Няколко думи за „Хобит: Пущинакът на Смог“

За да може „Хобит: Пущинакът на Смог” да се оцени напълно обективно и безпристрастно, зрителите трябва да се съобразят с две неща. Първото важеше още за първия филм и важи със същата сила за втория, така че си го набийте в главата, докато не сте станали за смях – това НЕ Е “Властелинът на пръстените”! Имам смътното чувство, че съм го казвал и преди, но явно не е имало полза, така че сега си го повторете няколко пъти наум, пък дано информацията се намърда в недрата на плоския Ви череп. Всички, които са очаквали, че „Хобит” ще се окаже “LOTR”v.2.0, /особено челите книгата/, са малоумници. Дори маймуната Цезар знае, че „Хобит” е много повече приказно фентъзи във фолклорен стил, отколкото комплициран драматичен епос, и трябва да се възприема като такова.

Това обаче не спря сума ти незадоволен разбирачи от миналата година да ореват интернет, че – видите ли?! – не са получили „Властелинът на пръстените – Епизод IV”. Колкото и различни да бяха упреците им, те всички бяха дело на хора, които не са обременени с тежестта на интелекта. „OMG, не мога да повярвам, че шибаният Питър Джаксън е направил филм за весели хобити, по книга за весели хобити! Как е посмял?! Аз очаквах… ъ-ъ-ъ….” Какво си очаквал бе, пръдльо? Филм за динозаври, филм за Баба Яга? Шокът от разликата между двете трилогии е напълно разбираем и очакван, но не е повод за маниакално циврене, а напълно закономерна последица от екранизирането на книга с много по-олекотена атмосфера и тон. За сметка на това никой не си призна, че получи най-добре адаптираното фентъзи на десетилетието – нещо, което е видно дори в много по-слабата първа част.

Сега гледам, че тенденцията продължава, може би защото вече е станало модерно да се плюе по „Хобит”. Пак същите оплаквания, пак същите превземки, сякаш тия същите разбирачи все още не са осъзнали какво гледат. Няма как да стане по-добре, драги – „Хобит” е толкова по-различен от “LOTR”, колкото и “Децата на Хурин” ще бъде, стига някой-някога да го подхване, така че ако наистина искате да гледате „Пущинакът на Смог” обективно, не го сравнявайте с „Властелинът на пръстените” на всеки пет минути, защото така филмът няма да се промени, но пък Вие със сигурност ще изгубите удоволствието от него. Другото уточнение, с което трябва да сте наясно е, че „Пущинакът на Смог” е втора третина от един огромен епос, следователно служи като свръзка и няма нито дефинирано начало, нито адекватно заключение. /така че критиките по тези точки са безпочвени/ И като средна част от едно масивно цяло, филмът си върши работата максимално успешно. Ако някак успеете да запомните и приемете тези два фактора, то тогава второто пътешествие из Средната земя определено ще Ви хареса повече, отколкото ще искате да си признаете после.

И така…

* * * * *

Какво не ми хареса:

– Хауърд Шор – пичът е почнал здраво да се излага. Музиката към „Неочаквано пътешествие” беше пропита с мотиви и тонове от старата трилогия, което я спаси, но сега Шор е използвал почти изцяло нова музика и тя, за моя огромна жалост, не впечатлява, нито се отличава с нещо. Темата на Смог е едно от малкото добри попадения, което е твърде жалко за човек, който ни донесе най-добрият филмов саундтрак, правен някога. Както и да е, остава ми да се надявам, че Хауърд ще се стегне за финала.

