Ревю: The Last of Us („Последните оцелели“)

Дълго мислех дали да пиша за този сериал, но тъй като мисленето не е от силните ми страни, реших да рискувам. Може спокойно да игнорирате долния хаос от думи, ако вече смятате, че „Последните оцелели“ не е кой знае какво. Ако обаче сте на обратното мнение, значи имате нужда да спрете райския газ и прочетете защо не сте прави, дори ако стоите изправени. (no pun intended) И така, „Последните оцелели“, както започнах да наричам мозъчните си клетки някъде след третия епизод, е новото шоу на HBO за зомбита /нямам предвид публиката/ по мотиви от игра на Sony Interactive Entertainment и, като казвам шоу, използвам думата в щедър вариант, понеже е също толкова „шоу“, колкото концерт на Лили Иванова – много хайп, малко пукане на стари кокали, композиции на запис, преобладаващо мъртва материя и общото усещане, че гледате нещо, което отдавна е демоде.

Сигурен съм, че повечето от Вас са почитатели на сериала, което е очаквано, защото съм наясно с ниската възраст и не по-високото IQ на читателите си. За разлика от масовия геймър, аз не харесах още оригинала, нищо че го помня като първия exclusive, който разцъках на хакнатия си PS3 преди седем-осем години. Надявах се само HBO-лигофрените да го направят с поносим сюжет и по-забележими разлики от играта. Последното го исках, понеже „The Last of Us“ е изключително линейна и ако извадим минималната й интерактивност, останалото няма с какво да задържи интереса за 9 епизода. Оказа се, че ЕйчБиОу са отговорили на молитвите ми, но по грешния начин. Защото шоуто е добре направено, като за PS заглавие /неголям подвиг/, сюжетът действително е едва поносим, а разликите също ги има, но те пък са в джендър-неутрална посока.

Ревю: „Джурасик свят: Господство“ (Jurassic World: Dominion)

Трудно ми е да пиша за „Джурасик свят: Господство” без да оплескам клавиатурата си с повърнато, но ще опитам, а дори да не успея, нищо – няма да е нито първата, нито последната клавиатура, повредена от телесните ми течности. Нямам извинение защо си дадох парите за кино, вместо да ги хвърля в кенефа или още по-зле – да ги даря на украински бежанец, но Майкъл Крайтън ми е свидетел, че съм прекарвал по-смислени два часа на опашка за олио. „Господство” не е само слаб, некадърен финал на велик предшественик или недодялан опит за летен блокбъстър. Той е кинематографичен пожар в индийска морга, по време на който най-хубавото нещо бяха пуканките, с които се тъпчех, за да спирам псувните, инстинктивно излизащи от устата ми на петминутни интервали.

Трилогията „Джурасик свят” е най-пагубното събитие за динозаврите след астероида, който ги е избил преди 65 милиона години, защото направи невъзможното – накара ме да се прозявам при вида им. Да прецакаш кефа от гледането на живи динозаври е нещо като престъпление и ако приемем, че е такова, то Колин Тревъроу заслужава смъртно наказание. В неговия случай – да бъде осъден да гледа собствените си филми, докато получи аневризъм на 4-тия час. „Джурасик свят: Господство” е комбинация от разточително времетраене, изморителен екшън, невъобразимо досадни персонажи и сюжет, съставен от минимум четири други заглавия. Ако първият ”Джурасик парк” от 1993-та беше правен за деца, то настоящият е правен директно за домашни любимци. Иначе казано, ако сте с интелекта на котката си, може и да Ви хареса, а ако сте с интелекта на кучето си, направо ще му дадете две лапи горе.

„Mindhunter“ – Сезон 2

2017 постави началото на нова порода криминален сериал, толкова революционен, че във времена на бюджетно калкулирани и удобни за масова консумация шоута, ни принуди да се съобразяваме с гледната точка на не един, а на менажерия от серийни убийци. Две години по-късно, вторият му сезон ни връхлита като природна стихия, отнасяща всички останали real-life драматизации далеч зад себе си.

За тези от Вас, които не са се интересували допълнително, “Mindhunter” е инспириран от действителни казуси на ФБР и е правен по книгата “Mindhunter: Inside the FBI’s Elite Serial Crime Unit”, като продуценти са Дейвид Финчър и Чарлийз Терон, а сценарист Джо Пенхол. Първият му сезон проследи генезиса на програмата за поведенчески анализ на ФБР в края на 70-те и включваше събирането на екип от агенти – Бил Тенч, Холдън Форд и впоследствие д-р Уенди Кар, които да анализират информация от интервюирането на осъдени убийци. Макар да борави с документирана история обаче, достоверността на събитията не е стопроцентова. Така например, агентите Тенч и Форд не са същите хора, участвали в истинските ФБР процедури, същото се отнася и за д-р Уенди Кар. Някои имена, както на извършители, така и на жертви, са променени, някои времеви линии са разместени, но абстрахирайки се от тези художествени корекции, сериалът се опитва да бъде максимално точен в презентацията не само на епохата си, но и на субектите си.