Напоследък филмите по кината се открояват с впечатляващата си тъпота, затова реших да се впечатля от тях и браузвайки киноафиша избрах поредната грешка, този път с участието на мъжествения Хю Джакман. Прилъгаха ме две неща – че филмът не е в 3D и че Джакман участва рамо до рамо с дете и робот, следователно на техен фон дори той щеше да изглежда като добър актьор. Нямам идея защо реших да гледам подобна лента, очаквайки нещо по-различно от поредния ламаринен отпадък на Холивуд, но донякъде се радвам, че го сторих, понеже вече знам, че живата стомана в „Жива стомана” е по-интересна за гледане от живата плът в него. Филмите за роботи станаха доста модерни, което ме притеснява, защото всяко модерно нещо в Холивуд рано или късно се превръща в еталон на баналността. /вижте какво се случи с горките вампири/ Но въпреки, че се рекламира като роботски епос за подрастващи, „Жива стомана” не е толкова екшън за безчувствени хуманоиди, колкото семейна драмичка за хуманоиди, които не могат да изразяват чувствата си. И така, време е за новото ми парче накъсан текст, който даже строително лепило не може да закърпи в структуриран вид, затова Ви призовавам да четете с търпение и разбиране.

Сетингът е инспириран от разказ на Ричард Матисън, но от там е взаимствана само сай-фай нотката, докато семейните ценности са добавени изкуствено за повечко зрителски въздишки. И аз наистина въздишах, макар и не точно през устата. „Жива стомана” всъщност представлява два филма на цената на един, или по-скоро два толкова евтини сюжета, че е трябвало да бъдат комбинирани в малолетен микс от Дисни послания, плюс някакви шарени циркаджийски битки за фон, та децата да не загубят интерес. В горната си част, заглавието презентира вечната притча за емоционалното свързване между отчужден баща и непокорно синче, а в долната си – вечната притча за lil` nigga, изправен срещу огромен противник в битка за чест и слава. Няма какво да се лъжем – „Жива стомана” не успява да уравновеси тези два плота и често се спъва, докато ги прехвърля от крайник на крайник, като сакат жонгльор. Фамилните драми за бащи и синове вече не са толкова въздействащи както едно време, когато не ги правеха по три на година, а комбинацията с боксьорски екшън прави нещата да изглеждат като детска версия на „Роки”. Ако исках да гледам детска версия на „Роки”, щях да си пусна „Роки 5”.

Тъй като тези два сюжета са прекалено тривиални, за да ги вземем насериозно в суров вид, авторите са решили да направи нещо нечувано – да ситуират действието с 15 години напред в бъдещето, където според тях всичко ще стане много по-гледаемо. Хубаво, ама бъдещето в „Жива стомана” е по-близко и от другата седмица, тъй като хората карат същите коли, носят същите дрехи, говорят и действат по същия начин и което е по-интересно – САЩ все още не са фалирали. Но на кого му пука, де – важното е да има роботи и още по-важното е тези роботи да се млатят ефектно и ефективно. След края си направих труда да проверя името на сценариста в Google и с изненада открих, че човекът никога не е лежал в лудница. А по всичко личи, че е трябвало, тъй като скриптът очевидно е дело на социален и може би мозъчен дегенерат. Името му е Джон Гатис и той е поредното доказателство, че не е необходим повече от един сценарист за осирането на даден филм. Нека Ви го кажа по този начин – ако авторският мързел беше проказа, телесните части на Гатис трябваше отдавна да са окапали. Не знам за Вас, но на мен ми писна да давам пари за „нови” филми, които съм гледал преди десет години. Освен деривативността си, всичко в сценария на „Жива стомана” е построено на ниво целодневна детска градина за монголоиди – като се започне от цялостния сюжет, скалъпван от семейни парцали и метални пластини; мине се през диалога, който иронично може да разтрогне семейства, вместо да ги сдобри и се стигне до happily-ever-after катарзиса, напомнил ми защо винаги трябва да си нося леген в киното.

За да маскира цялата тази фамилна идилия, сценарият е турил някакви тенекии за плънка. Но не какви да е, а бойни такива, участващи в боксови мачове, вместо обикновените хора-боксьори, които явно се чупят много по-лесно и след труповете им се иска повече бърсане. Роботската част на лентата е като кошмар на боклуджия, защото в нея е концентрирана най-недъгавата ламарина извън Белканто. Дори роботите в „Аз, Роботът” имаха повече индивидуалност от тези тук, сякаш правени от един к.р, но в различно отверстие. И въпреки всичко, точно машините на „Жива стомана” са движещата му сила, което е леко тъжно, понеже щом един филм разчита на неодушевените си предмети, а не на дишащите герои, значи някой се е изчишкал на метеното. Нещо повече – „Жива стомана” се опитва да прекрачи границата на неодушевеността, загатвайки че главният робот всъщност разбира какво му се говори, ерго е достоен за симпатия и ние сме задължени да се интересуваме от него. Това е чудесно, но мен не ме интересуваха свръх развити и мислещи автоботи в трите „Трансформърс”, така че някакво парче желязо с умствените възможности на кафе-машина изобщо не ме впечатли. Не че не му симпатизирах де, но това беше защото никой от човеците не го заслужаваше.

