Ревю: „Опенхаймер“ (Oppenheimer)

ОК, знам че с това измъчено „ревю“ съм закъснял повече от българска линейка и знам, че мнението ми за пореден път ще е в разрез с общоприетите норми да се хвали всичко, докоснато от Кристофър Нолан aka холивудския цар Мидас. Но в моя защита ще посоча, че филмът все още не е излязъл в Япония, тъй че гарантирано няма да съм нито последният, който го е гледал, нито единственият, който ще му намери кусури. За сметка на това ще пробвам да съм лаконичен /но няма да успея/ и ще нахвърля само онези размисли и страсти, които ме осениха на прима виста, докато изтривах торента от харда си.

2023 беше една от най-жалките години за киното и през нея ветерани като Мартин Скорсезе, Ридли Скот и Дейвид Финчър евакуираха някои от най-гадните материи от дебелите си черва. И сред гъстата утайка някак си изпъкна едно име – „Опенхаймер“. Плод на старошколска визия, рожба на аналогов формат и базиран на историческо ядро, „Опенхаймер“ е афиширан като най-първокласната продукция на годината. И той навярно е такава, но не поради достойнства, а заради липса на реална конкуренция. Като кениец, финиширал първи на африкански маратон, само понеже останалите са били изядени от лъвове. Да не говорим, че излиза в късния период на Кристофър Нолан, когато той наистина си вярва, че е най-великото нещо, случвало се на киното, след цветната лента.

Ревю: „Тенет“ (Tenet)

„Колко интересен филм на Кристофър Нолан!“ Ето нещо, което никой не е казвал от десетина години насам. Нещо, което, седейки по „Тенет“, никой няма да каже и тази година. Не че за новия екзистенциален опус на Христофор „Да се свети името Му!“ Нолан нямаше голямо очакване, огромен хайп и още по-гигантско нетърпение от пандемична гледна точка. Даже напротив, след всяко споменаване на мистериозния проект, Сульо и Пульо овлажняваха COVID-маските си от инстинктивно проточили се фенбойски лиги. Само дето, също като другите произведения на пост-„Генезис“ Нолан,  и „Тенет“ се оказа еквивалент на корав негърски пенис – несъмнено възхитителен от разстояние, но когато вече сте го усетили вътре във Вас, искрено съжалявате за грешката си.

За да навляза в мрака на киното с непредубедено съзнание и пълна обективност, отказах да гледам всякакви трейлъри и да чета чужди отзиви предварително. Нямах представа за сюжета, освен че ще е поредната напомпана с бумтене егоцентрична главоблъсканица в класическия “Аз съм видимо по-умен от Вас!”-стил на бай Нолю. Нямам нищо против филмите за умници, не ме разбирайте погрешно. Обожавам заглавия, които ме карат да си размърдвам мозъчната пихтия, особено във времена, когато най-сложната премиера по кината за последните месеци е „Отмъстителите“. Желанието на Нолан да създава комплексни ребуси, предизвикващи стандартния линеен наратив, е не само достойно за адмирации, но и донякъде пионерско. Затова в днешни дни да се осмисли негов филм от първия път е повод за почерпка сред кинофилския плебс, а да не го харесате би навредило на социалния Ви живот повече и от парещ обрив по гениталиите.

Ревю: „Дюнкерк“ (Dunkirk)

„Дюнкерк” е филм на Кристофър Нолан. Не го казвам, понеже е неясно, а понеже от това следват всичките му добри и най-вече – лоши – аспекти. Филмите на Христофор са ясно откроими от тези на добрите режисьори, защото съдържат обстоятелствени елементи, невъзможни за пренебрегване и служещи като авторски сигнатури – нелинейна структура, субективна гледна точка, ambiguous финал и т.н. В определени случаи /”Мементо”, „Престиж”/ тези елементи са страшно ефективни. В останалите случаи дразнят. „Дюнкерк” е от „останалите случаи”.

Поредният оригинален холивудски постер.

Холивудските блокбъстъри са също като кърлежите – атакуват ни през лятото и могат да доведат до инфекции, ако не се предпазим от тях. „Дюнкерк” не е стандартен блокбъстър, но вече е инфектирал умовете на милиони критици, които го лансират като „шедьовър”, „класика” и други думи с невярно съдържание. Длъжни сме да оценим и самочувствието на режисьора, че пуска по кината военна драма в сезон, доминиран от супергероични онанации. Не че и в „Дюнкерк” няма супер „герои”, но героичността на Нолан не е за юли, а за октомври или ноември, когато някой щеше да я приеме насериозно.