Нека Ви спестя четенето и кондензирам цялото „ревю“ в едно изречение – вторият „Дюн“ е приблизително същият, ако не и малко по-зле от предишния. Няма как да имам друго мнение за продукт, който след три години е само козметично оптимизиран и като казвам „козметично“ нямам предвид бръснатите глави на половината герои. Ако в първата част бяхме погълнати от извънземната архитектура и красотата на актьорите, тук вече не сме така унесени и минусите почват да лъщят под бялото слънце на пустинята като кораба на Императора. Какво всъщност може да се каже за „Дюн: Част втора“, което не е било казано за „Част първа“ или не е било изписано като коментар по стените на тоалетните в мола? Може би, че си е струвал парите за билет. Но само ако сте били на евтината делнична прожекция. И сте били леко пияни. Или сте дремнали за десетина минути някъде по средата. Или, в моя случай, и трите изброени.

Докато гледах втория „Дюн“ ми направи впечатление колко малко си спомням от първия. На път за вкъщи пък ми направи впечатление колко малко помня от втория. „Част II“ е протяжен и разтегнат локум, в който не се случва нищо, но за сметка на това се случва бавно, а концентрацията на дълбокомислени погледи може да си конкурира по продължителност и с тези от български филм. Дени Вилньов действа по-уверено и визуалният стандарт е на очаквано високо ниво, ала сценарият страда от същите пропуски, откъм клишета и картонени персонажи. Мъни шотовете на хрипкащи червеи са серум за очите, но живописните панорами и екзотична архитектура само маскират повествователните му недъзи. А те са повече от песъчинките в задника на Зендая.

Лъкатушейки между два свята – този на мейнстрийма и този на артхауса – „Дюн II“ не може да намери стабилна почва под краката си. Опитва се да угоди едновременно както на зрителите, /давайки им повече динамика и ефекти/, така и на студиото, подувайки сюжета в трилогия за бонус приходи. Най-трагичното е, че Вилньов прави компромис със себе си и приема креативни съвети от плакатното дете на евтаназията, Джон Спейтс. Разборът на сцените е миш-маш и нямам представа какво има да се случва, за да се оправдае още 150 минути. Сигурно греша, де, все пак не съм чел книгите. Даже колкото серии на „Дюн“ гледам, толкова по-малко искам да ги прочета. Може да се водят някакъв литературен зенит и да са носител на сума ти награди, но никога няма да са „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада.

Да видим докъде са стигнали нашите приятели Пол Атреидски /Тимъти Шаламе/, майка му Джесика /Ребека Фъргюсън/ и Чани /Зендая/. Пол се инфилтрира все по-успешно в стадото на талибаните, благодарение на сляпата вяра на Стилгар, според когото дори пръдните на момчето са отдавна предречени. Личи си, че Хавиер Бардем не владее добре английския, иначе щеше да прочете сценария по-внимателно и да види, че щом от десет негови реплики, шест и половина са викове „Лисан-Ал-Гаиб!“, изкрещени с откровен идиотизъм, може би не трябва да си цапа името с подобен проект. В началото се търпи, но впоследствие директният фанатизъм идва в повече и към края всяко споменаване на горепосочения Лисан буди единствено присмех.

Но Пол е харизматична личност и успява да привлече кафявите партизани на своя страна, макар и толкова убедително, колкото Джон Рамбо привлече муджахидините, с тази разлика, че Рамбо трябваше да язди кон, а Пол трябва да язди червей. /понякога и Чани/ Ставаме свидетели и на запъхтяно чифтосване помежду им /говоря за Чани, не за червея/, което ми намириса на вкиснато, понеже фремените не хабят вода за къпане, а ако има нещо по-ужасно от цигански секс, то това е цигански секс с неизмити гениталии. Но стига за размножителните навици на туземците, нека говорим по същество и това същество е Шай-Хулуд, или както там му беше юзърнейма. Всъщност най-интересното от цялата одисея на Пол в пустинята е именно обяздването на мега-червея, защото това реално е мигът на неговото възмъжаване. /сексът с Чани не се брои, понеже половината фремени са минали през нея/ Сцената е грандиозна със своите епични пропорции и съм сигурен, че всеки, който някога е управлявал червей /не броя шофьорите на „Дачия“/, ще потвърди, че моментът заслужава наградата на MTV за най-добра екранна двойка

