Ревю: „Марсианецът“ (The Martian)

Последният оцелял от братята Скот се завръща с поредния си филм за „инженери”. Този път обаче не става дума за извънземни гиганти, а за обикновен човечец, който е забравен на червената планета и трябва да оцелява, благодарение на политехническите си умения. /и лайната на екипажа/ Зачудих се защо Ридли Скот обича толкова инженерите, но после загрях, че собственият му баща е бил инженер в Британската армия, та явно от малък го е възпитал да уважава различните инструменти и боравещите с тях. Но тук няма да говорим за детски травми, а за научна фантастика, режисирана от шибания Ридли-Прометеус-Скот, който продължава да се бори храбро със старческата деменция, нищо че с всеки следващ филм, тя все повече побеждава.

Последният епос на Скот бе „Изход: Богове и царе”, където не видях нито царе, нито богове, но ясно си спомням как видях табелката с надпис „Изход”, докато бягах потресен от киното. Режисьорът посвети тази проектилна повърня на брат си и ако бях на мястото на Тони, щях да го полтъргайствам до края на дните му. Сега Ридли е решил да адаптира романа на Анди Уиър, което на хартия сигурно е изглеждало като отлично решение. Но също като Ньойския мирен договор, някои неща, които изглеждат добре на хартия, в действителност са крайно ощетяващи.

Книгата е написана в забавен стил, без някакви напъни за велика мелодрама, докато „Марсианецът” не може да уцели правилния тон и бяга по ръба на острието между здравия sci-fi и небрежната комедия. Имайки предвид, че Скот е опериран от чувство за хумор, резултатът е диаричен и даже репликите, които в книгата ме караха да се подсмихвам, звучат превзето и сковано. Оригиналният текст не е канон и всеки режисьор може да си извоюва достатъчно свобода, за да избегне дословния преразказ. Ако бай Ридли имаше някакъв остатъчен интегритет, щеше да направи от тази история нещо огромно и максимално авторско – нещо, което да успокои малкото му останали фенове, че все още умее да снима фантастика за възрастни. Вместо това, отново и за пореден път, Скот е действал като добре тренирана марионетка, всячески угаждаща на студийните ограничения, дори когато е наясно, че крайният продукт страда от това. /„Небесно царство”/

NASA отново е изпратила най-фотогеничните си астронавти

Сценаристът не си струва да бъде споменаван, защото реалната заслуга е на писателя, а и Дрю Годард е нарицателно за инертен мозък. „Марсианецът” се движи едно-към-едно с книгата, но някои моменти са осезаемо претупани, други са директно спестени /пикливият романс между Йохансон и Бек май ще остане за director`s cut-а/, а трети са излишно пародизирани. /”Съветът на Елронд” или единствената причина за кастването на Шон Бийн във филм, в който не умира/ Ала дори без участието на Годард, „Марсианецът” е достатъчно клиширан и ако беше уравнение, щеше да е нещо от рода на („Аполо 13” + „Корабокрушенецът”) х („Спасяването на редник Раян” + „Мисия до Марс”), с уговорката, че всяко от изброените заглавия има повече качества от настоящото. Драмата на „Марсианецът” е, че се дави във величието на филмите, които имитира. Самият Анди Уиър е съзнавал това и е постъпил коректно, като първоначално е пуснал книгата безплатно онлайн, но Холивуд ни таксува с билет, за да гледаме нещо, което вече сме гледали, заблуждавайки ни, че присъствието на Скот е някакъв фактор, а това вече е обидно.

Противно на жанра си, „Марсианецът” е визуално изсушен. Като изключим няколкото красиви панорамни шота на марсиански пейзажи /в ролята на Марс е Йордания/, Скот няма нито един запомнящ се режисьорски момент. Нито един кадър, който да крещи: „Това е Ридли!” /началните секунди не са достатъчни/ Стандартна сценография, стандартно заснемане /и то с грозни GoPro камери за повечко „документализъм”/ и стандартни монтажи, лишени от същинско напрежение. Ридли Скот не се е справил с най-важното – да ни накара да съчувстваме на главния герой. Този проблем го имаше и в романа, но се надявах, че Скот ще съумее да излезе от рамките на текста и ще задълбае върху изолацията на враждебно място като Марс. Точно обратното – от психологическа гледна точка, марсианският престой на екстроверта Уотни е представен твърде повърхностно. Дори след две години на червената планета, той е винаги захилен и с ненормални нива на оптимизъм, посреща всяко препятствие с повече сарказъм и ирония, отколкото с реални емоции и е показан като медиен бойскаут, отколкото като такъв, какъвто всъщност е – самотен и отчаян карък, с нулеви шансове за оцеляване на планета, която мрази хората.