Режисурата е поверена на Шон Леви /или Шлеви за по-кратко/, известен с малко неща, нито едно от които е кадърната режисура. Ако сте гледали „Нощ в музея” сигурно се сещате за името му, а ако не сте го гледали, то Вие сте щастливци и трябва да си пуснете ТОТО. Първоначалният избор на Шлеви за „Жива стомана” ме шокира дори повече от голите снимки на Марта Вачкова, но впоследствие реших, че много кофти режисьори имат по един изненадващо добър хит. /без Уве Бол, чиито фекалии не броя за филми/ За нещастие, „Жива стомана” не е от тези изключения и доказва на практика, че когато един режисьор не умее да заснеме нещо без смисъл, то е абсолютно противопоказно да му се дава нещо, претендиращо за смисъл. Инфантилната му работа е най-очевидна в екшън сцените, които дори Майкъл Бей не би включил в разширеното издание на творбите си. Няма лошо разни работи/роботи да се шибат по мутрите за зрителски кеф, но щеше да е хубаво, ако 1-vs-1 битките им бяха по-разнообразно хореографирани. Интересното е, че самият Шугар Рей /боксьорът, не музикалната група/ е бил консултант на бойните сцени, но Шлеви се е погрижил никой да не разбере за това. За бонус имаме и „супер як” слоумоушън, използван отново там където няма нужда от забавяне на кадрите, защото мозъчното развитие в тях е достатъчно забавено.

Ето и малко сюжет за бедни. В опасно близкото бъдеще /някъде около 2027 година след BJ*/ най-големият спортен хит в САЩ са боксовите мачове между дистанционно управляеми роботи, провеждащи се на специални арени и в официални лиги. /”Robot Jox” anyone?/ Бившият боксьор и настоящ неудачник Чарли Кентън /Хю Джакман/ няма голям късмет със собствения си робот и го кърши още на първата битка – земеделско родео, в което роботът му се изправя срещу мускулесто добиче. /да, това се случва/ Пичът дължи пари на мало и голямо, а отгоре на това му се налага да гледа извънбрачния си син, поради форсмажорни обстоятелства, свързани с трупа на бившето му гадже. /не тъжете за нея, тя е ирелевантна/ Верен на хазартния си инстинкт, Чарли буквално продава сина си на друго семейство за $100 000 /да, това също се случва/ и с парите купува нов робот и пак го потрошава, но този път не в говедо, а в древногръцкия робот Мидас. Отчаяни от съдбата, Чарли и синът му откриват надежда точно там, където са и качествата на филма, а именно – на бунището. Оттам изкопават дъртия спаринг робот Атом, оказващ се по-издръжлив и с повече функции от съвременните машини, а това бързо води до въпроса защо изобщо е бил изхвърлен. /не знам/ Както може да очаквате, Чарли урежда мачове на новата си придобивка и изненадващо Атом ги печели, което е странно, тъй като около 7 пъти ни е уточнено, че той не може да прави нищо друго, освен да поема удари като либийски арестант. В детските приказки обаче стават чудеса /може би „Жива стомана” трябваше да излезе по Коледа?/ и ето, че един най-обикновен боклук се превръща в легенда, без видимо обяснение. /сигурно защото сюжетът е вдъхновен от автора на „Аз съм легенда”/ И докато Атом печели мач след мач, ъпгрейдвайки се постепенно от селската дивизия към по-високите гладиаторски нива, синът на Чарли учи баща си на тънкостите да бъде грижовен родител по никое време. Чак до величествения финал, където Атом предизвиква убер шампиона с божествената позивна Зевс /конструиран от японец и менажиран от руска шаврантия с адски акцент/, който е за останалите роботи това, което е Оптимус Прайм за Лада Самара. Схватката им е зрелищна и видимо имитираща срещата между Роки Балбоа Vs. Аполо Крийд, но с повечко железария по подиума.

