ОК, знам че с това измъчено „ревю“ съм закъснял повече от българска линейка и знам, че мнението ми за пореден път ще е в разрез с общоприетите норми да се хвали всичко, докоснато от Кристофър Нолан aka холивудския цар Мидас. Но в моя защита ще посоча, че филмът все още не е излязъл в Япония, тъй че гарантирано няма да съм нито последният, който го е гледал, нито единственият, който ще му намери кусури. За сметка на това ще пробвам да съм лаконичен /но няма да успея/ и ще нахвърля само онези размисли и страсти, които ме осениха на прима виста, докато изтривах торента от харда си.

2023 беше една от най-жалките години за киното и през нея ветерани като Мартин Скорсезе, Ридли Скот и Дейвид Финчър евакуираха някои от най-гадните материи от дебелите си черва. И сред гъстата утайка някак си изпъкна едно име – „Опенхаймер“. Плод на старошколска визия, рожба на аналогов формат и базиран на историческо ядро, „Опенхаймер“ е афиширан като най-първокласната продукция на годината. И той навярно е такава, но не поради достойнства, а заради липса на реална конкуренция. Като кениец, финиширал първи на африкански маратон, само понеже останалите са били изядени от лъвове. Да не говорим, че излиза в късния период на Кристофър Нолан, когато той наистина си вярва, че е най-великото нещо, случвало се на киното, след цветната лента.

Продуктите на Нолан след 2010г. са компостирани със запазената му марка да шарят в двата ъгъла на аутизма – от една страна трябва да сте достатъчно интелигентни, за да ги осмислите, но от друга трябва да сте учудващо семпли, за да ги наречете шедьоври. При тях критичното мислене отива на заден план, а на преден минава тръпката да се чувствате умни, когато най-после ги схванете. Феновете на маестро Нолан страдат от Стокхолмски синдром – гледат неговите филми предимно заради социалния натиск, но в същото време всяко споменаване на името му ги кара неволно да еякулират. Най-новото /казвам го формално, тъй като ми трябваха шест месеца да си го причиня/ предложение, носещо подписа му, се нарича „Опенхаймер“ и съм доволен, че си го спестих на кино, защото с напредването на възрастта вече ми е неудобно да спя седнал.

Качествата на „Опенхаймер“ са легендарни и имам предвид, че научавате за тях все от други хора. Той не е слаб и със сигурност е по-добър от последните две изцепки на дендито Нолан, понеже в него има около 1 час, който категорично си струва. Проблемът е, че не прави ясен избор какъв иска да бъде, поради което крайният резултат, макар и предвиден като букет, е манджа с грозде. Тричасова лекция по история, политика и морал, прочетена с клинично безразличие, но сглобена с претенциите на драматургичен зенит. Не искам да обиждам толкова версатилен режисьор като Нолан, работещ във всички жанрове с еднаква посредственост, но само човек, гмурвал се в празен басейн с черепа напред, може да вземе книга с исторически потенциал и да я адаптира като разходка из мемоарите на антипатичен хомункулус.

Обвинявам за всичко Робърт Патинсън, който извършва инсепшън и вкарва идеята в главата на Нолан, като му подарява книга с речи на Робърт Опенхаймер. Не знам защо, но най-вероятно да се отърве от нея, за да не загрозява библиотеката си с книги на Стефани Майър. Лошото е, че наместо да постъпи като нормален човек, на когото приятели са подарили книга с речи, а именно да стъпи на нея, докато се беси, защото очевидно няма приятели, Нолан прави това, което би направил евреин като Опенхаймер – решава да я ползва за печалба. Щото ”It`s not about the book. It`s about the ideas.”, нали така? Впоследствие се насочва към „Американски Прометей“, но вместо да я прочете като „научна биография“, той я прочита като „политически театър с елементи на семейна драма“. Нима зрителите не мечтаят точно за това, когато идат на кино – да гледат как други хора отпреди 80 години седят и дуднат за политика, физика и комунизъм. Ама разбъркано. В продължение на три часа. На IMAX.