– Елфите – горските елфи са големи гимнастици, което ще Ви стане ясно още при появата на Леголас и Тауриел. 90% от бойните им сцени са супер нереални CGI ефекти и наситените им акробатични подскоци бързичко омръзват. Да не говорим, че Леголас е доста по-странен от този в предишната трилогия. /предполагам, защото тук е с 60 години по-млад, или може би защото изобщо го няма в книгата/ Изглежда по-едър и напомпан, отколкото слаботелесното педерастче от „Задругата на пръстена” и което е по-притеснително – изглежда страшно зъл, почти като латентен психопат. За негова сметка поне Трандуил компенсира с присъствие и още от първите секунди привлича цялото внимание върху себе си, комбинирайки изящен външен вид с маниакално деспотичен характер. Към елфическите негативи мога да прибавя и момата Тауриел, която не същесвува в Толкиновата Средна земя, но е измислена от Питър Джаксън, за да може да има поне едно активно женско през тези девет часа. Но най-вече, за да има любовен триъгълник. Ох, как всички обичаме тези триъгълници, нали? Не можем да живеем без тях, те са навсякъде – в гората /”Здрач”/, в бъдещето /”Игрите на глада”/, а сега и в Средната земя. Това е просто чудесно. Сигурен съм, че Толкин няма да се обърне в гроба си, ако научи как Джаксън извращава писанията му и ги превръща в тийн-ориентиран романс. Но пък и защо не? В „LOTR” имахме елфица с човек и там всичко завърши с песни и танци на народите, така че какво пречи тук да имаме елфица с джудже? Малките хора и те са хора, нали така? /глупости, кой Ви излъга?/

Но проблемът даже не е толкова в триъгълника, колкото в начина на построяването му. Любовта пламва твърде бързо, твърде необяснимо и твърде нагласено. Третата страна пък /Леголас/ е учудващо пасивна /нормално/ и с нулеви реакции по темата. Изобщо, всичко изглежда прекалено неестествено. И на моменти неволно смешно. По време на сцената, когато Тауриел масажира раната на Кили в Езерния град, елфката стенеше и пъшкаше на забавен кадър така отчетливо, сякаш някой я сондира в приказния задник. Ако раната беше малко по-нагоре и настрани от бедрото, романтика щеше да е съвсем завършена. Другото интересно при Тауриел е, че тя е изиграна от Еванджелин Лили. Повечето от Вас я познават като Кейт от „Загубени”, но по-важното е, че тя е била сериозно гадже на Доминик Монахан, а.к.а. Мериадок Брендифук. Това дали е помогнало за ролята й? Не знам, не знам. Знам само, че те вече не са гаджета, но тя играе тук, а той не, така че… браво на момичето, умее да играе по правилата на Холивуд.

– Билбо Vs. Смог – общата сцена между дракона и хобита ме разочарова. Просто не мога да я приема като добре пренесен литературен материал. Няма го онова специфично усещане, което сблъсъкът на персонажите трябваше да улови. За разлика от диалога с Ам-Гъл от „Неочаквани пътешествие“, сега в презентацията като че ли липсва нещо, което да накара култовата инетаркция между толкова различни фентъзи същества да изпъкне. Сетингът също не помага. Залата със съкровищата трябваше да е толкова впечатляваща, че да удря като шамар – да Ви кара да не отмествате погледа си от богатствата в нея, докато тук имаме просто мрачно подземие с купчина жълтици. А точно за тази сцена имах най-големи очаквания, което прави разочарованието ми от нея двойно.

– Гоненицата със Смог – последната третина представлява нон-стоп гонитба из коридорите на Еребор, с елементи на jump & run. Някои биха казали, че това е като ниво от компютърна игра и биха били прави. Но мен ме подразни не самата битка със Смог, колкото методите за спечелването й. След много скачане, викане и търкаляне, джуджетата успяват да измамят Смог и да го залеят с разтопено злато, но след миг на илюзорна тишина, драконът „изненадващо” изскача от тоновете тежест, позлатен от глава до опашка. Няма лошо, схващам иронията /алчен дракон се дави в собственото си злато/, но това сценарно решение ще остави горчив вкус в устата на всеки гледал „Пришълец 3”. Там имахме идентична сцена с идентичен завършек, само че с разтопено олово. Мистър Пи Джей, това е „фентъзи”, нали така? Не можеше ли тогава да приложите малко повече въображение, по дяволите? Ако исках да гледам имитация на „Пришълеца”, щях да си пусна „Прометей”. Както и да е, това не е болка за умиране, но имайки предвид потенциала на целия сикуънс, можеше да се измисли и по-оригинално решение.

