Предупреждавам, че „анализът” е дълъг и без картинки, така че ако не следите този TV формат, няма смисъл да се затормозявате с четенето на текста.

poster

Давам Холивуд на пауза, за да се занимая с човешката помия „Биг Брадър 2015”, докато все още някой я гледа. За тези, които не знаят – новият сезон стартира миналата седмица под мотото „100% натурален”, само че по-отвратителен от всякога и отнасящ се с шепата си почитатели като с баламурници. Бях се заклел, че повече няма да си губя времето с тази гниеща TV рана, но реших да тествам прага си на болка и да изтрая поне до първите елиминации. Благодарение на сизифово усилие на волята успях да изтърпя едноседмичния терор, ала след живото предаване тази вечер нервите ми не издържаха и репресираната ярост се отприщи.

Прочетете остатъка от публикацията »

Представете си алтернативна вселена, в която хората имат едноцифрен IQ. Някъде там се развива действието на “Терминатор Г” – филм, който е толкова умствено изветрял, че ако някога хвърлите DVD-то му в контейнер за смет, никой няма да го разпознае сред останалите боклуци. Забравете всичко, което знаете за поредицата, понеже няма да Ви е нужно. Всъщност, по-добре изобщо не си правете труда да свързвате филмите на Камерън с този, защото може и да получите мозъчен кръвоизлив. Приемете просто, че новият „Терминатор” всъщност е старият „Терминатор”, само че няма нищо общо с него, тъй като събитията се случват в нова реалност, обаче по същото време. Ако звучи объркващо, значи съм го описал правилно. А ако Ви звучи тъпо, значи съм го описал перфектно. „Терминатор Г” е агонизиращо преживяване, сравнимо с това да наблюдавате как някой Ваш близък бива изключен от животоподдържащите системи, а пиукащата машина отброява последните му сърдечни сигнали. Горе-долу така се чувствах и аз, докато го гледах – сякаш някой бавно умъртвява част от детството ми.

TG

Цялата чистота и ефективност на Т1 и Т2 е отишла на майната си, заменена от ненужно комплицирани сюжетни завъртулки и персонажи, които ти се иска да удушиш с голи ръце. Едно време имахме семпла, но работеща концепция – робот се връща във времето, за да убие някого. Сега имаме натруфена история за няколко робота, върнати във времето; плюс добър робот-дядо; плюс син, който се връща във времето, за да убие майка си, докато в същото време роботът-дядо, заедно с биологичния баща и майката отиват напред във времето. Главозамайващо, не мислите ли? Убеден съм, че Джеймс Камерън вече съжалява, че през 1984 година е продал правата на франчайза за $1, макар че ако трябва да се оценява на базата на „Терминатор Г”, цената можеше и да е по-ниска. Тъжното е как почти митологичната фигура на Терминатора е обезкостявана пред очите на възмутените си фенове, а още по-тъжно е, когато икони като Шварценегер погребват името си в подобна клоака, само за да спечелят пари за нафтата на танка си.

Прочетете остатъка от публикацията »

Също като генетичния си експеримент, „Джурасик свят” никога не трябваше да види бял свят. И той, като основния си злодей, е компилация от различни парчета, които са нескопосано залепени, сякаш от некадърно дете, опитващо се да сглоби играчката на батко си, за да го впечатли. Въпреки креативния допинг, инжектиран от Стивън Спилбърг /и всички останали в екипа, които не са толкова важни, колкото Стивън Спилбърг/, филмът е упражнение по посредственост и ако извадим специалните ефекти, би останала само ароматна купчина биологичен материал.

posterJURASSIC TURD

Донякъде е добре, че динозаврите са изчезнали, защото ако имаха възможност да гледат глупостите в „Джурасик свят”, щяха да извършат масово самоубийство. Той е дотолкова упорит в мисията си да бъде „детски”, че в него всички се държат като деца – дори и възрастните. Наясно съм, че продукт на Amblin има определени задължения към феновете си, но също така съм наясно, че има тънка граница между „филм за деца” и „филм за деца, болни от синдрома на Даун”. Сценарият е ориентиран към семейните ценности по агресивно пропаганден начин, а фамилните драмички са имплантирани в ДНК-то на продукцията по-усърдно и от самите динозаври, като нивото е някъде между това на турски сериал и друг турски сериал. Динозавърските забежки са само фон на еволюцията в отношенията между американските роднини, а катарзисът настъпва в края на филма – заобиколени от стотици кървящи родители и завинаги травмирани деца, отчуждени сестри се прегръщат, преоткрили обичта си; родни братя се сближават, въпреки различията си, а двама тъпунгери осъзнават /може би с малко закъснение?/, че са пратили непълнолетните си деца в парк с бродещи динозаври.

