Искам да започна позитивно, но ще започна с истината – романтичните филми са единственият жанр /след мюзикъла/, от който физически ми се повръща. Всяка една изгледана минута от който и да е представител на този разкошен жанр ми се струва като един час, през който марокански педал малтретира задницата ми. Тук усещам как петте жени, които все още следят блога ми в момента вече трупат обяснимо напрежение, което скоро ще избухне в нервни писъци по мой адрес, но това е истината за мен, драги дами и няма смисъл да я крия – романтичните филми /особено драмите/ са нетърпимо мъчение за психиката на всеки нормален човек, и то не защото мнозинството от тях са заснети зле или некадърно изиграни, а просто защото промотират ситуации и модели на поведение, които отсъстват от реалността и предизвикват дисбаланс между истина и фантазия, като например любовта от пръв поглед, любовта по време на холера и редица други простащини. Но не е сега моментът да се впускам във философски обяснения, а и две от горепосочените жени, вече са спрели да четат ревюто, така че нека се насоча директно към един екземпляр от този мой омразен жанр, който изгледах наскоро с надеждата, че няма да е чак толкова сладък. Поредната груба грешка в краткия ми и лишен от романтика живот.

„Агенти на Съдбата” е филм за свръхестествени хуманоиди, които се затърчат наляво-надясно в ретро костюмчета и си врат носовете /и може би други органи/ в живота на прост-О-людието, за да коригират поведението на отделните индивиди, спрямо някакъв велик План, създаден от най-висшестоящия орган на супернатуралната йерархия. Звучи мистично и дори интересно, нали? Аз също се подлъгах от премиса и дори някак успях да залича от съзнанието си присъствието на Емили Блънт /която недолюбвам с дрехи/ и Мат Деймън /който недолюбвам по default/ в ролята на двойка влюбени, чиято красива любов е поставена на изпитание. (puke) Подлъгах се и от факта, че филмът е лековато /и имам предвид престъпно лековато/ инспириран от разказ на Филип К. Дик, а той рядичко прекалява със захарните изделия в творчеството си. Болезнената истина обаче е, че „Агенти на Съдбата” е деформиран до неузнаваемост и основният мотив в него е именно вечната притча за това как „любовта побеждава всичко” и т.н. мечти и илюзии.

Влязох в киното с арогантната походка на човек, който знае къде отива. Излязох с подвита под скротума опашка и с походката на човек, който е подарил на гащите си част от вътрешното си Аз. Филмът не само, че не успява да се ориентира адекватно в жанровете си, но и е от онези заглавия, които казват едно с постера/трейлъра си, а чак после /когато вече сте платили билета и е късно за отстъпление/ Ви съобщават за какво наистина става въпрос в тях. В случая е абсурд да виним горкия г-н Дик, защото разказът му е обърнат с копитцата нагоре и почти няма реални допирни точки с филма, освен най-удобните такива, с които величествената любовна драма на героите да се заформи. Отговорен за осирането на поредната класика е Джордж Нолфи – сценаристът на „Ултиматумът на Борн” и „Бандата на Оушън”. /сега усещате ли защо Мат Деймън е в главната роля?/ Бой Джордж обаче е направил нещо още по-нагло – седнал е сам на режисьорската табуретка с намерението да режисира този по принцип сложен филм от висотата на човек без никакъв опит в бранша. И е паднал от същата тази височина. На твърдо.

Сюжетът разглежда поредната история за свръх-хора, които направляват човечеството, посредством промиване на мозъци /всеки който е гледал “Dark City” ще се почувства тъпо/ и налагане на инцепции. Това са служителите на „Бюрото по Нагаждане” – на пръв поглед чиновници с морално остарели костюми и шапки от всякакъв вид /но основно федори/. На втори поглед – създания, които се водят по сценарий, написан от самия Създател /животът е сцена, нали така?/ и раздаден им в GPS тефтерчета, в които да следят действията на всеки индивид и бащински да го потупват към правилната Цел, или дори нежно да го зашлевят, ако тръгне наляво, вместо надясно по неведомите пътища на живота. Тази група кармични юнаци очевидно са големи TV фенове и хващат AMC в релма си, защото са облечени по идентичен начин с героите от фешън драмичката „Mad Men”. Нещо повече – предвождани са от Джон Слатъри, който играе почти същата роля /на шеф, не на ангел/ в 60-тарския сериал. Помага му съвестния Хари /Антъни Маки/ – поредният чернокож с добро сърце, па макар и с всевишна персона. Именно Хари е командирован като небесен протектор на Дейвид Норис /Мат Деймън/ – твърде млад политик и кандидат за сената, който според т.нар. План трябва да стане президент на САЩ в обозримото бъдеще. Но за целта, мисленето му трябва да се промени, а какъв по-добър начин да промениш мисленето на един мъж, освен да го запознаеш с Жената на Мечтите ™.

