Ревю: The Last of Us („Последните оцелели“)

Дълго мислех дали да пиша за този сериал, но тъй като мисленето не е от силните ми страни, реших да рискувам. Може спокойно да игнорирате долния хаос от думи, ако вече смятате, че „Последните оцелели“ не е кой знае какво. Ако обаче сте на обратното мнение, значи имате нужда да спрете райския газ и прочетете защо не сте прави, дори ако стоите изправени. (no pun intended) И така, „Последните оцелели“, както започнах да наричам мозъчните си клетки някъде след третия епизод, е новото шоу на HBO за зомбита /нямам предвид публиката/ по мотиви от игра на Sony Interactive Entertainment и, като казвам шоу, използвам думата в щедър вариант, понеже е също толкова „шоу“, колкото концерт на Лили Иванова – много хайп, малко пукане на стари кокали, композиции на запис, преобладаващо мъртва материя и общото усещане, че гледате нещо, което отдавна е демоде.

Сигурен съм, че повечето от Вас са почитатели на сериала, което е очаквано, защото съм наясно с ниската възраст и не по-високото IQ на читателите си. За разлика от масовия геймър, аз не харесах още оригинала, нищо че го помня като първия exclusive, който разцъках на хакнатия си PS3 преди седем-осем години. Надявах се само HBO-лигофрените да го направят с поносим сюжет и по-забележими разлики от играта. Последното го исках, понеже „The Last of Us“ е изключително линейна и ако извадим минималната й интерактивност, останалото няма с какво да задържи интереса за 9 епизода. Оказа се, че ЕйчБиОу са отговорили на молитвите ми, но по грешния начин. Защото шоуто е добре направено, като за PS заглавие /неголям подвиг/, сюжетът действително е едва поносим, а разликите също ги има, но те пък са в джендър-неутрална посока.

Ревю: „Rampage: Унищожителите“ (Rampage)

Повечето филми са като котката на Шрьодингер – съществуват едновременно в две състояния /тъпи и интересни/ и само физическото им наблюдаване дава окончателната информация кое от състоянията е действителност. Има обаче продукции, които няма нужда да бъдат гледани, за да Ви стане ясно, че са говна – просто Ви трябва бърз поглед на постера и заглавието. Защото, поправете ме, ако греша, но не вярвам, че плакат, върху който са изтипосани представители на екзотичната фауна, а отдолу се мъдри надписа „Rampage”, може да бъде на стойностен филм. Освен ако е документална серия, озвучавана от Дейвид Атънбъро и продуцирана от BBC, но кой уважаващ себе си американец ще гледа подобно нещо, прав ли съм? Даже в момента водя вътрешен конфликт, за да преценя кой точно „Rampage” е по-голямата кретения – настоящият или този на Уве Бол – и за момента везните клонят към онзи с по-малкото маймуни.

Чудите се защо си дадох парите за това кино-леке, вместо да ги инвестирам в биткойни, което би било също толкова инфантилно, но реших, че щом съм оцелял окулярната форникация на „Играч първи”, значи ще преживея и бели маймуни в самолет. Спокойно, знам че много мразите шибаните маймуни в шибания самолет, но не съм виновен, че Холивуд тачи зрителите с дефицит на умствена достатъчност. „Rampage” е поредният филм-по-игра и в случая иде реч за аркадна машина. За тези от Вас, които са изпускани с главичката надолу по подовете на родилното след аркадната ера ще поясня, че става дума за един от древните модели на „игра-с-ръчки-и-жетони”, познати сред съвременните милениъли с обобщението „Бахти щайгата!” и известни като вторият най-пипан джойстик от деца в Америка през 90-те, след този на Майкъл Джаксън.

Играч първи, гръмни се!

Не знам какво очаквах, но не очаквах точно ТОВА. Отдавна имах съмнения, че филмът ще смърди, ала едва вчера, на евтината прожекция, осъзнах какъв горящ контейнер за отпадъци е. Говоря, естествено, за най-дългата cut-сцена от игра, правена някога, която трябваше да се нарича “VR: The Movie”, но вместо това е кръстена „Играч първи, приготви се”. /или същото, което казах на продукцията в дебелото си черво, когато се напънах в тоалетната на мола след филма./

„Играч първи” е по книга, но аз очевидно не съм я чел, защото, не знам дали си личи от грамотността на „ревютата” ми, но с книгите не сме on the same page, ако ми позволите спонтанното pun-че. А сега вече дори се радвам, че съм я пропуснал. Не ми трябват повече туристически обиколки из поп-културата на 80-те и 90-те, предназначени за пикльовци-в-телата-на-възрастни-мъже, благодаря! Ако толкова искам да видя как емблематични герои от детството ми се млатят на едно и също място, ще си пусна „Отмъстителите”.