„Тютюневият дим не убива хора. Радиационният дим убива хора.“ – Робърт Опенхаймер

Но чакайте, има и още! Нолан не би бил истински Христофор, ако не вземе една праволинейна история и я превърне в поредния си мозъчен ребус, защото никой не отива на неговите филми, без да си носи тефтерче за записки. Сюжетът е разфасован като жертва на улични кучета не просто стилистично /с различно оцветяване и размер на екрана/, но и хронологично – период от 40 години е разхвърлян на няколко парчета, пръкващи се по различно време и тотално размътвайки нишката. Всичко с идеята да излезете с думите: „Не разбрах и половината, но няма начин да не е стойностен, щом е толкова сложен!“ Като феномена на US субтитрите – повечето американци си въобразяват, че актът на четене на субтитри на европейски филми ги превръща в жури на кино фестивал. А „Опенхаймер“ не е толкова комплициран. Всъщност, той не би трябвало да е. Нито лентата, нито самият герой са толкова нюансирани, колкото Нолан се старае да ги изкара. В една от сцените любовницата на Робърт му го казва в лицето: „You have everyone convinced you are more complicated then you actually are“ и това се отнася не само за човека, но и за филма.

„Опенхаймер“ е тържество на болния мозък и нямам предвид само централния герой, а и този, който го е правил. Представен е в две перспективи, едната уж по-обективна от другата, но и двете пречупени през призмата на субективен режисьор. „Синтез“ е цветната част и гледната точка на титуляря, галено наричан Опи, защото Опенхаймер звучи като име на архизлодей, а „бащата на атомната бомба“ трябва да е максимално хуманизиран, за да му съчувстваме. Втората част, „Деление“, е гледната точка на неговия немезис, адмирал Луис Щраус /Робърт Дауни Мл./, разказващ своята версия пред сенатори години по-късно. Неговата визия е черно-бяла, понеже той не е толкова колоритен персонаж. /ха-ха!/ Той е човек на крайностите, в неговия случай крайно злопаметен, задето ученият го е унизил в академичните среди. Реалният им конфликт се основава по-скоро на идеологични спорове, но Нолан се е концентрирал върху пубертетския аспект от враждата им и го е развил до такава степен, че накрая имаме Шямалан-plot twist, където се оказва как кампанията за дискредитиране на Опенхаймер след WWII е била дирижирана от Щраус. Така Нолан проектира зрителския негативизъм върху класически Злодей, морално почиствайки Опенхаймер и концентрирайки се върху терзанията и разкаянието му, а не върху доброволното участие в анихилацията на стотици хиляди невинни.

Оттам и противоречието. Опенхаймер знае, че прави оръжие за масово унищожение, знае за кого го прави и знае, че то ще се употреби по предназначение. Не само е бил наясно, че ще го използват срещу Япония, но и че ще се използва срещу два града – веднъж, за да може Труман да си стегне ядрените мускули пред Сталин и втори път – защото японците имат дръпнати очи и може да не са видели добре първата бомба. Робърт е участвал в обсъждането на кои градове да се поразят и e давал съвети как да се максимизират щетите. Нещо повече – искрено е съжалявал, че не е бил готов с бомбата по-рано, за да я използват срещу Германия. /т.е. единственият евреин, разочарован че Хитлер се е гръмнал толкова скоро/ Де факто, Опенхаймер е действал с пряк умисъл и съзнавайки последиците. Ала някак си изневиделица, пичът се сдобива с прясна съвест /след дъжд качулка/ и започва да се самобичува. Емоционалният процес е показан смайващо неубедително. В едната сцена Опенхаймер се радва на медийното внимание и ликува за успеха си, в следващата, докато изнася патриотична реч пред студенти, изведнъж започва да потъва в собствения си кошмар, получавайки халюцинации за изгорели тела. /една от жертвите е дъщерята на Нолан, което е поредният пример, че имаме болен мозък и зад камерата/ Все едно някой е отгърнал друга страница от сценария, толкова рязка е моралната метаморфоза на Хайми. /след Хирошима ще го наричам „Хайми“, за да е ясно, че е нов човек/ Впоследствие, в третата и най-мелодраматична част, ние трябва да му влезем в положението, защото, видите ли, Хайми е изтормозен и угнетен, смачкан от собствения си гений и копнежи за слава. /чичо Оскар много обича страдащите гении/