Това се случва в нужника на един хотел, в който Елис /Емили Блънт/ влиза в мъжката тоалетна, за да избяга от охраната, тъй като е крашнала някаква сватба /точно така, не може да има романтичен филм, без нечия крашната сватба типично по хамерикански/. В същия кенеф е и Норис, който репетира пораженческата си реч, след като политическият му опонент го е надиграл, публикувайки снимка на голия му задник от студентските години. Двамата се запознават и след около една минута вече се изнасилват наум върху тоалетните плочки – любовта им припламва по-бързо и от къщата на пироман, а ухажорските реплики, които двамата си подхвърлят са иритиращи слуха и на някои от тях ми се прииска да си повърна в устата. Норис се влюбва в непознатата палавница от раз, но тъй като романсът им противоречи на Плана, Хари трябва да го спре да я види отново, като направи така, че Норис да изпусне автобуса, в който тя пътува. Бидейки обаче типичен чернокож, Хари заспива на една пейка /що за свръхестествено същество, кукловодиращо живота на хората трябва да си, ако заспиваш по пейките като средностатистически NY клошар?/ и пропуска уречения момент, което пък води до катастрофален срив в пространствено-времевия континуум и втора среща между младите влюбени с пърхащи сърчица.

Следва нов противен диалог в автобуса, който показва две неща – че героинята на Блънт е една адски дразнеща какичка, която трудно бих толерирал на дневна светлина и че между Деймън и нея има реална химия, която обаче остава нереализирана, ограничена от блудкавия сюжет. Но Планът трябва да се изпълнява, защото иначе се случват Войни, както предвидливо ни бива обяснено от дъртия Терънс Стамп в ролята на топ-агента Томпсън. Интересното е, че Томпсън изброява няколко епохи, в които Агентите не са помагали на хората и през тези времена е имало единствено Тъмни Векове и Световни Войни. След 60-те години обаче, Агентите перманентно са започнали да влияят на хората, за да не се стига до деструктивни последици. Но тогава… каква е ситуацията с 9/11?  Как точно го предотвратиха? Или може би не е трябвало, такъв е бил Планът? Естествено, че е бил – иначе кой щеше да инвазира Ирак и то оправдано? Сега разбирам защо „агентите” приличат на чиновници от държавна служба, промиват мозъците на данъкоплатците и спазват някаква мистична йерархия, завършваща с главнокомандващ. Много от Вас ще помислят, че става въпрос за божествена алегория, но истината е, че всичко в този филм /вкл. главния герой/ мирише на политика, бели домове и Бушове, а това е колкото прозрачно, толкова и смехотворно. Просто забележете какви хора имат камео в този иначе романтичен филм – Джеймс Карвил, Майкъл Блумбърг и сума ти други политически дейци.

Самите „агенти на съдбата” са всевластни индивиди, които могат да контролират действията на хората с едно изпъване на кокалестите си пръсти. Те са невзрачни за обикновените хора и не комуникират с тях, освен ако не е особено наложително. Явно е особено наложително обаче да се свържат с Норис и директно да му изплюят в лицето, че не бива да се вижда с Елис, вместо да щракнат два пъти с пръсти и да рестартират мозъка му, насочвайки го много по-лесно към правата вяра. Той приема нещата похвално хладнокръвно, рядко изненадан или впечатлен от това, че говори с полу-божествени хуманоиди, древни колкото света /или поне колкото Лили Иванова/. Вместо това, той решава да вземе Съдбата в своите ръце и да се противопостави на Плана, опитвайки се отчаяно да ни докаже, че хората имат нещото, наречено „свободна воля” и са готови да я упражняват без чужда намеса. И всичко наистина щеше да е чудесно, ако филмът се коренеше на този фундамент, но точно когато нещата стават сериозни/интересни, нотката на лентата рязко се променя и зрителят бавно потъва в сферата на романтичната диария, диплеща невъзможната любов между два полово зрели гълъба. Дори финалът на филма е изтъкан от невинна тъпотия, защото приключва нещата бързичко, с минимум обяснения, повечето от които открито малоумни и удря чертата с розов хепиенд, след който наскоро погълнатите от мен пуканки се развълнуваха и изпаднаха пред дилемата от кой отвор да се разкарат.

