Ревю: „Хобит: Битката на петте армии“ (The Hobbit: The Battle of the Five Armies)

„…само едно дребосъче сред огромния свят.“

Проблемите на „Битката” Ви шамаросват още в първите секунди. Обърнете внимание, че това е единственият филм от трилогията /технически погледнато, от двете трилогии/, който не включва предистория в началото си. Като се има предвид, че понякога точно тези допълнителни две-три минути бяха по-добри от оставащите сто и шейсет /визирам „Неочаквано пътешествие“/, то пропускът е очевиден и дразнещ. Пи Джей, лентата ли ти свърши, или какво? Все едно да редиш триизмерен пъзел, без последното парченце – картината изглежда завършена, но не съвсем, нали така? Сега структурата на шестте части е безнадеждно разтурена, а зрителите се гмурват в океана от морално застаряващи компютърни ефекти, без какъвто и да е опреснителен курс. Защото филмът започва буквално в секундата след „Пущинакът на Смог” и ако някой е забравил събитията от предишния епизод, толкова по-зле за него.

Не че това е голям проблем, разбира се, видим ли Смог веднага ще се сетим, че нещо скоро ще бъде изпепелено до основи. Нещата се подреждат, когато Бард Стрелеца решава, че кой, ако не Той, е най-достоен да спре дракона и преценя, че най-подходящото място за това е градската камбанария. „Я, там има една висока и нестабилна постройка, изградена от изгнили дъски, защо не се покача на върха й, където Смог да ме забележи моментално и бутне с едно мощно оригване?” Сам срещу Дракон, въоръжен с пет-шест стрелички. Каква смелост, какво мъжество!

Няколко думи за „Хобит: Пущинакът на Смог“

За да може „Хобит: Пущинакът на Смог” да се оцени напълно обективно и безпристрастно, зрителите трябва да се съобразят с две неща. Първото важеше още за първия филм и важи със същата сила за втория, така че си го набийте в главата, докато не сте станали за смях – това НЕ Е “Властелинът на пръстените”! Имам смътното чувство, че съм го казвал и преди, но явно не е имало полза, така че сега си го повторете няколко пъти наум, пък дано информацията се намърда в недрата на плоския Ви череп. Всички, които са очаквали, че „Хобит” ще се окаже “LOTR”v.2.0, /особено челите книгата/, са малоумници. Дори маймуната Цезар знае, че „Хобит” е много повече приказно фентъзи във фолклорен стил, отколкото комплициран драматичен епос, и трябва да се възприема като такова.

Това обаче не спря сума ти незадоволен разбирачи от миналата година да ореват интернет, че – видите ли?! – не са получили „Властелинът на пръстените – Епизод IV”. Колкото и различни да бяха упреците им, те всички бяха дело на хора, които не са обременени с тежестта на интелекта. „OMG, не мога да повярвам, че шибаният Питър Джаксън е направил филм за весели хобити, по книга за весели хобити! Как е посмял?! Аз очаквах… ъ-ъ-ъ….” Какво си очаквал бе, пръдльо? Филм за динозаври, филм за Баба Яга? Шокът от разликата между двете трилогии е напълно разбираем и очакван, но не е повод за маниакално циврене, а напълно закономерна последица от екранизирането на книга с много по-олекотена атмосфера и тон. За сметка на това никой не си призна, че получи най-добре адаптираното фентъзи на десетилетието – нещо, което е видно дори в много по-слабата първа част.

Ревю: „Тримата мускетари 3D“ (The Three Musketeers)

„Тримата мускетари” на Пол WC Андерсън е най-новото предложение на батковците от Холивуд, които са решили да ни изненадат с възможно най-свежия прочит на едно класическо произведение. Свеж като прясна фекалия, имам предвид. Очевидно от заглавието, за сюжет е използвана книгата на Ал. Дюма, която всички някога сме чели, а и дори да не сме чели, сме гледали някой от двадесетте филма по темата и горе-долу знаем за какво чудо иде реч. Трима мускетари плюс барабар Петко с мъжете, като в ролята на Петко е младенецът Д`Артанян, тръгнал да си търси късмета из ренесансова Франция. Новата версия съдържа всички задължителни атрибути, гарантиращи внезапна класика – смазващо некадърен тийн-левент в главната роля, купчина звезди от кол и въже и разбира се – шибаното 3-D, където D отново означава “Damnation”.  Признавам, че книгата заслужаваше справедлива адаптация, улавяща всички достойнства на историята за новото поколение. Това, което не заслужаваше обаче, бе Пол WC Андерсън. И жена му.

Един за всички, всички за един /пренаселен/  постер

Предполагам, че идеята за римейк на „Тримата мускетари” се е породила в черепния вакуум на Андерсън, докато е използвал нужника си по предназначение. „Какво друго да осера сега?”, си е помислил Андерсън, пускайки водата и бързичко се е обадил на полу-интимния си приятел от 20 години Джеръми Болт, продуцирал почти всеки Андерсенов филм, още от „Смъртоносен хоризонт” насам. След кратък брейсторминг, решението е било взето – поредната гавра вече е имала мишена и тя се наричала „Тримата мускетари”. Ако има някой, който да разбира от кино дори по-малко от мен, то това със сигурност е Пол WC Андерсън, а единственият реален допир със седмото изкуство от негова страна е, когато мачка дупето на съпругата си. Този индивид така и не оптимизира погрешния си стил на режисура за 15 години, а филмите му са изпълнени с ужасяващи похвати, които дори Зак Снайдер вече използва пестеливо. Признавам, че пресиленият слоумоушън и MTV-style монтажи биха се харесали на определен кръг от хора, но това е ако санитарите в психодиспансера накарат пациентите си да се подредят в кръг. /Господи, колко съм забавен!/