Ревю: „Дюн: Част втора“ (Dune: Part Two)

Нека Ви спестя четенето и кондензирам цялото „ревю“ в едно изречение – вторият „Дюн“ е приблизително същият, ако не и малко по-зле от предишния. Няма как да имам друго мнение за продукт, който след три години е само козметично оптимизиран и като казвам „козметично“ нямам предвид бръснатите глави на половината герои. Ако в първата част бяхме погълнати от извънземната архитектура и красотата на актьорите, тук вече не сме така унесени и минусите почват да лъщят под бялото слънце на пустинята като кораба на Императора. Какво всъщност може да се каже за „Дюн: Част втора“, което не е било казано за „Част първа“ или не е било изписано като коментар по стените на тоалетните в мола? Може би, че си е струвал парите за билет. Но само ако сте били на евтината делнична прожекция. И сте били леко пияни. Или сте дремнали за десетина минути някъде по средата. Или, в моя случай, и трите изброени.

Докато гледах втория „Дюн“ ми направи впечатление колко малко си спомням от първия. На път за вкъщи пък ми направи впечатление колко малко помня от втория. „Част II“ е протяжен и разтегнат локум, в който не се случва нищо, но за сметка на това се случва бавно, а концентрацията на дълбокомислени погледи може да си конкурира по продължителност и с тези от български филм. Дени Вилньов действа по-уверено и визуалният стандарт е на очаквано високо ниво, ала сценарият страда от същите пропуски, откъм клишета и картонени персонажи. Мъни шотовете на хрипкащи червеи са серум за очите, но живописните панорами и екзотична архитектура само маскират повествователните му недъзи. А те са повече от песъчинките в задника на Зендая.

20 неща, които „Батман“ прави за пръв път

Онзи ден се насладих на дълго/не/очаквания 54-ти рибуут на „Батман” и може би казвам „насладил”, защото проспах част от него. Новият вариант трябваше да измие с белина спомените от стария “Батман”, но нещо по пътя между идеята и крайния продукт е било прегазено от мигрантски бус. На теория е изглеждало лесно, при условие че старият Батман беше Бенджамин Афлек, който никой не приема за нормален с маска и черен костюм, освен ако Мат Деймън не е починал от ковид. На практика обаче, настоящият Батман се оказва Робърт Патинсън – най-красивият трансджендър от сериала за специални деца „Здрач“.

Като разбунтуван супергерой Робер стои по-неестествено от жена в правителството на талибаните, а и през повечето време крие най-силния си коз – лицето на олимпийски модел. Не твърдя, че младежът е слаб актьор, но сценарият е минимизирал актьорските му ресурси до трите стълба на българската кино-драма – истукани пози, продължителни псевдо-философски погледи и театрално декламиране. За щастие, покрай него се джуркат още по-колоритни електрони. Тлъстичък Колин Фарел, въшлива Зоуи Кравиц, болезнено дразнещ Пол Дейно и чернокож лейтенант Гордън със смехотворна афро-прическа /или в неговия случай – прическа/ са само част от звездите, гравитиращи около централния гризач. Има и други, но на кого му дреме за лисугера Анди Съркис, освен ако не е в моушън кепчър, прав ли съм?

Ревю: „Матрицата: Възкресения“ (The Matrix Resurrections)

Когато изгледах трейлъра на новата „Матрица“ ми се прииска да се ваксинирам, за да не оцелея до премиерата. Сега донякъде съжалявам, че не го направих, защото, както се казва – има по-страшни неща от смъртта – и едно от тях е „Матрицата: Възкресения“. Той е от филмите, които наричам „бургии”, понеже пробиват дъното по-успешно и от Брус Уилис на астероида в „Армагедон“. Трудно ми е да повярвам, че някой с непокътнат череп е измислил подобно кощунство, та дори си е оставил името върху него, но уви, фактът е налице. А лицето е на Лана Уашовски и доказва, че в определени случаи е по-добре да си смениш физиономията, отколкото пола.

„Матрицата“ от 1999 преобърна попкултурата и предизвика стилистична експанзия, на чието подобие трудно ще станем свидетели в следващите десетилетия. Това неминуемо доведе до две продължения, всяко по-миризливо от следващото, но въпреки това някак си приемливи като обща история. История, която, колкото и кретенски да завърши, приключи окончателно и така трябваше да си остане. Но тъй като не сме се събрали да обсъждаме хубави филми, нека продължим с „Матрицата 4“. Почти 20 години след като на някого му дреме, „Възкресения“ е отлежал като вкиснато вино, изнемощял като веган с Омикрон и остарял по-грозно от скротума на Мик Джагър. Помните ли таглайна на „Революции“ – „Всяко нещо, което има начало има и край.“ Е, това може да е вярно, стига да не се отнася за холивудската деградация. Защото, както всеки гледал „Възкресения“ може да потвърди, тя няма край.