Фекализираните картофи на Уотни придават ново значение на фразата „Don`t shit where you eat“

Кастинг директорът на „Марсианецът” трябва да провери значението на термина „тайпкаст”, след което да се гръмне. Повечето от главните действащи лица са безплътни сенки на своите предишни роли. Марк Уотни е Мат Деймън, а ако има някой, който е свикнал да бъде спасяван от група хора, то това е Редник Раян. Сред спасителите му са Джесика Частейн /отново силен женски образ в sci-fi, само година след „Интерстелар”/ и Майкъл Пеня. /отново шофьор на превозно средство, само година след „Ярост”/ На Земята нещата не са по-розови – имаме Доналд Глоувър, все още в гийкския си образ от “Community”; Чуетел Еджиофор /или нещо такова?/ играе същото, каквото и в „2012”, а Джеф Даниелс е почти клониран от ролята си в “The Newsroom”. Като изключим това, „Марсианецът” смърди на политическа коректност до небесата. Преглъщам факта, че капитанът е жена и на борда трябва да има представител на някакъв етнос, но… мексиканец?! Ето Ви фантастика! Наречете ме расист, но в цялата история на „Ентърпрайз” няма нито един латинос, а НАСА пуска Педро още на третата си мисия до Марс? М-м-м, едва ли!

Сюжетът е Робинзонов. След адски невъзможна пясъчна буря, растениевъдът Марк Уотни е изоставен на Марс – ранен, но не и сломен. Той запрята ръкавите на скафандъра си и стартира кампания по спасяването си, като съумява да построи оранжерия от лайняни картофи и да извлече вода, чрез любимия метод на всеки американец – експлозиите. В същото време успява да се свърже с NASA и периодично им изпраща весели съобщения, с които да ги информира, че е много по-умен от тях. Те пък се чудят как да го върнат, преди пататите му да са хванали колорадски бръмбар, или преди силната радиация на Марс да му докара лъчева болест. Представете си как нация, жертваща собственото си население в мними терористични атентати, е готова да изхаби милиарди долари, за да спаси 1 /един/ земеделец. Ето Ви още малко фантастика! За щастие, Ридли Скот е режисирал „Блек Хоук”, където мотото бе Leave No Man Behind /„не оставяй никой мъж да ти дойде отзад”/, така че екипажът на Уотни безропотно се връща да си го прибере. Накрая имаме хепиенд, защото иначе щеше да се получи неловко, а филмът кулминира с весел монтаж на красиви хора, радващи се на живота. US позитивизъм до припадък.

Противно на това, което си мислех, Доналд Глоувър не е син на Дани Глоувър, което донякъде оборва теорията ми, че всички маври са роднини

„Марсианецът” е подут от научни небивалици. Повечето са търпими, но най-фрапираща е мащабната буря от първите минути. Всеки човек, чиито умствен багаж се побира в нещо различно от детски памперс, е наясно, че атмосферата на Марс е в пъти по-рядка от земната и генерирането на подобни библейски урагани е, меко казано, смехотворно. Дразнещото е, че този момент не е просто козметичен аспект, а основният plot device на сюжета, което кара всички останали амбиции за научна сериозност да издишат като кислород през спукан скафандър. Още по-забавното е, че онези лицемери, които преди две години цивреха за т.нар. „К2 момент” в „Гравитация”, сега се правят на приятно ударени. Естествено, NASA наистина е отделила много време за консултирането на екипа и предоставянето на дизайни за марсохода, облеклото на астронавтите, подслона и т.н., а задачата на Ридли Скот е била да презентира всичко, колкото се може по-готино и зарибяващо, с чисто маркетингова цел. „Марсианецът” е комерсиален продукт от взаимноизгодна сделка между Холивуд и NASA. От една страна Ридли Скот /стартирал кариерата си с реклами/ направи двучасово мотивационно видео за постъпване в редиците на NASA, а агенцията му се отплати с Великата Новина за вода на Марс /нещо, което беше ясно много отдавна/, оповестена само дни преди премиерата. И стратегията е успешна – NASA спечели малко слава, а филмът спечели много пари. Танто за тунто.

