Ревю: The Last of Us („Последните оцелели“)

Дълго мислех дали да пиша за този сериал, но тъй като мисленето не е от силните ми страни, реших да рискувам. Може спокойно да игнорирате долния хаос от думи, ако вече смятате, че „Последните оцелели“ не е кой знае какво. Ако обаче сте на обратното мнение, значи имате нужда да спрете райския газ и прочетете защо не сте прави, дори ако стоите изправени. (no pun intended) И така, „Последните оцелели“, както започнах да наричам мозъчните си клетки някъде след третия епизод, е новото шоу на HBO за зомбита /нямам предвид публиката/ по мотиви от игра на Sony Interactive Entertainment и, като казвам шоу, използвам думата в щедър вариант, понеже е също толкова „шоу“, колкото концерт на Лили Иванова – много хайп, малко пукане на стари кокали, композиции на запис, преобладаващо мъртва материя и общото усещане, че гледате нещо, което отдавна е демоде.

Сигурен съм, че повечето от Вас са почитатели на сериала, което е очаквано, защото съм наясно с ниската възраст и не по-високото IQ на читателите си. За разлика от масовия геймър, аз не харесах още оригинала, нищо че го помня като първия exclusive, който разцъках на хакнатия си PS3 преди седем-осем години. Надявах се само HBO-лигофрените да го направят с поносим сюжет и по-забележими разлики от играта. Последното го исках, понеже „The Last of Us“ е изключително линейна и ако извадим минималната й интерактивност, останалото няма с какво да задържи интереса за 9 епизода. Оказа се, че ЕйчБиОу са отговорили на молитвите ми, но по грешния начин. Защото шоуто е добре направено, като за PS заглавие /неголям подвиг/, сюжетът действително е едва поносим, а разликите също ги има, но те пък са в джендър-неутрална посока.

Ревю: „Властелинът на пръстените: Пръстените на силата“ – Първи сезон (The Lord of the Rings: The Rings of Power)

Нека започна с това, че „Пръстените на силата“ – първият от предвидените пет сезона на амазонския “LOTR”  прикуъл, не е парчето лайно, за каквото бе заклеймено от Интернет. Казвам го с ясното съзнание, че лично аз очаквах да е трагедия в три действия, или колкото там действия щяха да са нужни, за да си прережа вените след края му. „Пръстените“ обаче не е телевизионната катастрофа, каквато се предполагаше, че ще е. Разбира се, не е и отличен. Напротив, препълнен е с множество недостатъци, които ще разгледам по-долу, но в същото време е красив, балансиран, естетически изпипан и стилистично обвързан с трилогията на Джаксън, напук на факта, че е правен от хора с толкова опит в сериозната телевизия, колкото този на Даниел Петканов.

Имах зверски притеснения за това шоу и някои от тях се оправдаха, ала други се оказаха напразни. Дебютният сезон на „Пръстените“ е по-скоро приличен, отколкото ужасен. Кринджът е полиран с ефектен спектакъл, а наративните фриволности са компенсирани от искрено емоционални моменти. Казано на общия език, сериалът е „фифти/фифти“ – твърде добър, за да го пропуснем, но и прекалено банален, за да го възвеличим. Предполагам, че феновете на трилогията на Джаксън ще го харесат, докато почитателите на Дж. Р. Р. Толкин ще го обругаят. Аз съм по-скоро от първите, затова приех равнодушно хартиените несъотвествия, но за съжаление те са само шестият кусур на шоуто. Кардиналният му проблем е, че иска да постигне практически невъзможното – да следва традициите на Толкиновите писания, като в същото време се мъчи да е следващият „Игра на тронове“.

Ревю: „Джурасик свят: Господство“ (Jurassic World: Dominion)

Трудно ми е да пиша за „Джурасик свят: Господство” без да оплескам клавиатурата си с повърнато, но ще опитам, а дори да не успея, нищо – няма да е нито първата, нито последната клавиатура, повредена от телесните ми течности. Нямам извинение защо си дадох парите за кино, вместо да ги хвърля в кенефа или още по-зле – да ги даря на украински бежанец, но Майкъл Крайтън ми е свидетел, че съм прекарвал по-смислени два часа на опашка за олио. „Господство” не е само слаб, некадърен финал на велик предшественик или недодялан опит за летен блокбъстър. Той е кинематографичен пожар в индийска морга, по време на който най-хубавото нещо бяха пуканките, с които се тъпчех, за да спирам псувните, инстинктивно излизащи от устата ми на петминутни интервали.

Трилогията „Джурасик свят” е най-пагубното събитие за динозаврите след астероида, който ги е избил преди 65 милиона години, защото направи невъзможното – накара ме да се прозявам при вида им. Да прецакаш кефа от гледането на живи динозаври е нещо като престъпление и ако приемем, че е такова, то Колин Тревъроу заслужава смъртно наказание. В неговия случай – да бъде осъден да гледа собствените си филми, докато получи аневризъм на 4-тия час. „Джурасик свят: Господство” е комбинация от разточително времетраене, изморителен екшън, невъобразимо досадни персонажи и сюжет, съставен от минимум четири други заглавия. Ако първият ”Джурасик парк” от 1993-та беше правен за деца, то настоящият е правен директно за домашни любимци. Иначе казано, ако сте с интелекта на котката си, може и да Ви хареса, а ако сте с интелекта на кучето си, направо ще му дадете две лапи горе.

20 неща, които „Батман“ прави за пръв път

Онзи ден се насладих на дълго/не/очаквания 54-ти рибуут на „Батман” и може би казвам „насладил”, защото проспах част от него. Новият вариант трябваше да измие с белина спомените от стария “Батман”, но нещо по пътя между идеята и крайния продукт е било прегазено от мигрантски бус. На теория е изглеждало лесно, при условие че старият Батман беше Бенджамин Афлек, който никой не приема за нормален с маска и черен костюм, освен ако Мат Деймън не е починал от ковид. На практика обаче, настоящият Батман се оказва Робърт Патинсън – най-красивият трансджендър от сериала за специални деца „Здрач“.

Като разбунтуван супергерой Робер стои по-неестествено от жена в правителството на талибаните, а и през повечето време крие най-силния си коз – лицето на олимпийски модел. Не твърдя, че младежът е слаб актьор, но сценарият е минимизирал актьорските му ресурси до трите стълба на българската кино-драма – истукани пози, продължителни псевдо-философски погледи и театрално декламиране. За щастие, покрай него се джуркат още по-колоритни електрони. Тлъстичък Колин Фарел, въшлива Зоуи Кравиц, болезнено дразнещ Пол Дейно и чернокож лейтенант Гордън със смехотворна афро-прическа /или в неговия случай – прическа/ са само част от звездите, гравитиращи около централния гризач. Има и други, но на кого му дреме за лисугера Анди Съркис, освен ако не е в моушън кепчър, прав ли съм?