Да отскочим и до Ордена на Бръснатите Тикви, по-конкретно до семейство Коунхедс. Барон Владимир /Стелан Скарсгард/ продължава да кисне в септични вани и да избива всяка слугиня, споменала му думата „кардио“. За нов губернатор на Аракис е назначен Племенник №1, Рабан /Дейв Батиста/, и този ход е сигнал, че Владимир не е само дебел и арогантен, но и тъп, което му дава 3/3 качества на български политик. Да оставиш умствено изостанал фитнес маниак да контролира прихода на най-ценния ресурс в галактиката е по-слаб мениджмънт и от този на БФС. Шансовете на Рабан да открие фремените са горе-долу равни на шансовете му да открие мозъчна клетка и едва ли някой е ахнал от изненада, когато добичето се проваля с гръм и трясък.

Но Владко има друг коз в родата си – Племенник №2 – барон Садо/Мазо, по-известен като харконенския психар Фейд-Рота. /Остин Бътлър/ Рота е новото попълнение в редиците на бледокожите изроди и на него е обърнато повече внимание, отколкото на останалите му роднини. Защо ли? Ами защото дебютната му поява на арената в Гиди Прайм е една от най-паметните сцени, бидейки заснета по нестандартен начин – с модифицирани ALEXA камери, настроени да снимат монохромно в инфрачервения спектър. Идеята е била да се подчертае как този враждебен свят е допринесъл за вродената злоба на харконените. Хубаво, ама според мен причината не е в черното слънце, а в косопада им – и аз бих мразил вселената, ако цял живот изглеждам като голямо бебе и всички жени около мен са плешиви. Гладиаторската битка показва колко социопатичен е Рота и може би щеше да постигне търсения резултат, ако не изглеждаше като изтрита сцена от „Прометей“. Сет-дизайнът на декора и костюмите, инспирирани от Х. Р. Гигер, да не говорим за очевадната визуална прилика с Инженерите, са предостатъчни улики да асоциирате токсичното влияние на инфантилния Джон Спейтс.

Отварям скоба, че при все учебникарските опити да изглеждат страшни, харконите така и не успяват да се усетят като реална заплаха. Нито с тактическите си решения /Барон Морон е управлявал Аракис с години, но въобще не знае, че южната част на планетата е населена, после назначава най-тъпия възможен кандидат за военен лидер, а армията му винаги е в небрано лозе/, нито с евтините си интриги и нацистки референции, нито дори с напомпани екземпляри като Рота. А камо ли с черните си дрехи, които, ако ми позволите да перифразирам старата песен на ИТН „не могат да скрият колко са бели главите им.“ Пример е точно сцената с арената, където най-жалката част беше фонът с хилядите CGI кратуни от публиката, весело размахващи ръчички като миниатюрни Хъмпти Дъмптита.

Любопитното е как във версията на Линч, Фейд-Рота е изигран от Стинг, а тук от Остин Бътлър /“Елвис“/ т.е. и в двата филма героят е представен от по-талантливи певци, отколкото актьори. Бътлър прави всичко по силите си да изглежда заплашителен, но лицето му е толкова младежко, а гримасите му така изкуствени, че прилича на тийнейджър с левкемия, който косплейва за последния си Комик-Кон. Сценарият отчаяно иска да го изкара като турбо-злодей с афинитета му да коли жени, сякаш току-що е гледал новия сезон на „Ергенът“. Но когато си кастнал секссимвол, поне не го натоварвай със сложни лицеви реакции. Какви ги дрънкам ли? Когато Пол убива Владимир /spoiler alert!/, кадърът се сменя с близък план на Бътлър, който, ако се съди по изражението му, неволно еякулира в гащите си. WTF, брат? Не знам какви насоки му е дал Вилньов, но едва ли го е посъветвал да имитира Анди Самбърг  в клипа на ”Jizzed in my pants”. Мисълта ми е, че този момент трябваше да е катарзистичен за Пол и сюблимен за сюжета, но ще остане в спомените ми с Бътлър и комичната му физиономия на току-що изпразнен репродуктивен орган. Да Ви пикая на „тежката атмосфера“, честно.

Кулминацията настъпва, когато Пол успява да прилъже Императора да кацне на Аракис с цялата си армия. Поредната проява на безпрецедентно малоумие, елиминираща всяка наченка за suspend to disbelief. Питам се как този император е оцелял 200 години, щом се стоварва по поръчка на чужда територия, баш преди началото на пясъчна буря, видима от космоса. Явно самият персонаж не страда от особена мъдрост, иначе нямаше да викнат Кристофър Уокън. Човекът е пич, когато е в стихията си, но философският сай-фай е извън ресора му и в случая вади от филма. Ако бяхме в света на братята Коен или Тарантино, подобен кастинг можеше да се преглътне, но при версията на Вилньов, да поканиш актьор, превърнал се в обект на майтапи заради характерния си напушен поглед и екстравагантна дикция, за ролята на висш авторитет, е симптом на душевна болест.

