Ревю: „Тенет“ (Tenet)

„Колко интересен филм на Кристофър Нолан!“ Ето нещо, което никой не е казвал от десетина години насам. Нещо, което, седейки по „Тенет“, никой няма да каже и тази година. Не че за новия екзистенциален опус на Христофор „Да се свети името Му!“ Нолан нямаше голямо очакване, огромен хайп и още по-гигантско нетърпение от пандемична гледна точка. Даже напротив, след всяко споменаване на мистериозния проект, Сульо и Пульо овлажняваха COVID-маските си от инстинктивно проточили се фенбойски лиги. Само дето, също като другите произведения на пост-„Генезис“ Нолан,  и „Тенет“ се оказа еквивалент на корав негърски пенис – несъмнено възхитителен от разстояние, но когато вече сте го усетили вътре във Вас, искрено съжалявате за грешката си.

За да навляза в мрака на киното с непредубедено съзнание и пълна обективност, отказах да гледам всякакви трейлъри и да чета чужди отзиви предварително. Нямах представа за сюжета, освен че ще е поредната напомпана с бумтене егоцентрична главоблъсканица в класическия “Аз съм видимо по-умен от Вас!”-стил на бай Нолю. Нямам нищо против филмите за умници, не ме разбирайте погрешно. Обожавам заглавия, които ме карат да си размърдвам мозъчната пихтия, особено във времена, когато най-сложната премиера по кината за последните месеци е „Отмъстителите“. Желанието на Нолан да създава комплексни ребуси, предизвикващи стандартния линеен наратив, е не само достойно за адмирации, но и донякъде пионерско. Затова в днешни дни да се осмисли негов филм от първия път е повод за почерпка сред кинофилския плебс, а да не го харесате би навредило на социалния Ви живот повече и от парещ обрив по гениталиите.