Ревю: „Дюн: Част втора“ (Dune: Part Two)

Нека Ви спестя четенето и кондензирам цялото „ревю“ в едно изречение – вторият „Дюн“ е приблизително същият, ако не и малко по-зле от предишния. Няма как да имам друго мнение за продукт, който след три години е само козметично оптимизиран и като казвам „козметично“ нямам предвид бръснатите глави на половината герои. Ако в първата част бяхме погълнати от извънземната архитектура и красотата на актьорите, тук вече не сме така унесени и минусите почват да лъщят под бялото слънце на пустинята като кораба на Императора. Какво всъщност може да се каже за „Дюн: Част втора“, което не е било казано за „Част първа“ или не е било изписано като коментар по стените на тоалетните в мола? Може би, че си е струвал парите за билет. Но само ако сте били на евтината делнична прожекция. И сте били леко пияни. Или сте дремнали за десетина минути някъде по средата. Или, в моя случай, и трите изброени.

Докато гледах втория „Дюн“ ми направи впечатление колко малко си спомням от първия. На път за вкъщи пък ми направи впечатление колко малко помня от втория. „Част II“ е протяжен и разтегнат локум, в който не се случва нищо, но за сметка на това се случва бавно, а концентрацията на дълбокомислени погледи може да си конкурира по продължителност и с тези от български филм. Дени Вилньов действа по-уверено и визуалният стандарт е на очаквано високо ниво, ала сценарият страда от същите пропуски, откъм клишета и картонени персонажи. Мъни шотовете на хрипкащи червеи са серум за очите, но живописните панорами и екзотична архитектура само маскират повествователните му недъзи. А те са повече от песъчинките в задника на Зендая.

Ревю: „Индиана Джоунс и Реликвата на съдбата“ (Indiana Jones and the Dial of Destiny)

„not so strong, not so brave, not so attentive“
Харисън Форд за героя си в „Реликвата на съдбата“

„Реликвата на съдбата“ е меланхолично заключение с фекален привкус на някога великата поредица за Индиана Джоунс и, ако трябва да го похваля за нещо, то е, че напук на цялата си травестия, всъщност е прилично заснето погребение. Самото му съществуване буди недоумение у всеки ценител, защото е изпълнено с толкова червени флагове, колкото няма и на китайска манифестация. На първо място, Харисън Форд, иконата на франчайза, е на 80 /осемдесет/ лазарника и в списъка на най-старите актьори, които още могат да извършват резки движения. Не знам какъв рекорд гони Харисън, но той едва прикриваше грохналата си възраст в „Кралството на Кристалния череп“, докато тук нещата са възвисени до геронтофилска вакханалия, съперничеща си с последните издихания на Клинт Истууд. /който вече не бива да се разхожда покрай гробище, че току-виж гробарят го обърка с екстра от „The Walking Dead“/

На второ място, отсъствието на най-важния чарк – Стивън Спилбърг. Еврейското чудо направи йезуитска маневра и се пренасочи към хобито да лови Оскари, все едно са Покемони. И на трето място, присъствието на г-жа Катлийн Кенеди, да се свети инфектирана й вагина, скапала всичко на Lucasfilm от 2015-та насам с болните си комплекси за радикален феминизъм. Тези три червени флагчета автоматично обричаха франчайза на безрадостно бъдеще и по всички закони на здравия разум, „Реликвата на съдбата“ не трябваше да види бял свят. Но ако опитът с този блог ме е научил на нещо, то е че разумът в Холивуд не е приоритет, съответно бях по-скоро разочарован, отколкото изненадан, че „Индиана Джоунс 5“ не само излезе на голям екран /вместо директно по стрийминг платформите на DISNEY+/, ами и Харисън Форд не почина по време на снимките.

Ревю: The Last of Us („Последните оцелели“)

Дълго мислех дали да пиша за този сериал, но тъй като мисленето не е от силните ми страни, реших да рискувам. Може спокойно да игнорирате долния хаос от думи, ако вече смятате, че „Последните оцелели“ не е кой знае какво. Ако обаче сте на обратното мнение, значи имате нужда да спрете райския газ и прочетете защо не сте прави, дори ако стоите изправени. (no pun intended) И така, „Последните оцелели“, както започнах да наричам мозъчните си клетки някъде след третия епизод, е новото шоу на HBO за зомбита /нямам предвид публиката/ по мотиви от игра на Sony Interactive Entertainment и, като казвам шоу, използвам думата в щедър вариант, понеже е също толкова „шоу“, колкото концерт на Лили Иванова – много хайп, малко пукане на стари кокали, композиции на запис, преобладаващо мъртва материя и общото усещане, че гледате нещо, което отдавна е демоде.

Сигурен съм, че повечето от Вас са почитатели на сериала, което е очаквано, защото съм наясно с ниската възраст и не по-високото IQ на читателите си. За разлика от масовия геймър, аз не харесах още оригинала, нищо че го помня като първия exclusive, който разцъках на хакнатия си PS3 преди седем-осем години. Надявах се само HBO-лигофрените да го направят с поносим сюжет и по-забележими разлики от играта. Последното го исках, понеже „The Last of Us“ е изключително линейна и ако извадим минималната й интерактивност, останалото няма с какво да задържи интереса за 9 епизода. Оказа се, че ЕйчБиОу са отговорили на молитвите ми, но по грешния начин. Защото шоуто е добре направено, като за PS заглавие /неголям подвиг/, сюжетът действително е едва поносим, а разликите също ги има, но те пък са в джендър-неутрална посока.