Нека кадрите с прилежно подредените редици на многохилядна войска не Ви плашат. Нищо работа за Пол и ордата му от пакистански джентълмени, които имат скрито оръжие – удобно изровени атомни бомби, слава на извънземния Опенхаймер! Впрягайки силата на Г-н Атом, Пол успява да унищожи авангарда на завоевателите, а остатъците са поети от питомните червеи. Разбира се, на никого не му дреме за радиация и пет минути след ядрената детонация, фремените се търкалят в периметъра на взрива. На кого му трябва защитен костюм, когато кожата му е благословена от Муад`Диб, прав ли съм? Не че противниците им са някакъв фактор. Харконените уж са технологично напреднали, но винаги се делят на два типа – а/такива с мечове и б/такива с лазери, които обаче рядко използват. И винаги фремените ги изненадват до такава степен, че ония даже нямат време за реакция. Същите лайна са при личната гвардия на Императора. Прехвалените сардукари трябва да са най-елитните части в цялата империя, но се оказват шепа ошашавени охранители, които – отново! – размахват мечове, докато отвън се гърми с ядрено оръжие. После да не се чудим защо има-няма за десетина секунди, цялата военна мощ на императора е сломена до броя на българската армия.

Няма как да не забележите, че при Пол нещата се случват наготово, а всяко негово премеждие има светкавично решение. Пращат го на смърт в пустинята, гаджето веднага помага с полеви уроци по Sand Walk! Никога не е яздил червей, няма проблеми, яздил е Чани, което е почти същото. Нямат ресурс да се изправят срещу Императора, спокойно, гепи тия ядрени ракети! Пикнята от червей е смъртоносна за всеки мъж, не се притеснявайте, Пол е правен за момиче! И така нататък… Наясно съм, че като си месия си повече от останалите, но какъв е смисълът да гледаме библейските приключения на аристократче, което получава огромна власт с минимално усилие? Как да симпатизираме на това привилегировано момченце, което всички ухажват по един или друг начин и което никога не греши, защото предварително вижда най-добрия изход? Вътрешният му конфликт е представен повърхностно, комплексните отношения с майката пък са съвсем претупани, а твърдата му мотивация често се мени само след кратък разговор. Всъщност най-лошото, което му се случва, е да сънува няколко кошмара. Уау, какво непосилно бреме има днешната младеж…

Финалът е зрелищен по чисто „Star Wars“-ки начин, но определено очаквах повече от набраната инерция. Да не говорим, че ще има и продължение, понеже защо да правим дилогия с един добър филм /какъвто трябваше да е този/, след като може да се разплуем като Владимир Харконен и направим три средняшки, нали тъй Холивуде? „Дюн: Част втора“ е излишно разтегнат с нежизненоважни сцени, като а/Джесика и нейните Диалози на Утробата и б/Джесика и свещения ритуал по извличането на пикня от червей, но в същото време пропуска други моменти. Имам чувството, че монтажът е правен от Фреди Крюгер с паркинсон, понеже лентата е нарязана по-грубо и от лицето на Дебора. На много места се губят парчета, изпопадали при сглобката, а развръзките на някои сцени остават да висят като сополите на малкия Рабан.

Два примера. Стилгар кара Пол да върви сам през територията на червеите, за да докаже, че е Едно-с-Пустинята. Следват големи приказки /“Ето ти раница, пази се от стоножките, върви през нощта!“/, каращи ни да се инвестираме в изпитанието, но накрая хоп, вече сме на следващата сцена, така и не разбрали как се е справил Пол. Е, да, очевидно се е справил перфектно, все пак е Избраният и т.н., ама щом изрично са го предупредили да внимава за джинове, някак си очакваме да проследим изпитанието до края, нали? Друг пример е приятелката на Чани, която постоянно се мотаеше в кадър и, досущ като безстопанствена квартална котка, постепенно свикнах с присъствието й. Но когато фремените бягат на юг, тя по неведоми причини си седи в града и чака да бъде опърлена от албиносовия модел на бельо Фейд-Рота. Защо е останала? Какво се е случило? Трябва ли да ми пука за нея? Все въпроси без отговор. Поне до предстоящата удължена версия, където освен сюжетни обяснения, очаквам и по-удължени червеи.  

