Ревю: „Жива стомана“ (Real Steel)

Напоследък филмите по кината се открояват с впечатляващата си тъпота, затова реших да се впечатля от тях и браузвайки киноафиша избрах поредната грешка, този път с участието на мъжествения Хю Джакман. Прилъгаха ме две неща – че филмът не е в 3D и че Джакман участва рамо до рамо с дете и робот, следователно на техен фон дори той щеше да изглежда като добър актьор. Нямам идея защо реших да гледам подобна лента, очаквайки нещо по-различно от поредния ламаринен отпадък на Холивуд, но донякъде се радвам, че го сторих, понеже вече знам, че живата стомана в „Жива стомана” е по-интересна за гледане от живата плът в него. Филмите за роботи станаха доста модерни, което ме притеснява, защото всяко модерно нещо в Холивуд рано или късно се превръща в еталон на баналността. /вижте какво се случи с горките вампири/ Но въпреки, че се рекламира като роботски епос за подрастващи, „Жива стомана” не е толкова екшън за безчувствени хуманоиди, колкото семейна драмичка за хуманоиди, които не могат да изразяват чувствата си. И така, време е за новото ми парче накъсан текст, който даже строително лепило не може да закърпи в структуриран вид, затова Ви призовавам да четете с търпение и разбиране.

Сетингът е инспириран от разказ на Ричард Матисън, но от там е взаимствана само сай-фай нотката, докато семейните ценности са добавени изкуствено за повечко зрителски въздишки. И аз наистина въздишах, макар и не точно през устата. „Жива стомана” всъщност представлява два филма на цената на един, или по-скоро два толкова евтини сюжета, че е трябвало да бъдат комбинирани в малолетен микс от Дисни послания, плюс някакви шарени циркаджийски битки за фон, та децата да не загубят интерес. В горната си част, заглавието презентира вечната притча за емоционалното свързване между отчужден баща и непокорно синче, а в долната си – вечната притча за lil` nigga, изправен срещу огромен противник в битка за чест и слава. Няма какво да се лъжем – „Жива стомана” не успява да уравновеси тези два плота и често се спъва, докато ги прехвърля от крайник на крайник, като сакат жонгльор. Фамилните драми за бащи и синове вече не са толкова въздействащи както едно време, когато не ги правеха по три на година, а комбинацията с боксьорски екшън прави нещата да изглеждат като детска версия на „Роки”. Ако исках да гледам детска версия на „Роки”, щях да си пусна „Роки 5”.

Ревю: „Х-Мен: Първа Вълна“ (X-Men: First Class)

Днес съм Ви приготвил поредната ограда от абсурди и тя се корени в новите приключения на комиксовия зверилник eXcreMENt. Още отсега трябва да Ви кажа, че впечатленията ми не са от най-розовите, така че ако сте фенове на поредицата, по-добре спирайте да четете сега, преди първите сълзи да са проронени. Стилизираният цветничък постер на „Първа вълна” ме спечели с изяществото си и пробуди желанието да го гледам, независимо че имам фобия от мутанти след последната битка с мутиралата хлебарка, която лагеруваше в мивката ми. Пък и как ще пропусна този толкова чакан, обсъждан и промотиран филм, обещаващ да преобърне гледната ни точка за франчайза накриво и да създаде едно ново начало, не – една нова надежда – за циркаджиите на Стан Лий. Народното поверие гласи, че ако Ви сърби носът, ще си имате неприятности. Моето поверие гласи, че ако Ви сърби скротумът преди киното, филмът ще бъде много зле. Поглеждайки назад, вече зная, че е трябвало да с доверя на това предчувствие, докато прекрачвах прага на залата, стиснал билета в изпотената си от напрежение /да не ме види някой/ ръка.

„My God, It`s full of stars!“

Всяко нещо си има първи път /но някои неща трябва да зараснат след първия път/, а всеки първи път започва с първа вълна и дори за обикновените хора не е тайна, че „Първа вълна” бе издигнат в култов статут от фенбойчетата – още след първите новини, че съществуването му е одобрено със зелена светлина. Комиксови гийкове от всички държави, в които хартията не е лукс, се събираха в армии, бясно пищейки за това какви нечовешки очаквания имат за филма и как ще малтретират семейството на Матю Вон пред очите му, ако пичът се провали в нелеката си мисия. В това ревю обаче няма да говоря за тези болни деца, защото самият аз не съм особен почитател на комиксите на Стан Лий, както на няколко пъти с гордост съм изтъквал. Споменавам ги само, за да си имате едно Наум, че целият мощен хайп на филма, цялата тази граничеща с истерия зрителска мания и всички суперлативи, избълвани в ревютата до момента, са продукт точно на тези твърде млади и твърде неуки за живота деца, за които „Х-Мен” е еквивалент на Библия и всеки един от героите му е достоен модел за подражание.

Дарън Арнофски няма да режисира „The Wolverine“

Комиксови новини за малолетни – въпреки първоначалните слухове, че Дарън Арнофски ще режисира поредната епопея за космати мъжкари със струящ тестостерон „X-Men Origins: Wolverine”, днес става ясно от Comingsoon.net, че пичът бие шута на офертата и няма да се занимава с адамантиеви отрепки. Причината е очевидна, поне за мен – след успеха на „Черния Лебед”, Арнофски се циментира като творец, който прави стойностни заглавия, а една грешна крачка в дебрите на комиксовите води би му донесла много повече негативи, отколкото респект. Особено крачка в рядката каша на Marvel и Х-Мен изтърсаците. А и всички отдавна знаехме накъде отиват нещата, така че едва ли ще има много изненадани или разочаровани. Най-малкото феновете на Върколака, които са достатъчно неграмотни, за да не им пука дали филмът е заснет от Арнофски, Тарантино или бай Хуй.