Отлагах гледането на „Жокера“, защото предварително знаех какво ще се случи. Наречете го „професионално“ изкривяване, но отдавна имам червена лампичка, която светва с надписа „ВНИМАНИЕ! ПРЕТЕНЦИОЗНА ЧЕКИЯ!“, само като видя дебютния трейлър на някоя претенциозна чекия. Още тогава бях на 70% убеден, че Тод Филипс ще се олее да взема насериозно герой, който по дефиниция не бива да се приема твърде сериозно, и, когато най-сетне се занесох в киното, процентите станаха 100%. Казвайки това не искам да твърдя, че филмът е тотал щета. Някъде в дълбините му има наистина добри попадения, но, ако изключим изпепеляващото изпълнение на Хоакин Финикс, „Жокера“ не е нищо повече от ненормално надценена и повърхностна origin-история.

Joker

Ще се постарая да съм кратък, защото филмът беше предостатъчно досаден в демагогията си. Може би първото, което прави впечатление е, че „Жокера“ не притежава нищо свое. Той е също толкова открояващ се, колкото осмия работник на шивашки цех в Бангладеш. Социалните му коментари са изтъркани многократно от десетилетия – главно проблемите на менталното здраве и обикновения човек, мачкан от Системата. Добре, че беше Артър Флек да ни отвори очите за тия работи, нали така? С риск да повторя и акцента на почти всички негови рецензии – историята за „онеправдания“ шут няма дори собствен кинематографичен стил, а заема, или по-скоро имитира Мартин Скорсезе, като цялата му есенция и пълнеж се коренят в естетиката и наративната структура на „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“. Тоест, накратко, „Жокера“ е филм с чуждо съдържание и предъвкани мотиви, крепящ се само на централния си актьор.

Прочетете остатъка от публикацията »

Ако някой ми беше казал, че след достойния за заличаване от всички възможни носители, „Терминатор: Джинийзъс”, клетите ние /но най-вече Шварценегер/ ще доживеем друг Терминатор /пак с Шварценегер/, най-вероятно щях да кажа „Ха-ха-ха!”, но щях да го кажа с равен тон, защото не е смешно. По-скоро е трагикомично, също като торта, летяща към лицето на печален клоун във френски цирк, когото публиката аплодира от съжаление. В настоящия случай, тортата е направена от втасали изпражнения на чумаво прасе, а клоуните са онези, прочели сценария на „Терминатор: Мрачна съдба“ и решили, че звучи напълно безвредно.

terminator-poster

Да получиш предложение за участие в блокбъстър на име „Терминатор: Еди-коя-си-серия-след-втората“, и то ако си артист в низшия спектър на IMDB, сигурно води до същите емоции, които са изпитвали жертвите на Майкъл Джаксън, когато са получавали покана да прекарат нощта в имението му – първоначална еуфория, последвана от неприятни преживявания и в ретроспекция най-лошите решения на живота им. Но ако има нещо по-ужасно от това да участваш в подобна помия, то е да я гледаш. В случая дори не съм сигурен защо го направих. Дали защото „Мрачна съдба” е първият след „Т2”, в който Джеймс Камерън има някакъв креативен контрол или защото връща обратно една от най-големите bad-ass героини в историята на киното? /което обаче не бива да й казвате, понеже „лош гъз” е обида за жена, дори да е на 63 години/ Може би причината, задето му дадох шанс, бе във факта, че прави това, което самият аз винаги съм искал да направя – игнорира всички продължения след „Денят на страшния съд”. /следват спойлери!/

Прочетете остатъка от публикацията »

Започвам с необходимото уточнение, че „Към звездите“ не е лош, чисто визуално, макар да е много по-слаб, отколкото трябваше. При излизането от киното бях на кантар дали да се оставя да ми хареса, или да го намразя. Дадох си аванс от 24 часа, което явно беше грешка, понеже точно в тези последващи часове, грубите му минуси започнаха да ме удрят по челото, като негърски член в тясна тоалетна. И така реших да го намразя.