Но какво лошо има от малко реклама? Точно сега NASA е в неизгодно положение и спешно се нуждае от светлината на прожекторите. Във време, в което всеки долар се използва за финансирането и поддържането на военни конфликти в Близкия изток, космическата агенция едва ли ще изпълни заканите си за пращане на хора на Марс в близко бъдеще. Напоследък дори циганите са по-напред с материала – преди два месеца индийската сонда „Мангалян” /о, името!/ стигна до Марс и направи 3-D снимки на повърхността, а цената й бе само $73 милиона. /за сравнение – сондата MAVEN на NASA струва $475 милиона/ Частната инициатива MARS ONE също дава заявки за по-добра продуктивност, но там нещата са изключително патетични /всеки проект, който моли кандидатите си да го спонсорират, намирисва на провал/, така че едва ли е реална конкуренция. Но в защита на NASA трябва да посоча, че това е фирма, която избива само 4% от екипажите си /което е повече, отколкото може да се каже за малайзийските авиокомпании например/, така че най-вероятно наистина ще прати хора към Марс и то скоро. Въпросът е само дали тези хора ще пристигнат и ако да – под каква форма.

Уотни съсредоточено поправя шлема си „Уилсън“

На фона на цялата си високобюджетност, „Марсианецът” е елементарен. Използва елементарни клишета /понякога даже двойни клишета, като например образа на Рич Пърнел – служител, толкова отдаден на работата, че спи в кабинета си и в същото време е чернокож-комичен персонаж/ и има елементарни механизми за задвижване на сюжета. /врътката с безвъзмездната помощ на китайските самаряни беше адски жалка/ С пренебрежение е подходено и към външността на Уотни. Като изключим типично холивудската мода за напомпани главни герои /тук Деймън изглежда по-мускулест, отколкото в поредицата за Борн, а онова е „екшън”/, Ридли Скот е действал крайно евтино, за да покаже трите години на лишения. Всички сцени, в които Уотни е по организъм и публиката лесно може да преброи ребрата му в 3-D, са заснети с дубльор. Извинявам се, но как да почувствам съпричастие към героя, след като се прибягва до подобни шмекерии? В „Корабукрушенецът” Том Ханкс се отдаде на ролята си до такава степен, че трябваше да напълнее с 23 кг. за първата половина от филма, след което да стопи 25 кг. за останалата част. Подобни актьорски трансформации демонстрират не само завидна ангажираност към персонажа, но и спомагат за потапяне в цялостната атмосфера, докато в „Марсианецът” Деймън и Скот са карали през просото, снимайки голия задник на някакъв анорексичен клошар, и в същото време имат наглостта да се надяват за Оскарови номинации. Каква дрога смъркате, бре?

Музиката е дело на Хари Грегсън – Уилямс, който е зачислен като дежурен композитор на братята Скот, понеже свири последните шест заглавия на Тони /и най-вероятно саундтрака на погребението му/, плюс „Небесно царство” на Ридли. Тук отново има типично незапомнящ се стил, което допълнително придава още десет точки безличност на продукцията. Най-общо казано, „Марсианецът” е feel-good people-pleaser за обща консумация. Може би най-смешният филм на Ридли Скот след „Прометей”, но с тази разлика, че смешките в „Марсианецът” са осъзнати. Творецът, еволюирал фантастиката с мрачния стил на „Пришълецът“ и пионерската визия на „Блейд рънър“, сега се огъзва и изстрелва на феновете си изключително ниска топка, потъваща в тревата. Завършвам с това, че „Марсианецът” не е толкова „тъп”, колкото „разочароващ” и ако сте пропуснали книгата, Ви препоръчвам да си поправите грешката, защото някои други грешки /като например гледането на този филм/ са непоправими. Марс наопаки значи „срам” и срамът отново е за бай Ридли.

5.9/10