Дори Васа Ганчева не може да оспори факта, че HBO е еталон за телевизия в световен мащаб. Нейните продукции са винаги правени на професионално ниво и презентирани с вкус и стил, които видимо липсват на останалата модерна конкуренция. Освен всичко друго, HBO отдавна се доказа и като телевизия с едри топки, която има смелостта да показва на малкия екран неща, които биха били табу във всяка друга политически коректна програма. И тук не става въпрос само за кръвта, gratuities nudity-то и нецензурирания език, а за умелото избягване на клишетата и влагането на сериозни и противоречиви теми, изискващи пълното внимание на зрителя. “Rome, “Carnival”, “Deadwood” са само малка част от сериалите, които направиха HBO легенда в TV средите – даже и „Истинска кръв”, макар че той е от много по-земеделски калибър /напълно умишлено, разбира се/. Изобщо, HBО винаги са действали неконвенционално, но за сметка на това са давали всичко от себе си в изграждането на една неповторима и автентична атмосфера. Ето защо, няма как да не се радвам, че точно те се захванаха с „Игра на Тронове” – новото шоу, което даде заявки за невиждана досега епика и задълбочен сюжет още с първото завъртане на меча. И ако при семейство Старк „зимата иде“ след неопределено време, то при нас астрономическото лято започва от днес.


За незапознатите е редно да уточня, че „Игра на Тронове” е базиран на фентъзи поредицата „Песен за Огън и Лед” на литературното прасе Джордж Р.Р. Мартин, която спечели сума ти престижни награди и стана известна с безмилостното си ниво на брутализъм. А това си беше леко шокиращо и нетипично за една фентъзи серия, особено на фона на приказните колекции на Стивън Ериксън, Брандън Сандерсън, Реймънд Фийст и останалите живописни бардове на словото. „Песента” е не само едно от най-нецензурираните фентъзи неща, писани някога, но и използва това си качество, изкарвайки на преден план точно грозотата и кървавия реализъм на повествованието си. Основната причина е, че Мартин никога не е имал за цел да пише класическо фентъзи /с орки, елфи и т.н. лайна/, а да се опита да пресъздаде своята версия на една алтернативна средновековна вселена, разчитаща много повече на историческата hardcore достоверност, макар и представена чрез художествени измислици. Мартин се е старал всячески да избягва клишетата, поради което в неговите книги няма централен главен герой, няма изцяло добри или зли персонажи, няма и никаква сигурност за това какво ще стане с тях. Единственото ясно нещо е, че в даден момент от сюжета всеки ще бъде изнасилен и/или заклан.

Тази неебателност на Мартин спрямо действащите си лица притесни доста народ, особено феновете на класическите PG-13 приказки. Дори сега, след почти пет издадени книги, тъпите копелета не могат да свикнат с мисълта, че един автор има наглостта да изтреби половината си персонажи още в първите три книги, а останалите да доубие нататък. Но точно в тази неочакваност и перверзна бруталност се крие един от основните позитиви на поредицата – тя изненадва, тя бяга от стереотипите и прави точно това, което читателят последно очаква. Тя шокира с насилието си, но то никога не е over the top и винаги има причина за присъствието му – дали, за да се обрисува по-детайлно даден герой или за да се покаже атмосферата по-реално, няма значение. „Песента” е поредица, която си заслужава да бъде прочетена не само заради литературния стил на автора, но и заради това, че в днешно време просто няма аналог в жанра си. Сюжетът и героите й са толкова богати, че събрани на едно място тези четири /това лято вече и пет/ тухли лесно могат да послужат като подпиралки на произволни къщни мебели, или да подържат огъня в камината цяла вечер.


