Ревю: „Опенхаймер“ (Oppenheimer)

ОК, знам че с това измъчено „ревю“ съм закъснял повече от българска линейка и знам, че мнението ми за пореден път ще е в разрез с общоприетите норми да се хвали всичко, докоснато от Кристофър Нолан aka холивудския цар Мидас. Но в моя защита ще посоча, че филмът все още не е излязъл в Япония, тъй че гарантирано няма да съм нито последният, който го е гледал, нито единственият, който ще му намери кусури. За сметка на това ще пробвам да съм лаконичен /но няма да успея/ и ще нахвърля само онези размисли и страсти, които ме осениха на прима виста, докато изтривах торента от харда си.

2023 беше една от най-жалките години за киното и през нея ветерани като Мартин Скорсезе, Ридли Скот и Дейвид Финчър евакуираха някои от най-гадните материи от дебелите си черва. И сред гъстата утайка някак си изпъкна едно име – „Опенхаймер“. Плод на старошколска визия, рожба на аналогов формат и базиран на историческо ядро, „Опенхаймер“ е афиширан като най-първокласната продукция на годината. И той навярно е такава, но не поради достойнства, а заради липса на реална конкуренция. Като кениец, финиширал първи на африкански маратон, само понеже останалите са били изядени от лъвове. Да не говорим, че излиза в късния период на Кристофър Нолан, когато той наистина си вярва, че е най-великото нещо, случвало се на киното, след цветната лента.

Ревю: „Марсианецът“ (The Martian)

Последният оцелял от братята Скот се завръща с поредния си филм за „инженери”. Този път обаче не става дума за извънземни гиганти, а за обикновен човечец, който е забравен на червената планета и трябва да оцелява, благодарение на политехническите си умения. /и лайната на екипажа/ Зачудих се защо Ридли Скот обича толкова инженерите, но после загрях, че собственият му баща е бил инженер в Британската армия, та явно от малък го е възпитал да уважава различните инструменти и боравещите с тях. Но тук няма да говорим за детски травми, а за научна фантастика, режисирана от шибания Ридли-Прометеус-Скот, който продължава да се бори храбро със старческата деменция, нищо че с всеки следващ филм, тя все повече побеждава.

Последният епос на Скот бе „Изход: Богове и царе”, където не видях нито царе, нито богове, но ясно си спомням как видях табелката с надпис „Изход”, докато бягах потресен от киното. Режисьорът посвети тази проектилна повърня на брат си и ако бях на мястото на Тони, щях да го полтъргайствам до края на дните му. Сега Ридли е решил да адаптира романа на Анди Уиър, което на хартия сигурно е изглеждало като отлично решение. Но също като Ньойския мирен договор, някои неща, които изглеждат добре на хартия, в действителност са крайно ощетяващи.

Ревю: „Агенти на Съдбата“ (The Adjustment Bureau)

Искам да започна позитивно, но ще започна с истината – романтичните филми са единственият жанр /след мюзикъла/, от който физически ми се повръща. Всяка една изгледана минута от който и да е представител на този разкошен жанр ми се струва като един час, през който марокански педал малтретира задницата ми. Тук усещам как петте жени, които все още следят блога ми в момента вече трупат обяснимо напрежение, което скоро ще избухне в нервни писъци по мой адрес, но това е истината за мен, драги дами и няма смисъл да я крия – романтичните филми /особено драмите/ са нетърпимо мъчение за психиката на всеки нормален човек, и то не защото мнозинството от тях са заснети зле или некадърно изиграни, а просто защото промотират ситуации и модели на поведение, които отсъстват от реалността и предизвикват дисбаланс между истина и фантазия, като например любовта от пръв поглед, любовта по време на холера и редица други простащини. Но не е сега моментът да се впускам във философски обяснения, а и две от горепосочените жени, вече са спрели да четат ревюто, така че нека се насоча директно към един екземпляр от този мой омразен жанр, който изгледах наскоро с надеждата, че няма да е чак толкова сладък. Поредната груба грешка в краткия ми и лишен от романтика живот.

„Агенти на Съдбата” е филм за свръхестествени хуманоиди, които се затърчат наляво-надясно в ретро костюмчета и си врат носовете /и може би други органи/ в живота на прост-О-людието, за да коригират поведението на отделните индивиди, спрямо някакъв велик План, създаден от най-висшестоящия орган на супернатуралната йерархия. Звучи мистично и дори интересно, нали? Аз също се подлъгах от премиса и дори някак успях да залича от съзнанието си присъствието на Емили Блънт /която недолюбвам с дрехи/ и Мат Деймън /който недолюбвам по default/ в ролята на двойка влюбени, чиято красива любов е поставена на изпитание. (puke) Подлъгах се и от факта, че филмът е лековато /и имам предвид престъпно лековато/ инспириран от разказ на Филип К. Дик, а той рядичко прекалява със захарните изделия в творчеството си. Болезнената истина обаче е, че „Агенти на Съдбата” е деформиран до неузнаваемост и основният мотив в него е именно вечната притча за това как „любовта побеждава всичко” и т.н. мечти и илюзии.