна – мотивите за расата, пола и общо-взетата толерантност, толкова важни за след-Тръмпова Америка. Всичко вътре е феминистична пропаганда и крещящ пример за тупане в гърдите „Вижте колко сме прогресивни!” Емигрантка от малцинствата е символ на обединението и бъдещата опозиция. Полово флуиден индивид е нейна бранителка, а модерна лелка в зенита на климактериума е тяхна менторка. Жените са силни и независими, по-умни и по-силни от всякога, а мъжете са само помагачи или противници на техните възвишени #TimesUp цели. От другата страна /но не на оградата/ е Педро–3000, който поне е мъж, за разнообразие, но отново с правилен цвят на кожата, отговарящ на смутните времена на производство. Малко известен факт за Габриел Луна е, че той не е брат/овчед/ на Диего Луна /”Rogue One”/, което донякъде оборва теорията ми, че всички мексиканци са роднини. Ако Ви звучи като игрив расизъм, значи няма да имате проблеми и с игривия расизъм в „Мрачна съдба”, само че насочен на обратно с реплики като: „I wish you two weren’t so white.” В крайна сметка не знам дали филмът печели или губи от тези политическо-коректни простотии, но мога със сигурност да Ви кажа, че не печели.

Ала стига сериозни теми. Нека поговорим за положителните черти на „Терминатор: Мрачна съдба”. Да, знам че са по-малко на брой от огледалата в къщата на Стиви Уондър, но ги има. Все пак в него, освен фантастичните глупости, са включени и изключително действителни казуси, като например А/цигани без билет на влак, Б/цигани крадат лекарства от аптека, В/цигани минават граница без разрешение, Г/цигани шофират кола без книжка и ред други болезнени реалности. Шегата настрана, но ако трябва да похваля „Мрачна съдба” за едно нещо, а то си е точно едно нещо, мога да спомена CGI-лицата на сем. Конър и Т-800 в интрото – там говорим за отвъд-MARVEL-ниво на дигитално подмладяване. Друг позитив е, че скоростта на събитията е сравнима с тази на Спийди Гонзалез…. Не, това беше прекалено стереотипна аналогия, ще опитам отново… Скоростта на събитията е сравнима с тази от последните секунди на Пол Уокър, минус адреналина или изненадата. Всъщност обаче, кого ли залъгвам? Да се опитвам да намеря позитивен аспект в „Мрачна съдба” е като да се опитвам да локализирам конкретно зловоние в ромско гето, а именно – непосилна задача.

И така, 28 години по-късно след „Денят на страшния съд“ идва филмът на страшния съд… и този съд е кофа за боклук. Това е екшън, който уж трябваше да изтрие грубите грешки на предшествениците си, но практически ги повтаря по синхронен начин. Екшън, който не впечатлява с нищо, освен с фенсървиз, и не се откроява нито визуално, нито композиционно, а смисълът му е по-неоткриваем от мобилен сигнал в американски хорър. Всичко между началните и финалните надписи Ви оставя с евнухско безразличие, а дъртите козове Шварценегер и Хамилтън трябва да си намерят друго хоби, защото това с киното вече не е за тях. Да кажа, че съм се подхлъзвал на магарешки фъшкии, които са били по-голямо изкуство от „Мрачна съдба“, би означавало да обидя децата с увреждания, които са го харесали, затова няма да го правя. Ще кажа само, че пред входа на прожекцията трябва да има полицейска лента, защото в залата открих труп и той е на франчайза „Терминатор”. Естествено, не искам да твърдя, че домашните клипове на израждане са по-професионално заснети, но може би се опитвам да твърдя, че ако някога сте били на дискотека в Перник, значи сте видели всички фитнес-батки, тежки железа, използвани за бой, и нагли кучки, показани в „Мрачна съдба”. А на тези от Вас, които искат да си спестят парите, но въпреки това са любопитни, препоръчвам да си намажат очите с лайна – така ще видят същото, но безплатно.

3.6/10