Други неща, които не ми допаднаха: селското камео на Питър Джаксън,  прекалено честите close-up шотове на Торин /знам, че пичът е симпатяга, но айде, моля Ви се/, сините лещи на Леголас, плюс някои неуместни операторски решения по време на екшън сцените. Сега се сещам, че по някаква причина липсваше сцената с прекосяването на омагьосаната река в Мраколес, която лесно щеше да даде още интересни минути на филма. Предполагам /и се надявам/, че ще я видим в удълженото издание.

* * * * *

Какво ми хареса:

– 48 кадъра и 3-D – Няма какво да се лъжем, „Пущинакът на Смог” е с много по-умело приложен 3-Dефект. Тук не говоря за разни смехории от рода на изскачащи към публиката мечове и т.н., а за триизмерна дълбочина, която не само спомага за обогатяването на картината, но и не се набива на очи. Единственият кадър, където 3-D-то беше in-your-face, е тлъстата пчеличка Мая в къщата на Беорн – останалото е използвано премерено и пестеливо. Полемиката за ползите и вредите от 48-те кадъра също вече е излишна – ъпгрейдът на Джаксън показва образите много по-изчистени, а движенията им са по-реалистични. Дори хората, които са се дразнели на двойния frame rate в „Неочаквано пътешествие”, сега едва ли ще имат за какво да се хванат. Аз самият си спомних, че „Хобит” е заснет на 48 кадъра чак на сцената с буретата, което говори достатъчно.

– Беорн – имаше доста спекулации относно участието на горския кожосменяч Беорн – ще го има ли, няма ли да го има, как ще го представят? Колкото и еретично да звучи за челите книгата, Беорн ми хареса. Хареса ми депресията му, хареса ми грубата му недодяланост и първичното му озверение. Наясно съм, че тук героят е визуално и емоционално променен, но точно това ми допадна – решението да се отклонят малко от оригинала, като покажат един измъчен и изстрадал самотник, който е в постоянна борба не само със заобикалящия го свят, но и със самия себе си. Жалко, че Беорн е толкова кратък герой в книгата, тъй като образът му от филма заслужаваше повече екранно време и можеше да се разработи по-детайлно.

– Паяците – моментът с Паяците е един от любимите ми в „Пущинакът на Смог”. Да, по-любим и от този със Смог. Той е верен на книгата и добре направен /паяжините бяха адски изпипани/, в него мечът на Билбо получава името си, но най-важното – тук за първи път Билбо усеща покварата на Пръстена до степен да атакува и убие бебе-паяк. Не звучи кой знае какво, но от психологическа гледна точка това /ненужното и брутално убийство на по-слабо създание/ е мигът, когато Пръстенът променя Билбо. Мигът, в който Билбо прави първата си крачка към Ам-Гъл с репликата: „Мой е!”

– Бард – Бард е Героят на Деня за Езерния град, но това ще стане ясно в следващия филм. Като първи наблюдения, смятам че персонажът е добре представен и ще Ви обясня защо. В книгата потеклото на Бард и статутът му на селски размирник е само загатнато, докато тук научаваме за Човека Бард /”човекът с мрачен глас и мрачно лице”/, за миналото и страховете му. Хареса ми, че Бард не е героизиран още в началото, а е показан като контрабандист извън закона. Хареса ми и че характерът му е показан чрез ежедневието –  изстрадал вдовец, грижещ се за трите си деца – много по-въздействащ и subtle начин да се опишат преживените от него трудности.

