Ревю: „Дюн: Част втора“ (Dune: Part Two)

Нека Ви спестя четенето и кондензирам цялото „ревю“ в едно изречение – вторият „Дюн“ е приблизително същият, ако не и малко по-зле от предишния. Няма как да имам друго мнение за продукт, който след три години е само козметично оптимизиран и като казвам „козметично“ нямам предвид бръснатите глави на половината герои. Ако в първата част бяхме погълнати от извънземната архитектура и красотата на актьорите, тук вече не сме така унесени и минусите почват да лъщят под бялото слънце на пустинята като кораба на Императора. Какво всъщност може да се каже за „Дюн: Част втора“, което не е било казано за „Част първа“ или не е било изписано като коментар по стените на тоалетните в мола? Може би, че си е струвал парите за билет. Но само ако сте били на евтината делнична прожекция. И сте били леко пияни. Или сте дремнали за десетина минути някъде по средата. Или, в моя случай, и трите изброени.

Докато гледах втория „Дюн“ ми направи впечатление колко малко си спомням от първия. На път за вкъщи пък ми направи впечатление колко малко помня от втория. „Част II“ е протяжен и разтегнат локум, в който не се случва нищо, но за сметка на това се случва бавно, а концентрацията на дълбокомислени погледи може да си конкурира по продължителност и с тези от български филм. Дени Вилньов действа по-уверено и визуалният стандарт е на очаквано високо ниво, ала сценарият страда от същите пропуски, откъм клишета и картонени персонажи. Мъни шотовете на хрипкащи червеи са серум за очите, но живописните панорами и екзотична архитектура само маскират повествователните му недъзи. А те са повече от песъчинките в задника на Зендая.