„Опенхаймер“ се опитва да мине за ядрена реакция, като отделните сцени са пръснати хаотично, сменят се френетично и не следват ясна траектория, но същевременно си взаимодействат, досущ като елементарни частици. Звучи готино на теория, но ако приемем, че идеята на филма е характеристично изследване, то няма как да си формираме рационално мнение за човека зад заглавието, ако информацията се поднася по този тенденциозен начин. Но може би това е била целта? Да се хипнотизираме от сините очи на Килиън Мърфи, да се оплетем в сюжетните ръкави и изгубим в моралните въртележки до такава степен, че към края вече сляпо да симпатизираме на преродения пацифист. Защото, дори да изглежда обективен отстрани, прочитът на Нолан критикува Опенхаймер само повърхностно. Той е видимо отбранителен към личността му и едва ли не й придава митологичен статут. Особено в Лос Аламос, когато ученият си слага шапката и лулата, но сцената е заснета с патоса на супергерой, който си облича костюма. През цялото време Робърт е или национален герой или мъченик, но никога виновен. Неслучайно Щраус-туиста измества прожектора от Хайми точно на финала, за да си тръгнат хората с чувството, че Опенхаймер се е оказал жертва на другите, а не умишлен съучастник. Накрая даже влиза в ролята на пророк, когато прогнозата му за съдбата на света успява да накара дори Айнщайн да се наака в гащите. Песимистичните му възгледи вероятно щяха да имат тежест, ако не бяха изречени от лицемер. От човек, който плаши с ядрен холокост, но игнорира петиция, която да предотврати Хирошима. Човек, който се измъчва от изобретението си, но не се отрича официално от него, отказвайки да подпише манифеста на Ръсел-Айнщайн. Както и да е, няма значение, важното е да приключим с близък план на Килиън Мърфи.

Робърт Опенхаймер на протест за сваляне на Паметника на Съветската армия.

Кристофър е написал сценария от първо лице, понеже това е било единственият начин някога да мисли като истински гений. Бидейки най-личният му проект, Нолан е подходил така, както подхожда винаги, а именно – като първо се допита до по-умния си брат. Кристофър споделя, че най-напред Джонатан е прочел сценария и дори е получил съвети от него. Първият съвет е бил „Спри да използваш ChatGPT!“, а другият – „Разкарай се!“. Но погълнат от идеята за Опенхаймер, Нолан е забравил защо хората се интересуват от човека. А хората се интересуват от него, не защото е бил добър учен или защото е разследван за комунизъм или не дори, защото е бил женкар. Хората се интересуват от Опенхаймер, защото е „освободил Кракена“ – едно от най-унищожителните оръжия на човечеството. /поне до 1961г. и „Цар“ бомбата на СССР/ Ала вместо да се фокусира върху второто, Нолан решава да ни вкара в семейните му драми, бюрократични премеждия, да не говорим за любовни афери, които биха интригували само историческите воайори. Или режисьори, чието самочувствие се измерва в килотонове. Истината е, че Кристофър и Робърт си приличат – и двамата не търпят критика и обичат да са в центъра на вниманието; и двамата са арогантни и самовлюбени, но педантични и безкомпромисни в работата си. Разликата е, че единият е отговорен за две от най-големите бомби в човешката история, оставили неизлечим белег върху милиони, а другият не е снимал „Възходът на черния рицар“ и „Тенет“.