– Инфантилният хумор – основният недостатък на „Неочаквано пътешествие” тук е количествено регулиран. Няма весели песнички, няма джуджешки пръдни и тролски сополи, лиготията е сведена до минимум. Даже на места е успешна – по-специално моментът с търкалящия се в бурето Бофур /или Бомбур, или както се наричаше онова дебелогъзото/ по време на сцената с бягството от Горското кралство. Същото важи и за Радагаст и кирливата му заешка шейна – и двамата имат почти нулево екранно време, което винаги е плюс. Да, все още гледаме детско фентъзи, но този път поне не му личи толкова.

– Некроманта – едно от нещата, които Джаксън използва за подуване на сюжета, бе суб-плота на Гандалф и интеракцията му с Некроманта. Идеята се оказа добра. Сцените в Дол Гулдур са не само олицетворение на добро фентъзи, но и са много по-близко до усещането за класическия “LOTR”. И въпреки чувството на повторяемост със „Задругата на пръстена” /Гандалф попада в капан и бива взет в плен/, второстепенната нишка служи като сполучливо представяне на способностите и влиянието на ранния Сауорн.

– Смог –  драконът Смог беше най-строго пазената тайна на „Хобит” и кулминацията на втория филм. Величественият крилат гущер беше символ на трилогията и нейното основно рекламно лице. Какъв е той на практика? Нищо спиращо дъха, нека започнем оттам. Ако сте очаквали да онемеете или да се насерете в гащите си при вида му, ще останете разочаровани. Ала казвайки това, не мога да не добавя, че Смог определено е най-детайлният и будещ страхопочитание кино-дракон към днешна дата. Той показва реално докъде е стигнала технологията от „Сърцето на дракона” и „Ерагон” насам, и представлява най-реалистичната комбинация на CGI влечуго с motion-capture лице. Лицето е това на Бенедикт Къмбърбач, но истинският герой е всъщност гласът му. Всички сме виждали дракони, но никога не сме ги чували по този начин. Аристократичният басов тътен, рязко повишаващата се интонация и чести промени в тембъра – това са нещата, които наистина стряскат и пораждат заплаха. С други думи, Смог e правилният книжен дракон – свръх алчен, болезнено егоцентричен, емоционално нестабилен и крайно отмъстителен. Очаквам поразиите му с нетърпение.

– Финалът – „Пущинакът на Смог” свършва на майната си, най-общо казано. Така биха коментирали някои зрители и може би биха били прави, за себе си. Истината обаче е, че филмът свършва точно там, където трябва и последните му кадри са spot-on. Както казах в началото, това е втора третина, която не служи като заключение, а като мост към такова. За сравнение, ако „Хобит“ беше останал два филма, финалът на първия щеше да е точно след буретата, което би било съвършено неклимактично. А сега излитащият дракон и репликата му: „Аз съм Огън, аз съм Смърт” са идеален завършек на историята до момента, не само защото подчертават края на джуджешките неволи в Еребор /т.е. напускането на пущинака/, но и защото оставят публиката да иска още, като едновременно с това синхронизират очакванията ни за това какво ще се случи в „Дотам и обратно”.

– Песента – Без изобщо да твърдя, че първата песен е зле, смея с ръка на сърцето да кажа, че “I See Fire” на Ед Шийрън е много по-добро решение, не само като мелодия, но и като отражение на събитията във филма. Ако в първата песен бе представена гледната точка на джуджетата, то тук е обърнато внимание на човешката перспектива, по-специално на хората от Езерния град. Едновременно меланхолична и благозвучна, китарата Ви вкарва в някакъв носталгичен, но и чисто фентъзи режим, напълно отговарящ на цялостната атмосфера.

* * * * *

С две думи, забелязва се една очевидна градация на нивото на трилогията. Ако Питър Джаксън вдигне летвата още малко, по всичко личи, че в следващия филм ни очаква наистина еректиращо сетивата зрелище. Ха дано…