Ревю: „Дюн: Част втора“ (Dune: Part Two)

Нека Ви спестя четенето и кондензирам цялото „ревю“ в едно изречение – вторият „Дюн“ е приблизително същият, ако не и малко по-зле от предишния. Няма как да имам друго мнение за продукт, който след три години е само козметично оптимизиран и като казвам „козметично“ нямам предвид бръснатите глави на половината герои. Ако в първата част бяхме погълнати от извънземната архитектура и красотата на актьорите, тук вече не сме така унесени и минусите почват да лъщят под бялото слънце на пустинята като кораба на Императора. Какво всъщност може да се каже за „Дюн: Част втора“, което не е било казано за „Част първа“ или не е било изписано като коментар по стените на тоалетните в мола? Може би, че си е струвал парите за билет. Но само ако сте били на евтината делнична прожекция. И сте били леко пияни. Или сте дремнали за десетина минути някъде по средата. Или, в моя случай, и трите изброени.

Докато гледах втория „Дюн“ ми направи впечатление колко малко си спомням от първия. На път за вкъщи пък ми направи впечатление колко малко помня от втория. „Част II“ е протяжен и разтегнат локум, в който не се случва нищо, но за сметка на това се случва бавно, а концентрацията на дълбокомислени погледи може да си конкурира по продължителност и с тези от български филм. Дени Вилньов действа по-уверено и визуалният стандарт е на очаквано високо ниво, ала сценарият страда от същите пропуски, откъм клишета и картонени персонажи. Мъни шотовете на хрипкащи червеи са серум за очите, но живописните панорами и екзотична архитектура само маскират повествователните му недъзи. А те са повече от песъчинките в задника на Зендая.

Ревю: „Опенхаймер“ (Oppenheimer)

ОК, знам че с това измъчено „ревю“ съм закъснял повече от българска линейка и знам, че мнението ми за пореден път ще е в разрез с общоприетите норми да се хвали всичко, докоснато от Кристофър Нолан aka холивудския цар Мидас. Но в моя защита ще посоча, че филмът все още не е излязъл в Япония, тъй че гарантирано няма да съм нито последният, който го е гледал, нито единственият, който ще му намери кусури. За сметка на това ще пробвам да съм лаконичен /но няма да успея/ и ще нахвърля само онези размисли и страсти, които ме осениха на прима виста, докато изтривах торента от харда си.

2023 беше една от най-жалките години за киното и през нея ветерани като Мартин Скорсезе, Ридли Скот и Дейвид Финчър евакуираха някои от най-гадните материи от дебелите си черва. И сред гъстата утайка някак си изпъкна едно име – „Опенхаймер“. Плод на старошколска визия, рожба на аналогов формат и базиран на историческо ядро, „Опенхаймер“ е афиширан като най-първокласната продукция на годината. И той навярно е такава, но не поради достойнства, а заради липса на реална конкуренция. Като кениец, финиширал първи на африкански маратон, само понеже останалите са били изядени от лъвове. Да не говорим, че излиза в късния период на Кристофър Нолан, когато той наистина си вярва, че е най-великото нещо, случвало се на киното, след цветната лента.

Ревю: „Индиана Джоунс и Реликвата на съдбата“ (Indiana Jones and the Dial of Destiny)

„not so strong, not so brave, not so attentive“
Харисън Форд за героя си в „Реликвата на съдбата“

„Реликвата на съдбата“ е меланхолично заключение с фекален привкус на някога великата поредица за Индиана Джоунс и, ако трябва да го похваля за нещо, то е, че напук на цялата си травестия, всъщност е прилично заснето погребение. Самото му съществуване буди недоумение у всеки ценител, защото е изпълнено с толкова червени флагове, колкото няма и на китайска манифестация. На първо място, Харисън Форд, иконата на франчайза, е на 80 /осемдесет/ лазарника и в списъка на най-старите актьори, които още могат да извършват резки движения. Не знам какъв рекорд гони Харисън, но той едва прикриваше грохналата си възраст в „Кралството на Кристалния череп“, докато тук нещата са възвисени до геронтофилска вакханалия, съперничеща си с последните издихания на Клинт Истууд. /който вече не бива да се разхожда покрай гробище, че току-виж гробарят го обърка с екстра от „The Walking Dead“/

На второ място, отсъствието на най-важния чарк – Стивън Спилбърг. Еврейското чудо направи йезуитска маневра и се пренасочи към хобито да лови Оскари, все едно са Покемони. И на трето място, присъствието на г-жа Катлийн Кенеди, да се свети инфектирана й вагина, скапала всичко на Lucasfilm от 2015-та насам с болните си комплекси за радикален феминизъм. Тези три червени флагчета автоматично обричаха франчайза на безрадостно бъдеще и по всички закони на здравия разум, „Реликвата на съдбата“ не трябваше да види бял свят. Но ако опитът с този блог ме е научил на нещо, то е че разумът в Холивуд не е приоритет, съответно бях по-скоро разочарован, отколкото изненадан, че „Индиана Джоунс 5“ не само излезе на голям екран /вместо директно по стрийминг платформите на DISNEY+/, ами и Харисън Форд не почина по време на снимките.