Встъпителната сцена /Рейнман брои капчиците в локвата/ е адекватно откриване на завесите на един „красив ум.“ Опенхаймер вижда света като поредица от частици, също както Нео вижда Матрицата като поредица от кодове. Вместо обаче да ни инвестира в мирогледа му, Нолан пуска няколко трохи, за да покаже, че си имаме работа с деструктивен учен /например сцената, където Опи съсредоточено хвърля чаши по пода, като пияница в чалготека/, след което интроспективният поглед е тотално игнориран. Преминаваме към Фаза 2 на евтини шпионски, политически и семейни скандали, трансформиращи Опенхаймер от курва за внимание до многострадална Геновева. Да не говорим за опита му да отрови преподавателя си с цианкалий. За щастие, успява да развие съвест /при Робърт съвестта винаги идва с 12 часа закъснение/ и да предотврати инцидента, но фактът, че изобщо реагира по този начин, ме навежда на мисълта, че ако беше студент в наши дни, университетът му щеше да се прочуе с една от най-масовите стрелби в историята.

Но може и да греша. Битието на Опи не е чак така суховато, колкото приляга на зубър. Робърт е бил голям ебач и е разцепвал жените на съставните им атоми от секс, което опровергава теорията, че учените получават ерекция само, ако котката в кутията е мъртва. Мъжката му потентност е отпразнувана в три сцени, едната толкова абсурдна, че не знаех дали да се разсмея или да си бръкна в гащите. /направих и двете – б.а./ Говоря за момента, когато съпругата на Хайми слуша за изневерите му и пред очите й се манифестира самата любовница, яхнала чатала му като ездачка на родео. Не знам дали е заради прекаляване с PornHub, но вместо да ми донесе някакъв драматичен импулс, тази сцена ме накара да избухна в кикот и това го казва човек, който успя да сподави смеха си през целия „Rebel Moon“. „Опенхаймер“ е първият филм на Нолан с цицки /имам предвид живи такива, не броя трупа от „Insomnia“/ и подобни първични инстинкти се набиват на очи, ама по неправилен начин. Разбирам отлично каква е била целта на „разголващата“ сцена, но същият ефект можеше да се постигне по не така смехотворен начин, особено когато прелюбодействията на персонажа са косвени в общата картина. За щастие, всичко е с умерен R-рейтинг, защото все пак филмите на Нолан не са пълна порнография. Как правя разлика между тях и порното ли? Ами много ясно – аз не гледам филми на Нолан на работното си място.

Най-интересното в житието на Опенхаймер е тъкмо сцената, към която е подходено най-мързеливо, а именно – тестът Тринити. Този откъс трябваше да е апотеоз на труда, даже на живота на похотливия учен, да не говорим за кулминацията на самия филм, а е показана като банална пиротехническа илюминация. Захлупените адвокати на Нолан ще ревнат, че целта е да се види атомната бомба през очите на Опи, но изпълнението пак куца. Детонацията е представена основно с близки планове на горящи облаци, като далечните кадри са по-скоро глорифицирани кьорфишеци. Сума ти време се нагнетява напрежение, а сетне ни се сервира някаква огнена пръдня? Сюблимният момент, когато буквално си длъжен да използваш VFX, ти решаваш, че не искаш – що за психопат си, Христофоре? При условие, че постоянно ни сугестираше страха от ядрена война, къде с маршируващи крака, къде с излитащи ракети, нямаше ли да е много по-ефикасно, ако тестът на бомбата е по-зрелищен? Не заради самото зрелище, а за да се види в действителност на какво е способна ядрена експлозия. Нолан май е единственият режисьор, който може да заснеме атомна бомба така, че да изглежда безобидна. Но пък какво искам от визионер, направил дори минаването през Черна дупка по-незапомнящо се от минаването през улична дупка? Малко ни в клин ни в ръкав, ще дам съпоставка с Дейвид Линч, който сътвори много по-величествен и плашещ прочит на Тринити в третия сезон на „Туин Пийкс“ и от него усетих в пъти по-силно въздействие, отколкото от подутия полуфабрикат на Нолю.