Тимотей Шаламей все още е най-красивата кукла, превръщала се някога в момче, и ако някой продуцент не е блудствал с него навремето, значи е пропуснал много. Младенецът прилича на бъдещ училищен стрелец, който всеки път, когато нещата не вървят, е готов да се наежи с „Абе, вие знаете ли кой съм аз!“ Друг е въпросът колко добре играе ролята  на чорлаво и голобрадо пуберче, командващо зрели хора не защото има лидерски качества, а защото а/едната му е майка, б/другата му е гадже, в/третият се е заклел на баща му и г/четвъртият е фанатик с промит мозък.

Зендая е другата главна кака и като такава носи модерните черти на еманципираната феминистка, непозволяваща на мъжете да й налагат правила, освен ако мъжете са от богато семейство и имат бъдеще в политиката. Отношенията й с Пол обаче са на предучилищно ниво. Диалогът помежду им е като писан от недиагностициран аутист /справка – Джон Спейтс/, а някои от репликите са безобразно лигави и като крадени от тийн сериал. В тази връзка няма как да минем без добрия стар любовен триъгълник. Черешката на тортата е, когато Пол открито предлага брак на принцесата /Флорънс Пю/, пред ококорените очи на Чани. Какъв инфарктен обрат, дами и господа, каква поредна филмова драма! Дайте близък план на нацупената Зендая, сетне пускайте рекламите, връщаме се след малко!

Дъното е Стилгар, който е съвършена подметка, при все че предният филм издигаше мистичната му личност в култ. Този фременски вожд тутакси подвива опашка пред първия непознат, минал интервюто за пророк, тук-там пуска олигофренизми, определящи себе си като „хумор“, и врещи религиозни брътвежи всеки път, щом камерата се насочи към лицето му. Жалко за Хавиер Бардем, превърнал се в интернет мийм покрай този цирк. Жалко и за Дейв Батиста, който, въпреки че играе нещо, преживяло поне три аборта, заслужаваше по-добра съдба. Ироничното е, че боят между Пол и барон Алопеция е представен като хайлайтът на финала, но между двамата няма емоционална връзка, битката им е инцидентна и лишена от бекстори. Обратното – схватката между Рабан и Гърни /Джош Бролин/, които имат стара конфронтация и действителна причина да се ненавиждат, е принизена до две замахвания, сякаш и самите актьори са бързали филмът да свърши.

Операторът Грег Фрейзър е оставил своя почерк на майстор в цветната палитра и илюзията с мащабите, а визуалната естетика от първата част е консервирана и подсилена с по-внушителни окулярни благини. Лошото е, че е запазена и музиката. „Част втора“ е доказателство, че ритмите на Ханс Цимер са подходящи само за привличане на великански червеи. Иначе стават за добър фон, ако нямате бял шум на разположение, но ми се искаше „Дюн“ да има по-различно звучене от това на бременски музикант. Убеден съм, че Вилньов го е повикал, само защото композиторът на Arrival“ е починал, понеже стилът на Йохан Йохансон щеше да е много по-удачен от този на генеративен ИИ. Но и Цимер е част от колективния хайп. То бива телешки възторг, ама някой да ми твърди, че „Дюн II“ е най-доброто заглавие на годината означава, че или годината е била наистина слаба, или главата му кънти на кухо. Опасявам се, че публиката гледа „Дюн“ така, както Стилгар гледа Пол – с безрезервно прехласване и без всякаква форма на критично мислене.

Каквото и да напиша, „Дюн: Част 2“ ще се хареса на плебеите, тъй като в него има всичко – извратен чичо, мургава булка, караници между снаха и свекърва, бой между братовчеди, или с други думи един нормален вторник в мах`лата. Дени Вилньов трябва незабавно да се отдръпне от блокбъстърите, понеже не е popcorn-режисьор, а с „Част втора“ е тръгнал да залита опасно към Зак Снайдер-зоната. Екшънът е повече, но на заден план и извън фокус, сторителингът е хаотичен, събитията се случват прекалено лесно, за да събудят напрежение, а персонажите са твърде театрални, за да ги усетим близки. Това е стерилно, бездушно и анемично състезание по мерене на червейчета, което може би щях да харесам, ако не бях гледал по време на ретрограден Меркурий. Или ако бях на 20 години. Или ако самият той беше излязъл преди 20 години. Или и трите изброени.