Имайки предвид това, просто не съществува по-подходяща телевизия от HBO, която да адаптира подобен текст за малкия екран и да го представи пред незапозната с книжния носител публика. Също като Мартин, и HBO не обичат клишетата и предпочитат риска, така че колаборацията между талантите им става неизбежна – така се ражда TV версията на “Игра на Тронове”. Първият път, когато научих за това, в младежкото ми тяло запърхаха пеперуди от радост – никога не бях и предполагал, че някой ще има куража да се заеме с екранизирането на поредица, за която всички твърдяха, че е “unfilmable” – дори самият автор. Но радостта бързо премина в противоположното чувство, щом научих кои са отговорниците за продукцията. Дейвид Бениоф и Д.Б. Уайс – тъпото копеле, писало сценариите на „Троя” и „Върколака” плюс някакъв друг? Нима бе истина, Господи? Четох и препрочитах новините в нета, а сърцето ми бясно туптеше в окосмените гърди, търсейки опровержение, че точно тези два малоумника ще работят по сериал, имащ за цел да откърти представите на хората за това как трябва да изглежда едно TV фентъзи. Но уви, истината бе болезнена и сълзите оставяха влажни дири по едрите ми бузи с дни наред, докато най-накрая не приех реалността. За щастие, Бениоф и Уайс твърдяха, че са прочели внимателно хартиения материал и очевидно бяха фенове, затова надеждата ми бе, че като такива няма да позволят поругаването на сценария си. Допълнително ме зарадва и новината, че сам Мартин ще участва в екипа като сценарист на някои от епизодите. А като добавим и тлъстата финансова лапа на HBO, която възлизаше на $50 милиона за десетте серии, нещата започнаха да добиват все по-приятни контури.

После дойде новият хорър, този път от музикално естество. Само месеци преди пилота, носителят на Оскар Стивън Уорбек бе педалски заменен с циганина Рамин Джавади, който не е композирал нищо запомнящо се през мургавия си живот. Той е тотален червей, избран най-вероятно, защото действа на сигурно и се опитва да угоди на всички с бързо забравимите си музички, които по никакъв начин не отличават сериала с атмосферата си. А както отлично знаем, музикалният съпровод на едно фентъзи е критично за атмосферата му. Въпреки че съм огромен фен на LOTR, без угризения мога да призная, че ако Хауърд Шор се беше провалил със саундтрака, филмът щеше да вони на камилска урина още преди Арагорн да се появи в кадър. Случаят с „Троновете” е обратния – Джавади до такава степен е осрал положението, че почти нито една тема няма да Ви направи впечатление с нещо друго освен некадърността си. За пример давам музиката по време на откриващите надписи, която е остро стерилна. Вярно е, че сериалът по никакъв начин не може да претендира епика /особено в първата книга/ и музиката явно е целена да бъде ненатрапваща се, но все пак говорим за HBO и “Песен за огън и лед”, мамка му, а в тези две минути ушите ми скърбят. Друг пример е сцената с пристигането на крал Робърт в Зимен хребет от пилота и тя вече дразни сетивата на клетъчно ниво. Да напишеш тъпа музика е едно, но да я сложиш в сцена, която трябва да покаже хиляди неща за няколко секунди, си е чисто престъпление. Единственият позитив в случая е как след три-четири епизода, музиката става малко по-търпима, но това е може би, защото зрителят вече е свикнал с нея и не я регистрира. Надявам се Бениоф и Уайс да си вземат поука и изритат Джавади по кирливия дирник, защото зимата иде и ще е грехота вторият сезон да е със същия плачевен саунд.