Прочетете остатъка от публикацията »

Мога да стартирам тривиално с това какво гигантско влияние имаше поредицата „Лудия Макс” за съвременната поп-култура, но няма да обиждам интелекта Ви. Ще оставя „Пътят на яростта“ да го направи вместо мен. При все факта, че е един от най-кинематографичните екшъни за последните години, четвъртият филм от сагата е, чисто и просто, ментален Армагедон. Няколкото наистина феноменални авто-мото каскади, гарнирани със зрелищно деструктивни сикуънси, не извиняват абсурдния сюжетен вакуум и душевната парализа на героите вътре. Той е едно двучасово преследване в пустинята, без цел и посока, и без централен персонаж, за когото да Ви пука.

плакат

Малко е спорно да квалифицирам „Пътят на яростта” като епизод от „Лудия Макс”. Ако Джордж Милър не беше режисьор, филмът можеше да се казва другояче и само шепа хора щяха да ги асоциират. Да, вътре има човек на име Макс, който не е психически стабилен, ала това определено не е онзи Макс Рокатански. Нещо повече – дори не е особено интересен като личност. Ала нека не изпреварвам събитията и Ви запозная с т.нар „сюжет”, или поне с извинението за такъв. Цялото повествование гравитира около опълчването на бойната мадама Фюриоза /Чарлийз Терон/, която предава своя лорд Имортан Джо /брей, колко „мета” – актьор от „Mad Max 1” играе злодей и тук, уа-а-у!/ и краде цистерна, пълна с петрол, вода и най-чистокръвните компаньонки от Цитаделата му. Мисията й е да се върне в родния Оазис, а нейни сътрудници по неволя стават трупната маса с промит мозък – Нукс /Никълъс Холт/, отряд от пясъчни бабушкери и… хм-м, сигурен съм, че забравям някого… а, да, и един брой луд Макс.

Прочетете остатъка от публикацията »

Уорнър Брадърс и Уашовски Систърс гордо представят „Пътят на Юпитер” – най-зрелищната космическа опера, попадала някога на челните места в Recycle Bin-а ми. След фиаското с „Джак убиецът на великани” на Браян Сингър се надявах, че уорнърското студио е взело поука и ще преустанови финансирането на високобюджетни тафтаци, режисирани от хора с лавираща сексуалност, но явно в Холивуд думата „поука” е заличена от английския речник. Ала стига уводни локуми! Време е да се запознаете с Юпитер – слугинче с име на планета и мозък, пълен с вакуум, чиито „път” представлява downward spiral, водеща към дъното на тоалетното гърне.

poster

„Пътят на Юпитер” е жив пример за това, че членовете на сем. Уашовски трябва да се пенсионират, докато фамилията им все още не е станала синоним на „Шямалан”. Петнадесет години след първата „Матрица”, най-запомнящият се проект на Уашовски бе операцията за смяна на пола на Лари. Това ги превърна в единствените хора, които доброволно кастрират 50% от скротумите си, а после се държат така, сякаш имат двойно повече топки. Подутите амбиции обаче не успяха да притъпят възкиселия аромат на потни слабини, отделен от следващите им продукти, а грандиозните им провали доказаха, че ако зад всеки велик мъж стои жена, то зад всеки слаб режисьор стои мъж, който вече е жена, но също така му е брат. /или сестра?!/

Прочетете остатъка от публикацията »

август 2015
П В С Ч П С Н
« юни    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Facebook

Join 218 other followers

Блог класация

Creative Commons License

Гласувай за нас в Sait1

E-mail: cinemascrotum@yahoo.com

wordpress visitor counter

Tyxo.bg counter

Посещения

  • 2,492,933 пъти
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 218 other followers