20 неща, които „Батман“ прави за пръв път

Онзи ден се насладих на дълго/не/очаквания 54-ти рибуут на „Батман” и може би казвам „насладил”, защото проспах част от него. Новият вариант трябваше да измие с белина спомените от стария “Батман”, но нещо по пътя между идеята и крайния продукт е било прегазено от мигрантски бус. На теория е изглеждало лесно, при условие че старият Батман беше Бенджамин Афлек, който никой не приема за нормален с маска и черен костюм, освен ако Мат Деймън не е починал от ковид. На практика обаче, настоящият Батман се оказва Робърт Патинсън – най-красивият трансджендър от сериала за специални деца „Здрач“.

Като разбунтуван супергерой Робер стои по-неестествено от жена в правителството на талибаните, а и през повечето време крие най-силния си коз – лицето на олимпийски модел. Не твърдя, че младежът е слаб актьор, но сценарият е минимизирал актьорските му ресурси до трите стълба на българската кино-драма – истукани пози, продължителни псевдо-философски погледи и театрално декламиране. За щастие, покрай него се джуркат още по-колоритни електрони. Тлъстичък Колин Фарел, въшлива Зоуи Кравиц, болезнено дразнещ Пол Дейно и чернокож лейтенант Гордън със смехотворна афро-прическа /или в неговия случай – прическа/ са само част от звездите, гравитиращи около централния гризач. Има и други, но на кого му дреме за лисугера Анди Съркис, освен ако не е в моушън кепчър, прав ли съм?

Ревю: „Тенет“ (Tenet)

„Колко интересен филм на Кристофър Нолан!“ Ето нещо, което никой не е казвал от десетина години насам. Нещо, което, седейки по „Тенет“, никой няма да каже и тази година. Не че за новия екзистенциален опус на Христофор „Да се свети името Му!“ Нолан нямаше голямо очакване, огромен хайп и още по-гигантско нетърпение от пандемична гледна точка. Даже напротив, след всяко споменаване на мистериозния проект, Сульо и Пульо овлажняваха COVID-маските си от инстинктивно проточили се фенбойски лиги. Само дето, също като другите произведения на пост-„Генезис“ Нолан,  и „Тенет“ се оказа еквивалент на корав негърски пенис – несъмнено възхитителен от разстояние, но когато вече сте го усетили вътре във Вас, искрено съжалявате за грешката си.

За да навляза в мрака на киното с непредубедено съзнание и пълна обективност, отказах да гледам всякакви трейлъри и да чета чужди отзиви предварително. Нямах представа за сюжета, освен че ще е поредната напомпана с бумтене егоцентрична главоблъсканица в класическия “Аз съм видимо по-умен от Вас!”-стил на бай Нолю. Нямам нищо против филмите за умници, не ме разбирайте погрешно. Обожавам заглавия, които ме карат да си размърдвам мозъчната пихтия, особено във времена, когато най-сложната премиера по кината за последните месеци е „Отмъстителите“. Желанието на Нолан да създава комплексни ребуси, предизвикващи стандартния линеен наратив, е не само достойно за адмирации, но и донякъде пионерско. Затова в днешни дни да се осмисли негов филм от първия път е повод за почерпка сред кинофилския плебс, а да не го харесате би навредило на социалния Ви живот повече и от парещ обрив по гениталиите.

Ревю: „Здрач: Зазоряване – част 2“ (The Twilight Saga: Breaking Dawn – Part 2)

Краят настъпи, дами и господа! Краят на една ера. Краят на „Здрач”! Четири години, четири книги, пет филма, довели до кокошкизирането на милиони момиченца по цял свят и разстрела на милиарди мозъчни клетки. Готово! С едно изречение изчерпах всичко, което трябва да се каже за поредицата. Колко ми остава? По дяволите, още четири страници. Човек би помислил, че е невъзможно да ги запълня с общи приказки, нали? Хах, явно не ме познавате. Добре дошли в поредното ми и /смрък!/ последно ревю от Зоната на „Здрач”-а.

„Здрач” е легенда, „Здрач” е феномен, бля-бля-бля. ОК, след като изчистихме уводните любезности е време да настъпим към същността. „Здрач” приключи завинаги. Форевър енд евър, дет се вика. Дори последният кадър от лентата включва разгърнатата книга на Стефани Майер /разбрах, че е писано от нея, защото когато се зачетох, неистово ми се пригади/, където думата „завинаги” блещука като задника на Едуард на нудистки плаж. Идеята е, че Овцата и Прическата ще живеят завинаги заедно, но скритото послание е, че ние, зрителите, завинаги ще останем със спомените от този четири-годишен драматургичен запек и нищо и никой /дори ежеседмичните сеанси при психиатър/ няма да ни накарат да забравим, нито да простим.