HBO не изневеряват на реномето си и още с пилотния епизод на „Игра на Тронове” показват защо са избрали точно тази поредица за адаптиране. Много преди премиерата, онлайн коментаторите презюмираха, че сериалът ще бъде комбинация между „Рим” и „Сопрано”, но ситуирана във фентъзи свят – с приходящите дворцови интрижки и задкулисни игри. Точно заради това, за режисьори са привикани ветерани на HBO, като Тим Ван Патън и особено Алън Тейлър, отговорен за най-силните епизоди в сериала. Целта е била ясна – да се вдигне нивото още от самото начало, за да може публиката да не си помисли в нито един момент, че гледа някоя посредствена евтинийка от диапазона на Showtime или Starz, където /с малки изключения/ режисурата съква тролски кокове. Въпреки това обаче, човек трудно може да направи паралел с горепосочените шоута, които са безспорно по-качествени. Вместо това, много по-адекватни асоциации могат да се направят с един друг сериал на същата телевизия – “The Wire”, който все още се спряга като най-доброто нещо, правено някога по кабелната. И приликите наистина ги има – и двата сериала представят гледните точки на враждуващи фракции; и двата работят с огромен набор от пълнокръвни персонажи /толкова много, че на човек му трябват 3-4 серии, докато се ориентира в калабалъка/; и двата сериала представят изключително сложни морални въпроси, а като капак на всичко – и двата сериала описват борбата за власт по един откровено реалистичен начин. И както “The Wire” показва престъпната действителност на Балтимор, така и „Игра на Тронове” показва мрачната истина за фентъзи света на Вестерос.

Освен всички суперлативи до момента, HBO винаги са се славели с оригиналните си откриващи кредити. Всеки един техен сериал притежава неповторим и запомнящ се сикуънс, който служи като кратък сюжетен увод за това, което ще се случва тепърва. Началните надписи на „Карнавал” и „Рим” все още са еталон за това как трябва да се прави идейно интро и точно затова „Игра на Тронове” използва същата компания, която ги е произвела – „Еластик”, начело с Ангъс Уол, заслужено спечелил ЕМИ за кредитите на „Карнавал” и Оскар за монтажа си във „Фейсбук”. Сами по себе си, надписите на „Тронвете” са уникални по няколко причини. На първо място е сериозно предизвикателство да разкажеш цяла интерактивна история за по-малко от две минути и въпреки това, Уол успява да го направи по крайно оригинален начин – представяйки ни всичко под формата на сферична Толкинова карта. На второ място, всеки един род от седемте кралства има собствен миниатюрен модел, а самият opening sequence е трябвало да бъде различен, показвайки нови места от картата, в зависимост от това къде протичат действията в дадения епизод. Доста сложна задача, която обаче Уол е изпълнил перфектно. Пичът е сътворил кралствата с механизми на зъбни колелца, извадени като от вътрешността на швейцарски часовник. Идеята има своя резон, защото комплицираните машинарии внушават на публиката сложността на отношенията между героите, а зъбните колелца /които ако обърнете внимание се намират и под картата/ наблягат на подмолните и задкулисни интриги, които сюжетът ни е приготвил. Цялата концепция на тези кредити е изключително хитра, дори само заради факта, че показва на незапознатия зрител кратка история на всеки от родовете и ги превръща в крайно интересни за наблюдаване. За повечко инфо по въпроса Ви препоръчвам да хвърлите око на тази статия.