Мат Деймън е един рус дънер, който рядко може да играе нещо с реплики, а когато го прави, винаги действа с едни и същи изражения. Като оставим настрана адския му мискаст /кой, в името на  Ктхулу, би повярвал, че героят му е политик?/, Деймън просто няма излъчването на герой, изтерзаван от любовни мъки. Цялата му роля е толкова недостоверна, че в един момент спира да Ви пука какво ще се случи с него, стига само да се случва по-бързичко, за да идват най-после тия пусти финални надписи. Колежката му Блънт пък винаги ми е била загадъчно противна натура и сега какичката пак не успява да ме впечатли с нищо, освен с префърцунения си британски акцент и класическия поглед на изтощена от доене крава.

Единствената запомняща се сцена е тази, в която „лошите” преследват Норис из улиците на Ню Йорк, посредством вратички в пространството и времето. Колкото и идейна да е тази маневра обаче, тя не получава дори и половината от нужното й внимание, за да генерира някакъв интерес. Същността на самите агенти също остава необяснена – научаваме само, че имат магически шапки, с които вършат добрини /по метода на култовия комиксов персонаж Дарко от едновремешната „Дъга”/, но се страхуват от водата, защото тя влияе на менталните им способности. Оказва се също, че има голяма вероятност агентите да са евреи /Хенри изрично предупреждава Норис да внимава за хора с „ямака”/, но това едва ли е някакъв културен шок, след като е ясно, че евреите и без това отдавна ни контролират. Функцията на Агентите е да променят действията на хората, за да ги насочват към даден резултат. Но какво се случва тогава с „ефекта на пеперудата”? Нима могат да се контролират безкрайните алтернативни последици, които се генерират след всяко едно променено действие на всеки един отделен човек в целия шибан свят? И в тази връзка – колко точно е КПД-то на съдбовна организация, която толкова левашки се проваля да спре качването на някой в автобуса? Но защо Ви е мислене, когато филмът всъщност афишира любовта, която – както знаем – е сляпа. Отговорите на логичните въпроси умишлено ни биват спестени, просто защото излишните разсъждения биха пробили такава дупка в корпуса на и без това порутената сюжетна нишка, че през нея лесно да проникне и Волният Уилям.

Въпреки всичко, „Агенти на Съдбата” има един такъв необясним чар, който го задържа от пропадане и го прави гледаем, ако разбира се нямате жанрова непоносимост към всички тези социални авантюри, носещи диабет. Проблемът му е, че не успява да налучка верния тон и през цялото време неумело варира между парчетата, с които е закърпен сценария, водейки зрителя към порядъчно скучния, нелогичен, но и задължителен емоционален meltdown. И към още една крашната сватба за по-сигурно, макар че още отсега може да се сетите кой и защо ще го стори. Най-лошото в цялата работа е, че творбата на Филип К. Дик заслужава много повече от този елементарен прочит и авторът несъмнено би се обърнал наляво в гроба си, ако знаеше как е оглозгана идеята му. Но пък за романтично настроените мечтатели, филмът е идеален за кратко бягство от действителността, защото дава слепи надежди, че животът ни следва някакъв скрипт, който е предопределен в посока към светло и мирно бъдеще, а не е просто random последователност от събития, водещи към единствената житейска цел в безсмисления ни живот – смъртта. А сега ме извинете, но започва да ми призлява от писане на глупости, така че смятам да се отдам на следобедната си дрямка за красота, освен разбира се, ако някой „агент на съдбата” не ми е предвидил нещо друго за правене. Все пак и аз съм човек, и аз съм част от Плана.

5.9/10