20 неща, които „Батман“ прави за пръв път

Онзи ден се насладих на дълго/не/очаквания 54-ти рибуут на „Батман” и може би казвам „насладил”, защото проспах част от него. Новият вариант трябваше да измие с белина спомените от стария “Батман”, но нещо по пътя между идеята и крайния продукт е било прегазено от мигрантски бус. На теория е изглеждало лесно, при условие че старият Батман беше Бенджамин Афлек, който никой не приема за нормален с маска и черен костюм, освен ако Мат Деймън не е починал от ковид. На практика обаче, настоящият Батман се оказва Робърт Патинсън – най-красивият трансджендър от сериала за специални деца „Здрач“.

Като разбунтуван супергерой Робер стои по-неестествено от жена в правителството на талибаните, а и през повечето време крие най-силния си коз – лицето на олимпийски модел. Не твърдя, че младежът е слаб актьор, но сценарият е минимизирал актьорските му ресурси до трите стълба на българската кино-драма – истукани пози, продължителни псевдо-философски погледи и театрално декламиране. За щастие, покрай него се джуркат още по-колоритни електрони. Тлъстичък Колин Фарел, въшлива Зоуи Кравиц, болезнено дразнещ Пол Дейно и чернокож лейтенант Гордън със смехотворна афро-прическа /или в неговия случай – прическа/ са само част от звездите, гравитиращи около централния гризач. Има и други, но на кого му дреме за лисугера Анди Съркис, освен ако не е в моушън кепчър, прав ли съм?

Ревю: „Матрицата: Възкресения“ (The Matrix Resurrections)

Когато изгледах трейлъра на новата „Матрица“ ми се прииска да се ваксинирам, за да не оцелея до премиерата. Сега донякъде съжалявам, че не го направих, защото, както се казва – има по-страшни неща от смъртта – и едно от тях е „Матрицата: Възкресения“. Той е от филмите, които наричам „бургии”, понеже пробиват дъното по-успешно и от Брус Уилис на астероида в „Армагедон“. Трудно ми е да повярвам, че някой с непокътнат череп е измислил подобно кощунство, та дори си е оставил името върху него, но уви, фактът е налице. А лицето е на Лана Уашовски и доказва, че в определени случаи е по-добре да си смениш физиономията, отколкото пола.

„Матрицата“ от 1999 преобърна попкултурата и предизвика стилистична експанзия, на чието подобие трудно ще станем свидетели в следващите десетилетия. Това неминуемо доведе до две продължения, всяко по-миризливо от следващото, но въпреки това някак си приемливи като обща история. История, която, колкото и кретенски да завърши, приключи окончателно и така трябваше да си остане. Но тъй като не сме се събрали да обсъждаме хубави филми, нека продължим с „Матрицата 4“. Почти 20 години след като на някого му дреме, „Възкресения“ е отлежал като вкиснато вино, изнемощял като веган с Омикрон и остарял по-грозно от скротума на Мик Джагър. Помните ли таглайна на „Революции“ – „Всяко нещо, което има начало има и край.“ Е, това може да е вярно, стига да не се отнася за холивудската деградация. Защото, както всеки гледал „Възкресения“ може да потвърди, тя няма край.

Ревю: „Дюн – Част 1“ (Dune)

Трябва да си кретен, за да се ваксинираш, заради „Дюн“. Знам го от опит, понеже аз също съм кретен, макар и по съвсем други причини. Затова когато злата съдба /под „съдба“ имайте предвид бате Кацаров/ ми даде избор дали да си туря иглата, за да преживея „Дюн“ на кино, реших да тегля една майна на „съдбата“ и да го гледам вкъщи. Вярно, че не мога да сравнявам 55 инча с IMAX, но не всичко що е по-голямо е по-добро. /поне така твърдят жените, които преди Вас са излизали с негри/ Нещо повече – ако трябваше да изтърпя слухово-скопените композиции на Ханс Цимър на по-високи децибели в киносалона, най-вероятно щях да ида и да се изкашлям в лицето на прожекциониста, за да прекъсне незабавно общата зрителска агония.

Да гледате „Дюн – Част 1“ вкъщи не е грях, особено когато минусите изпъкват на всякакъв екранен формат. Несъмнено калибърът на някои от сцените му ще се усети в пълен аспект, ако се зърне на кино, но за 150 минути „Част 1“ съдържа притеснително малко моменти, в които си казах „Брей, това си струва да се види на грамадно бяло платнище!” Да приемем че имаше еквивалент на спектакъл – имахме два-три пустинни червея в близък план и още толкова мънишота на Аракис, които събуждаха вълнуващи възприятия. Но… това ли беше всичко? Къде беше зрелището? В онази престъпно комична Пърл Харбър-style атака, която би била позор за портфолиото на всеки режисьор? Айде, моля Ви се! Ами съспенсът? Не ми казвайте, че някой се е напрегнал в сцената, където земният червей е на път да погълне комбайната за подправки, защото ако е така, трябва да се прегледаде от невролог. Ами драмата? На кого му пука за персонажи, които изглеждат малко по-реалистично от модели в 3-D приказка? За филм, утилизиращ практически нескончаем lore, „Дюн – Част 1“ е загадъчно постен, на места даже досаден и изпълнен с повече мъртви кадри от снимките на „Rust“.

Ревю: „Жокера“ (Joker)

Отлагах гледането на „Жокера“, защото предварително знаех какво ще се случи. Наречете го „професионално“ изкривяване, но отдавна имам червена лампичка, която светва с надписа „ВНИМАНИЕ! ПРЕТЕНЦИОЗНА ЧЕКИЯ!“, само като видя дебютния трейлър на някоя претенциозна чекия. Още тогава бях на 70% убеден, че Тод Филипс ще се олее да взема насериозно герой, който по дефиниция не бива да се приема твърде сериозно, и, когато най-сетне се занесох в киното, процентите станаха 100%. Казвайки това не искам да твърдя, че филмът е тотал щета. Някъде в дълбините му има наистина добри попадения, но, ако изключим изпепеляващото изпълнение на Хоакин Финикс, „Жокера“ не е нищо повече от ненормално надценена и повърхностна origin-история.

Ще се постарая да съм кратък, защото филмът беше предостатъчно досаден в демагогията си. Може би първото, което прави впечатление е, че „Жокера“ не притежава нищо свое. Той е също толкова открояващ се, колкото осмия работник на шивашки цех в Бангладеш. Социалните му коментари са изтъркани многократно от десетилетия – главно проблемите на менталното здраве и обикновения човек, мачкан от Системата. Добре, че беше Артър Флек да ни отвори очите за тия работи, нали така? С риск да повторя акцента на почти всички негови рецензии – историята за „онеправдания“ шут няма дори собствен кинематографичен стил, а имитира Мартин Скорсезе, като целият му пълнеж се корени в наративната естетика на „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“. Тоест, накратко, „Жокера“ е филм с чуждо съдържание и предъвкани мотиви, крепящ се само на централния си актьор.