„Игра на Тронове” е интелигентен сериал за мислещи хора, които са длъжни да го гледат внимателно, защото иначе има опасност завинаги да се изгубят в катакомбите му. Сюжетът е твърде сложен и наблъскан със смущаващо много герои и предистория, за да бъде преразказан в едно тъпо ревю, така че ще Ви го спестя /изненада?/, тъй като всеки уважаващ себе си почитател на книгата вече го знае наизуст, а феновете на сериала са имали достатъчно време да вникнат в него от първия сезон. Но то и няма какво толкова да се коментира, понеже сценарият си следва книгата почти глава-по-глава, като за това се е погрижил самият Мартин, следящ изкъсо скриптовете на Бениоф и Уайс и давайки финално мнение за сценария на повечето епизоди. Не споря, че като всеки толкова обширен сюжет поместен в толкова малко екранно време сериалът има своите кусури, като например прекомерните info dump диалози в първите серии и неадекватното развитие на историята, но тези неща трудно могат да бъдат избегнати, а в случая на “Игра на Тронове” не са чак толкова изнервящи. Всичко е структурирано по начин, който хем да представи максимум персонажи и допълнително trivia, хем да не обърка новите зрители за това кой какъв е. И вместо да задълбавам в сюжета, ще се насоча директно към актьорите и даже ще започна позитивно, изтъквайки едни от малкото, избрани в абсолютната десетка. Това, разбира се, е лилипутът Питър Динклидж в ролята на Тирион Ланистър а.к.а. Дяволчето, който е възможно най-правилният избор за тази роля и лично аз не мога да си представя друг миджит, който да обуе ботушите на героя по-адекватно. Визията от книгата се припокрива идеално с външността и действията на Динклидж, а това, гарнирано с пресиления му акцент и умишлено театралничене, допълнително показва, че Динклидж е роден да играе Тирион. Джуджето Ви е известно от „Хрониките на Нарния 2”, но единствената роля, която сякаш е писана точно за него е именно тази – на цапнатото в устата Дяволче. Естествено, много хора ще се издразнят на тази показна декламация и преиграване, които Динклидж манифестира при диалозите, но в повечето случаи те всъщност са целени заради самия персонаж, който дори в книгите често прибягва до театралност в изказа си.

Друг герой, който е уцелен идеално е Петир „Кутрето” Белиш, изигран от Ейдън Гилън с неповторимо самодоволство и лицемерие. Признавам, че тъпакът Гилън ми е силно противен почти във всеки свой филм, именно заради тази мазна мутра и поведение на зле прикрит педофил, но тук недостатъците му се превръщат в предимства, защото улавя прекрасно характера на подмолния Петир. Един от най-силните и добре селектирани актьори обаче е в лицето на урода Чарлс Денс, който изиграва суровата решителност на лорд Тивин Ланистър по елегантен и притеснително въздействащ начин. За това говори още първата му сцена, в която изнася реч за честта на семейството си, докато в същото време непринудено дере трупа на елен. /символът на кралския род/ От останалите герои няма как да не похваля малката пикла Мейси Уилямс с бунтарското и наперено излъчване на Аря и най-вече русото лекенце Джейк Глийсън, което толкова удобно е напипало иритиращата жлеза на принц Джофри, че често ми се искаше да запозная детския му задник с токата на колана си. Марк Ади в ролята на крал Робърт Баратеон също преиграва, но го прави с ясното съзнание, че това се изисква от героя му – застаряващия и надебелял младеж по душа, който обича да се забавлява, но е ограничен от кралските си задължения. Останалите сполучливи актьори са с красивите лица на Николай Костър – Валаду /Джайм Ланистър/ и новакът Кит Харингтън, който първоначално ми се стори адски антипатичен в ролята на брадясалия Джон Сняг, но впоследствие се оказа, че детето съвсем точно е уловило вътрешната борба на героя си. Тук би трябвало да спомена и Алфи Алън /Теон Грейджой/ и Хари Лойд /Визерис Таргариен/, които също са се срасли идеално с книжните персонажи, но за тях няма какво толкова да се каже, тъй като ролята на единия става по-сериозна едва във втората книга, а ролята на другия бързо приключи в казана.