5cf6e1d3bd434

Напълно съм наясно с целта му да бъде фройдистко-дарвинистка психоемоционална одисея в космоса. Наясно съм и че Брад Пит се е навил, само защото други красиви човеци като Деймън, Маконъхи, Гослинг и дори Патинсън вече си имат междузвездни рецитали и той не смята да остава по-назад. Наясно съм също, че Джеймс Грей е искал да направи метафорична фантастика с личен елемент, но без да си дава зор. Единственото, с което не съм наясно е как „Към звездите” има самочувствие за голям екран, при условие че, дори да игнорираме белите петна в сюжета, които са повече от белите петна по дивана за кастинги на Харви Уайнстийн, всичко в него е отдавна гледано. Тонално неуравновесен, замърсен с множество вредни асоциации /както умишлени, така и неволни/, и подклаждан от всеобща инертност /не само в повествованието, но и в лирическия герой/, „Към звездите“ е много неща, но нищо цялостно. /следват спойлери!/

Прочетете остатъка от публикацията »

2017 постави началото на нова порода криминален сериал, толкова революционен, че във времена на бюджетно калкулирани и удобни за масова консумация шоута, ни принуди да се съобразяваме с гледната точка на не един, а на менажерия от серийни убийци. Две години по-късно, вторият му сезон ни връхлита като природна стихия, отнасяща всички останали real-life драматизации далеч зад себе си.

За тези от Вас, които не са се интересували допълнително, “Mindhunter” е инспириран от действителни казуси на ФБР и е правен по книгата Mindhunter: Inside the FBI’s Elite Serial Crime Unit”, като продуценти са Дейвид Финчър и Чарлийз Терон, а сценарист Джо Пенхол. Първият му сезон проследи генезиса на програмата за поведенчески анализ на ФБР в края на 70-те и включваше събирането на екип от агенти – Бил Тенч, Холдън Форд и впоследствие д-р Уенди Кар, които да анализират информация от интервюирането на осъдени убийци. Макар да борави с документирана история обаче, достоверността на събитията не е стопроцентова. Така например, агентите Тенч и Форд не са същите хора, участвали в истинските ФБР процедури, същото се отнася и за д-р Уенди Кар. Някои имена, както на извършители, така и на жертви, са променени, някои времеви линии са разместени, но абстрахирайки се от тези художествени корекции, сериалът се опитва да бъде максимално точен в презентацията не само на епохата си, но и на субектите си.

Прочетете остатъка от публикацията »

Първоначално бях твърдо решен да не пиша за „Чернобил“, но имам квота от едно позитивно „ревю“ на година и ако 2019 е произвела нещо, което да заслужава смиреното признание на откровен хейтър, то това е „Чернобил“. Два дни след финала му все още не мога да се отърся от сетивно-емоционалния ступор и не ще игнорирам сериал, който за броени дни се превърна не само във феномен, засенчил даже осмия сезон на „Игра на тронове“, но и в еталон за качествена телевизия. Точно толкова добър е, защото функционира еднакво безотказно на три отделни нива – като интелектуално забавление, като информационен спектакъл, и най-вече – като предупреждение. Звучи твърде помпозно, още повече че годината е далеч от приключване, но маркирайте думите ми, че каквито и TV шоута да излязат до края й, Чернобил” ще ги прати в забвение.

chernobyl

Не знаех какво да очаквам от мини-сериал, дело на Крейг Мейзин, известен с не особено благоприятното си портфолио, включващо сценарии на „Последния ергенски запой“, затова подходих леко скептично към идеята да гледам британски актьори, маскирани като руснаци в непознат за тях сетинг. Само няколко минути от пилотния епизод обаче бяха достатъчни, за да изпарят съмненията ми за излишен патос като вода в горещ реактор. Такива неща се случват може би веднъж на десетина години – телевизионно шоу, което се промъква отникъде зад гърба Ви, и още в самото начало се катапултира на висота, която е практически недостижима за подобен формат.

Прочетете остатъка от публикацията »

ноември 2019
П В С Ч П С Н
« окт.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930  

Creative Commons License

E-mail: cinemascrotum@yahoo.com

Protected by Copyscape

Посещения

  • 3 514 961 пъти