Ревю: „Опенхаймер“ (Oppenheimer)

ОК, знам че с това измъчено „ревю“ съм закъснял повече от българска линейка и знам, че мнението ми за пореден път ще е в разрез с общоприетите норми да се хвали всичко, докоснато от Кристофър Нолан aka холивудския цар Мидас. Но в моя защита ще посоча, че филмът все още не е излязъл в Япония, тъй че гарантирано няма да съм нито последният, който го е гледал, нито единственият, който ще му намери кусури. За сметка на това ще пробвам да съм лаконичен /но няма да успея/ и ще нахвърля само онези размисли и страсти, които ме осениха на прима виста, докато изтривах торента от харда си.

2023 беше една от най-жалките години за киното и през нея ветерани като Мартин Скорсезе, Ридли Скот и Дейвид Финчър евакуираха някои от най-гадните материи от дебелите си черва. И сред гъстата утайка някак си изпъкна едно име – „Опенхаймер“. Плод на старошколска визия, рожба на аналогов формат и базиран на историческо ядро, „Опенхаймер“ е афиширан като най-първокласната продукция на годината. И той навярно е такава, но не поради достойнства, а заради липса на реална конкуренция. Като кениец, финиширал първи на африкански маратон, само понеже останалите са били изядени от лъвове. Да не говорим, че излиза в късния период на Кристофър Нолан, когато той наистина си вярва, че е най-великото нещо, случвало се на киното, след цветната лента.