Ревю: „Лоши момчета до живот“ (Bad Boys For Life)

Щом научих, че се готви трета част на “Лоши момчета”, направих това, което всеки нормален човек би направил при подобна вест – погледнах инстинктивно календара, за да проверя дали случайно не съм се върнал с машина на времето в 2009, когато на някого щеше да му дреме. Оказа се, че все още съм в добрата стара 2019, следователно решението за сикуъл ми се стори по-закъсняло и от цикъла на Ким Бейсингър. Но, както се утешават завършващите последни на Специалната олимпиада, „по-добре късно, отколкото никога”, макар и в случая на „До живот”, „никога“ щеше да е много по-удачният вариант.

Във времена, когато негри с оръжие по улиците са по-познати на полицията с кода „Движеща се мишена.“, „Лоши момчета 3” дръзва да ни върне в носталгичното минало, когато Уил Смит бе все още свеж, а черният живот на Мартин Лоурънс имаше значение. Четвърт век след оригинала на Майкъл Бей, предназначен като гето-алтернатива на „Смъртоносно оръжие”, позакъснялата трета част шокира с невероятното си безличие и бутафорност. Да, жанрът може да е „екшън”, но реално е толкова лишен от живот, че щеше да изглежда по-жизнен, ако беше прожектиран върху белия чаршаф, с който се покрива труп. Играта е измъчена като възрастен уретер, атмосферата е изсушена, горе-долу колкото яз. Студена, а събитията са по-насилени от прохождаща актриса в Miramax. Подлъган от високите оценки, се прецаках да го гледам на кино и какво да Ви кажа – ако не сте пуберче, което наскоро е скачало с главата напред в празен басейн, шансовете да Ви хареса са по-малко и от шансовете да харесате „Събота вечер с Дони“.

Ревю: „Имало едно време в Холивуд“ (Once Upon a Time In Hollywood)

Точно като сън в лятна нощ, за какъвто е предвиден, „Имало едно време в Холивуд“ е сюрреалистична, хаотична, хумористична, разточителна и подсъзнателно ретроспективна фантазия, конструирана в ума на най-продуктивния съвременен кино-поклонник. Деветият филм на Куентин Тарантино е кариерен апогей, генериращ артифициален свят, съставен от действителни лица и имагинерни подправки, където тънката линия между автор/актьор/зрител е безкомпромисно зачертана, а единственият смисъл е жизнерадостната липса на такъв. „Имало едно време в Холивуд“ е изумителна ода за/във/на Холивуд, компилиращ жанрове, стилове и тоналности, впрягащ както творческия максимум на създателя му, така и артистичния талант на всички пионки в лукавата му игра с аудиторията.

Бясно галопиращ във въображението си, като дете, чието сърце препуска след края на първата му кинопрожекция, но в същото време използващ кинематографични умения на ерудиран ветеран, Тарантино ни поднася своята версия на фенбойско писмо към индустрията, с която е закърмен. Трябва да призная, че винаги съм възприемал Тарантино като ходещо противоречие – на някои места имам чувството, че е роден на снимачна площадка, на други сякаш няма абсолютно никаква идея. Тази му черта присъства и тук, но вече осъзната и целенасочена. Тук Тарантино вече разкрива цялата си същност без да завоалира, а именно – имитатор, възпитан с киното на 60-те, овладял техническите аспекти до съвършенство и използващ наученото, за да поднесе своя хиперболизиран реверанс към ерата, оформила го като режисьор. И като такъв, „Имало едно време“ е най-интимният и най-неТарантиновският му филм.

Ревю: „Капитан Марвел“ (Captain Marvel)

Всички сме чували за „слона в стаята”, а сега да поговорим за „лайното в киносалона”. Най-женския месец посрещаме с най-женския супергерой от харема на MARVEL, наречен, поради липса на по-оригинално име – Капитан Марвел. Тя излита високо, но пада бързо… на нещо твърдо и най-вероятно венесто, а потенциалът, който никога не е имала, спатъхва по-драматично от дирижабъла Хинденбург. Безкрайни са „вселената” и човешката глупост в нея, но “вселената” на MARVEL не е безкрайна. Това го е казал дядо Ви Айнщайн или поне щеше да го каже, ако беше гледал “Капитан Марвел”.

Не знам дали сте наясно, но този филм е много, много по-зле, отколкото постерите и трейлърите си взети заедно, което би трябвало да означава нещо. И това не го казвам като сексист, а като обикновен зрител, дал 15 лева, за да гледа как една самозвана социална пръдла си бърше задника с два часа от времето ми. MARVEL толкова пазиха свръхженствения си коз, че дори не позволяваха на горката Черна Вдовица да има индивидуален проект, за да не превари Великата Феминистка и накрая какво? Проектилен дрисък, незаслужаващ даже разхода ми на плюнка по него. „Капитан Марвел” беше планиран да излезе с гръм и трясък и наистина го прави – гърми и трещи като спукан ауспух на 25-годишно BMW, управлявано от позьорка без екранно присъствие, актьорски диапазон или женско очарование, освен това на отегчена от живота си компаньонка.