Виждайки на какво мяза съпругата на Опенхаймер, оправдавам изневерите му. Кики служи като „функция“ във фразата „еректилна дисфункция“.

Почна да ми писва да пиша, затова нека спомена и хубавото. Актьорската игра е на висота, технически е образцов, диалогът е превъзходен, а атмосферата – поглъщаща. Музикалният съпровод е на симфонично ниво, но това е очаквано от композитор на име Лудвиг. /шегувам се, Цимер взе да ми липсва/ Звукът обаче отново е по-гръмогласен от лесбийка на гей парад и ако не Ви призлее от калейдоскопичната смяна на кадри, то от бумтенето със сигурност ще развиете мигрената на жена, искаща да пропусне секс. „Опенхаймер“ е исторически коректен, да кажем на 80%, като минусите са 5%, поради фактологическите пропуски и 15%, заради това, че никой от учените не е негър. Колкото до каста, Килиън Мърфи винаги умее да обърне гравитацията на цялата сцена към себе си, но на Нолан му трябваха пет филма, за да осъзнае, че е подходящ за главна роля. Неговата игра е многопластова, а в лицето му има някакъв вътрешен мрак, което е перфектно за лирически герой като Опенхаймер. Килиън не просто спасява филма, той Е филмът.

Друга похвала получава Робърт Дауни Мл., който след 15 години на Железни човеци, Шерлоци и д-р Дулитъловци, най-сетне показа защо е в А-списъка на Холивуд. Пичът е в топ форма и изпълнението му ми върна вярата в него по същия начин, по който вярата ми се върна в Робърт де Ниро след „Убийците на Цветната луна“. /нищо, че самият филм вони на бизонска урина/ Останалите звезди в каста са твърде много, за да им обръщам внимание, затова, също като жертвите на Хирошима и Нагасаки, нека просто приемем, че ги има и после забравим за тях. Ще спомена само Мат Деймън, внасящ доза казармен хумор и Кенет Брана, внасящ доза трудно поносим датски акцент. /Кени Брана и шибаните му акценти, човече…/ И тъй като имена като Деймън и Афлек вървят в комплект, като Иван и Андрей, няма как да не участва и Кейси Афлек. Кейси има чара на човешки папилома вирус, но за сметка на това се появява съвсем за кратко, ослушвайки се за руски шпиони. Не забравяйте, че говорим за филм с повече латентни комунисти, отколкото на събор в Бузлуджа.

„Опенхаймер“ е 180-минутен магнум опус, който можеше да е с час по-кратък, но благодарение на счетоводната режисура на Нолан се усеща като два часа по-дълъг. Ритъмът е неравномерен и ако началото стартира обещаващо, то впоследствие темпото става все по-тромаво и в последната третина вече си мечтаете за сън-в-съня. Кристофър се опитва да ни убеди в обратното, чрез главозамайващи монтажни акробатики, с които кадрите се сменят средно на три-четири премигвания, но тези изгъзици го превръщат в още по-шизофренично изживяване. Отделя се твърде голямо значение на маловажни сегменти, структурата е идиотска и общото послание остава полуизречено. „It`s paradoxical, but it works.“, казва Опи, „Да, ама друг път!“, отвръщам аз. Не твърдя, че ориджин историята на Опенхаймер е най-провлаченият и бъбрив напън, който съм гледал през живота си, понеже съм гледал и документални филми за охлюви, но със сигурност няма да го изтърпя отново. Ако за бай Айнщайн времето е относително, то за мен три часа са си три часа. Три часа, през които щях да науча повече за Хайми от Google, без егото на Нолан да ме пляска по челото. Но, за да завърша позитивно, ще изтъкна, че ако не беше атомната бомба, в Япония нямаше да има радиация, а без радиация нямаше да се роди Годзила. Така че, ако не друго, то поне в случая работата на Робърт Опенхаймер е използвана за популяризирането на кинематографичен урод. А също и на Годзила.

5.9/10