Ревю: „Хобит: Битката на петте армии“ (The Hobbit: The Battle of the Five Armies)

„…само едно дребосъче сред огромния свят.“

Проблемите на „Битката” Ви шамаросват още в първите секунди. Обърнете внимание, че това е единственият филм от трилогията /технически погледнато, от двете трилогии/, който не включва предистория в началото си. Като се има предвид, че понякога точно тези допълнителни две-три минути бяха по-добри от оставащите сто и шейсет /визирам „Неочаквано пътешествие“/, то пропускът е очевиден и дразнещ. Пи Джей, лентата ли ти свърши, или какво? Все едно да редиш триизмерен пъзел, без последното парченце – картината изглежда завършена, но не съвсем, нали така? Сега структурата на шестте части е безнадеждно разтурена, а зрителите се гмурват в океана от морално застаряващи компютърни ефекти, без какъвто и да е опреснителен курс. Защото филмът започва буквално в секундата след „Пущинакът на Смог” и ако някой е забравил събитията от предишния епизод, толкова по-зле за него.

Не че това е голям проблем, разбира се, видим ли Смог веднага ще се сетим, че нещо скоро ще бъде изпепелено до основи. Нещата се подреждат, когато Бард Стрелеца решава, че кой, ако не Той, е най-достоен да спре дракона и преценя, че най-подходящото място за това е градската камбанария. „Я, там има една висока и нестабилна постройка, изградена от изгнили дъски, защо не се покача на върха й, където Смог да ме забележи моментално и бутне с едно мощно оригване?” Сам срещу Дракон, въоръжен с пет-шест стрелички. Каква смелост, какво мъжество!

Няколко думи за „Хобит: Пущинакът на Смог“

За да може „Хобит: Пущинакът на Смог” да се оцени напълно обективно и безпристрастно, зрителите трябва да се съобразят с две неща. Първото важеше още за първия филм и важи със същата сила за втория, така че си го набийте в главата, докато не сте станали за смях – това НЕ Е “Властелинът на пръстените”! Имам смътното чувство, че съм го казвал и преди, но явно не е имало полза, така че сега си го повторете няколко пъти наум, пък дано информацията се намърда в недрата на плоския Ви череп. Всички, които са очаквали, че „Хобит” ще се окаже “LOTR”v.2.0, /особено челите книгата/, са малоумници. Дори маймуната Цезар знае, че „Хобит” е много повече приказно фентъзи във фолклорен стил, отколкото комплициран драматичен епос, и трябва да се възприема като такова.

Това обаче не спря сума ти незадоволен разбирачи от миналата година да ореват интернет, че – видите ли?! – не са получили „Властелинът на пръстените – Епизод IV”. Колкото и различни да бяха упреците им, те всички бяха дело на хора, които не са обременени с тежестта на интелекта. „OMG, не мога да повярвам, че шибаният Питър Джаксън е направил филм за весели хобити, по книга за весели хобити! Как е посмял?! Аз очаквах… ъ-ъ-ъ….” Какво си очаквал бе, пръдльо? Филм за динозаври, филм за Баба Яга? Шокът от разликата между двете трилогии е напълно разбираем и очакван, но не е повод за маниакално циврене, а напълно закономерна последица от екранизирането на книга с много по-олекотена атмосфера и тон. За сметка на това никой не си призна, че получи най-добре адаптираното фентъзи на десетилетието – нещо, което е видно дори в много по-слабата първа част.

Ревю: „Хобит: Неочаквано пътешествие“ (The Hobbit: An Unexpected Journey)

„В една дупка в земята живееше хобит…”

Дж. Р. Р. Толкин едва ли е предполагал, докато е седял на оксфордското си писалище, че това най-обикновено изречение ще стартира верига от събития, които ще отекнат през идните 75 години и ще доведат не само до най-великата фентъзи книга на всички времена /”Властелинът на пръстените”/, но и до заснемането на най-епичния филм на всички времена /”Властелинът на пръстените”/. Кой е очаквал, че триста страници на приказно търчане по горички и планински върхове ще окажат толкова съдбовен удар върху световната култура? Кой да знае, че едно чорлаво лилипутче с весело окосмени ходила ще се превърне в един от най-историческите литературни герои? Кой е предполагал, че кратко книжле за приспиване на хиперактивни дечурлига ще получи такъв топъл прием и ще принуди автора му да напише четири пъти по-обемисто продължение?

Не и Толкин, който по време на публикуването на „Хобитът” през 1937 година, е бил уважаван преподавател и ветеран от WWI, а последното в to-do листа му е било да се изгърбва над белия лист в писане за тролове, елфи, дракони и други феерични отпадъци. Но феноменалният успех на “Властелинът” седемнадесет години по-късно не само го превръща в най-великият фентъзи автор, но го принуждава да се върне назад и да редактира оригиналното издание на “Хобитът”, за да премахне някои от ударните й детинщини, за да може трансферът между двете книги да е колкото се може по-плавен. „Хобитът” е концентрирана авантюра с точна мисия, водена от ясни герои и също толкова отчетлив злодей. Повествованието е леко и динамично – персонажите трябва да стигнат от т. А до т. Ц, като между точките имат чести и фатални интеракции със злонамерени твари, а накрая – в т. Ц имаме епичен завършек с типичния за всяка приказка хепиенд.