*- не е това, което си мислите, извратеняци! BJ = Baby Jesus

Хю Джакман е стълб на мъжествеността и красотата му е превъзхождана единствено от латентната му хомосексуалност. След успехите му на бродуейската сцена, сега Джакман е решил да покаже успехи и на боксовата арена, но без да участва лично в мачовете. Хю по принцип ме радва, когато играе зле, така че тук наистина се забавлявах с неговите напъни да докара чувства. Специално внимание заслужават емоционалните моменти, където даже детето го надиграва, а това е голяма обида за човек, партнирал си с Никол Кидман. Наградата получава псевдо-сълзливата реплика: „Ти заслужаваш повече от мен!”, поднесена с патоса на актьор от читалищна пиеса и наистина будеща сълзи, но поради грешната причина. Джакман е нeоспоримо чаровен и е от хората, които бихте поканили на гости не защото Ви пука за тях, а защото холът Ви ще стане с една идея по-красив в тяхно присъствие, но ролята на Чарли е стъпка назад в кариерата му на върколак. Синът му Макс пък е изигран от Дакота Гойо – не-женско име, принадлежащо на онова момченце от „Тор”, за което никой не си спомня. 11 годишното чавенце играе добре за възрастта си и реално показва каква зрителска аудитория е търсена от филма, защото всичко се върти около неговия герой. Той е центърът на сюжета, роботът е негов, той мотивира баща си да участва в боевете и катализира финалната битка със Зевс-а. Накрая става ясно, че присъствието на Джакман е било ненужно за развоя на събитията и ако в този момент все още смятате, че „Жива стомана” е сериозна драма за възрастни зрители, значи не сте от най-ярките крушки в полюлея, ако ми схващате намека. От женска страна имаме „загубената” Евангелина Лили, играеща ролята на BFF-ката /best fuck friend/ на Чарли и нямам предвид толкова „играе”, колкото „преиграва”. Понякога се чудя защо Пи Джей я избра за „Хобитът”, но най-вероятно, защото момата беше гадже на онова ушатото Доминик Монахан и малко мяза на Лив Тайлър. В „Жива стомана” тя е просто за колорит, тъй като всичко е на семейна тематика и нямаше начин основните герои да не са мъж, жена, дете и домашен любимец – робот. В по-малки роли имаме хора, които не са важни за киното, така че няма да ги споменавам поименно, а и дори да го направя – това няма да превърне филма в по-стойностен.

Музиката е дело на Дани Елфман и човекът опитва всичко по силиците си, за да даде някакъв стимул и атмосфера на заглавието, ала еврейският нос на Шлеви му прави прекалено голяма сянка и Елфман е оставен да работи на тъмно. Иронично на факта, че действието се развива в бъдещето, саундтракът на „Жива стомана” е бъкан с изпълнители от края на миналия век, като Еминем /този човек е винаги ядосан за нещо, докато пее/, The Chrystal Method, уродите от Prodigy, другите уроди от Limp Bizkit и даже „гангстера” 50 Стотинки, който май наистина си вярва, че през 2027 някой ще слуша песните му. Но това не е всичко – бидейки прекалено вулгарни за клетите ушички на младите ярета, четири от траковете в OST са били цензурирани, което е жесток удар за музиката като изкуство, тъй като без псувните си тези песни не стават за нищо. И за да са нещата още по-екстремни, детето и роботът танцуват в синхрон преди всяка битка, сякаш кандидатстват за някакво реалити шоу. Като капак на всичко, част от 12-те продуцента на тази епопея са Р. Земекис и С. Спилбърг, а това вече е наистина ужасно, понеже не вярвах, че мнението ми за единия от тях може да падне още повече. За другия е ясно – след като продуцира „Трансформърс” и „Каубои и извънземни”, изобщо не се изненадвам, че е решил да финансира следващата не-особено-научна фантастика за дечица веселушки.

Ако „Жива стомана” носи някакво послание, различно от „не оставяй робот да върши човешката работа” то е, че няма нищо лошо в това да си продадете детето за сто бона, а после да го мъкнете по разни съмнителни места, за да участва в ъндърграунд залагания. За филм, афиширащ дълбоките семейни ценности, сценарият на „Жива стомана” прави точно обратното и служи като учебник по това как да превърнете малчуганина си в перфектния thug. Конекцията между бащата и сина е представена крайно повърхностно, тъй като в случая детето дава акъл на родителя, а бащата е този, който се държи като дебил. Това трябваше да е зрелищен feel-good спортен екшън, но аз не се почувствах добре и на финалните му надписи, защото по време на тях течеше песен на Timbaland. Истината е, че „Жива стомана” е предназначен за хора с не-живи мозъчни клетки, така че ако не сте кухненски робот или малолетен калпазанин, не виждам смисъл да си морите очите с това металургично творение.

Сигурен съм, че има куп добри неща, които могат да се кажат за „Жива стомана”, но в момента не мога да се сетя за нито едно от тях. Той е абоминация от жанрове и сюжети, водещи единствено до хъркане, защото ни показва нещо, което сме виждали 120 пъти и го разплува в 120 минути, сякаш размерът има значение, когато не знаеш как да работиш с органа си. Прекалено много филми за боксьори в една година и прекалено много филми за роботи в същата година не помагат за доброто приемане на „Жива стомана”. Първоначално се изумих, че се е настанил на първо място в щатския боксофис, но после прегледах конкуренцията и осъзнах, че на фона на прасета като Сет Роген и Джона Хил, дори роботът Атом е по-достоен за съблюдаване. Ако филмът не разчиташе на толкова безумен сценарий, ако не беше ръководен от този непохватен режисьор, ако актьорската му игра беше поне на нивото на български TV сериал, то нещата щяха да са много по-различни, а оценката – малко по-висока. За нещастие, това са повече „ако”-та дори и от тези в гнездо на гугутка, така че единственото, което ни остава е да се надяваме Хю Джакман да прояви здрав разум и откаже сикуъла.

3.8/10