Ревю: „Венъм“ (Venom)

ComicsExplained: „What was your favourite scene to film?“

Tom Hardy: „Things that aren’t in this movie.“ 

„Венъм” е като плуващо лайно в детския басейн, от което всички инстинктивно бягат, пищейки, но в същото време са любопитни да му хвърлят един поглед, защото е твърде напомпано, за да излезе от детско дупенце, но и твърде инфантилно, че да излезе от нечие друго. Ако не знаете за какво говоря, което е нормално, ще поясня – Венъм е извънземно с формата на локва от катран, което се вселява в мускулестото тяло на журналиста /но не от „Господари на ефира“, за щастие/ Еди Брок и го кара да върши Лоши Неща, най-често свързани с яденето на човешки глави и тям подобни поразии. Не знам какво точно съм очаквал от филм за мазутно петно, чийто единствен начин да бъде забелязано, е ако се влива насилствено в Том Харди, но нека просто кажем, че има само два типа хора, които биха го харесали – а/тези с IQ равно или по-ниско от цифрата на възрастта им и б/никой.

Знам, че се налага уточнение, тъй като съм убеден, че и на Вас никога не Ви е дремело за Венъм, изигран от Том Харди, и бас ловя че дори нямате представа за кого говоря. Затова веднага пояснявам – Том Харди е мъжествен британски актьор, известен с… хах, спокойно, това беше майтап. Не храня илюзии, че съществува някой, който не знае за Великия Том Харди – все пак той е просто съвършен, неустоим, той е повече от всички нас! Непознатият е алтер егото му – Венъм – течно същество от Космоса, което се имплантира в човешки приемник и контролира крайниците му, превръщайки го в суперхиро. „Венъм“ уж трябваше да е част от MCU, но наскоро режисьорът се отрече от това, а MARVEL се отрече от филма, най-вероятно защото го гледаха. Не ги обвинявам – никой не желае мъртви пиксели на големия си екран.

Ревю: „Дюнкерк“ (Dunkirk)

„Дюнкерк” е филм на Кристофър Нолан. Не го казвам, понеже е неясно, а понеже от това следват всичките му добри и най-вече – лоши – аспекти. Филмите на Христофор са ясно откроими от тези на добрите режисьори, защото съдържат обстоятелствени елементи, невъзможни за пренебрегване и служещи като авторски сигнатури – нелинейна структура, субективна гледна точка, ambiguous финал и т.н. В определени случаи /”Мементо”, „Престиж”/ тези елементи са страшно ефективни. В останалите случаи дразнят. „Дюнкерк” е от „останалите случаи”.

Поредният оригинален холивудски постер.

Холивудските блокбъстъри са също като кърлежите – атакуват ни през лятото и могат да доведат до инфекции, ако не се предпазим от тях. „Дюнкерк” не е стандартен блокбъстър, но вече е инфектирал умовете на милиони критици, които го лансират като „шедьовър”, „класика” и други думи с невярно съдържание. Длъжни сме да оценим и самочувствието на режисьора, че пуска по кината военна драма в сезон, доминиран от супергероични онанации. Не че и в „Дюнкерк” няма супер „герои”, но героичността на Нолан не е за юли, а за октомври или ноември, когато някой щеше да я приеме насериозно.

Ревю: „Лудия Макс: Пътят на яростта“ (Mad Max: Fury Road)

Мога да стартирам тривиално с това какво гигантско влияние имаше поредицата „Лудия Макс” за съвременната поп-култура, но няма да обиждам интелекта Ви. Ще оставя „Пътят на яростта“ да го направи вместо мен. При все факта, че е един от най-кинематографичните екшъни за последните години, четвъртият филм от сагата е, чисто и просто, ментален Армагедон. Няколкото наистина феноменални авто-мото каскади, гарнирани със зрелищно деструктивни сикуънси, не извиняват абсурдния сюжетен вакуум и душевната парализа на героите вътре. Той е едно двучасово преследване в пустинята, без цел и посока, и без централен персонаж, за когото да Ви пука.

Малко е спорно да квалифицирам „Пътят на яростта” като епизод от „Лудия Макс”. Ако Джордж Милър не беше режисьор, филмът можеше да се казва другояче и само шепа хора щяха да ги асоциират. Да, вътре има човек на име Макс, който не е психически стабилен, ала това определено не е онзи Макс Рокатански. Нещо повече – дори не е особено интересен като личност. Ала нека не изпреварвам събитията и Ви запозная с т.нар „сюжет”, или поне с извинението за такъв. Цялото повествование гравитира около опълчването на бойната мадама Фюриоза /Чарлийз Терон/, която предава своя лорд Имортан Джо /брей, колко „мета” – актьор от „Mad Max 1” играе злодей и тук, уа-а-у!/ и краде цистерна, пълна с петрол, вода и най-чистокръвните компаньонки от Цитаделата му. Мисията й е да се върне в родния Оазис, а нейни сътрудници по неволя стават трупната маса с промит мозък – Нукс /Никълъс Холт/, отряд от пясъчни бабушкери и… хм-м, сигурен съм, че забравям някого… а, да, и един брой луд Макс.