С толкова много характери е въпрос на време нещата да замиришат на тотален мискаст. И в случая той ни пляска по челото още от постера с участието на Шон Бийн в ролята на Едард Старк. Не че имам нещо против Бийн – смятам че той е нелош character actor, който има запомнящи се роли и усет да играе психопати, но изборът му за Старк в „Игра на Тронове” е просто безумен. Не знам каква точно е била целта на създателите, но първите асоциации, които обикновеният зрител ще си направи, когато види мистър Бийн във фентъзи адаптация по книга, са с ролята му на Боромир във „Властелинът”. Това е напълно закономерна реакция, но влияе много зле на самия сериал – от една страна, защото вдига летвата на очакванията до ниво Питър Джаксън, а от друга – защото прави мръсно на самия Бийн, който освен че практически играе една и съща роля в двата филма /тази на доблестния рицар с отрязани мъдета/, сега вече е обречен на вечен тайпкаст. Паралелите са и от вокално естество, тъй като Шон е свикнал не само да играе, но и да озвучава фентъзи епики /PC играта „Elder Scrolls IV – Oblivion”/. Отделно от това участва и в „Троя”, така че с Бениоф сигурно са добри дружки, а това бързо навежда на мисълта защо е кастнат. Изобщо не можа да става и дума за количествени прилики между образа на Нед Старк в книгата и този, показан от Шон. Играта му е толкова уморена, все едно във всяка сцена се бори с пристъп на нарколепсия. Единственото му екранно присъствие е да гледа като теле, докато около него се случват разни мистерии и изглежда толкова стресиран, сякаш първо е прочел сценария на девети епизод и е преценил, че ще играе като за УВО.

Друг мискаст идва отново от рода Старк и това е Мишел Феърли /Кейтлин Старк/, която е ебати ококорената бабичка и в нито един момент не се приближава и на йота от книжния образ на героинята си – дори и накрая, когато ролята й става най-емоционална. Напълно съм наясно, че бюджетът не разполага с достатъчно ресурси, за да се канят само звезди, но какво по дяволите костваше да се избере някоя по-лицеприятна актриса? Феърли има визията на прясно избягала от Ада вещица и нито поведението й, нито отношенията й с Нед са показани по подобаващ начин, което е жалко, като се има предвид, че тя е една от водещите фигури в първия сезон. Ала актрисата, която забива последния пирон в ковчега е Лена Хеди /Церсей Ланистър/ и в момента не ми достигат достатъчно анални епитети, с които да Ви опиша отношението си към нея. Ролята на овцата Хеди изисква от нея да покаже всички емоционални аспекти на таланта си, а пачаврата от „300” е толкова невзрачна, че всеки неин кадър в близък план е мъчение за очите ми на естет. То бива статична мутра на незадоволена краварка, но Перун ми е свидетел, че и в най-нагнетените си диалози каката гледа с един и същи надрусан поглед, който обаче във всеки момент казва различни неща на зрителя – в някои сцени като че ли й се дриска, а в други все едно опитва да си спомни последния път, когато брат й я е шибал. И това е нормална последица от факта, че Хеди така и не си е седнала на сексапилния гъз да прочете пет страници от книгата, следователно самата тя няма ясна представа как да изиграе хладната свирепост на кучката Серсей. Но пък участието й в сериала лесно може да бъде обяснено с информацията, че с Питър Динклидж са гъсти приятели в реалния живот и Бениоф със сигурност е бил въздействан, за да я кастне.

И разбира се, няма как да не стигнем до лагера на дотраките и премеждията на младата Денерис с нейния коняр Хал Дрого. Без да крия нещо трябва да призная, че моментите с Денерис в книгата ми бяха най-досадните за четене, а самата тя ми се струваше адски противна никаквица, водена за носа от сюжета, без да има ясно присъствие и мнение. Почти всяка глава с нейно участие бе свързана с вагинална пенетрация и съответните последици за малолетното й тяло, а това писва след първите десет страници. В сериала, Денерис е изиграна от Емилия Кларк, която изобщо не става за ролята си и още на втория епизод исках да бъде удушена с пениса на Хал Дрого. Кларк е неориентирана в това какво се изисква от нея и често играе неадекватно, а метаморфозата й от невинна ученичка към властимаща халеси с его на говедарка е твърде нереалистично и прибързано. Почти съм сигурен, че предишната актриса, която бе цанена за ролята /Тамзин Мърчант от сериала „Тодорите”/ щеше да се справи завидно по-добре – обърнете внимание на финалната й реч от последния епизод, където женицата се държи така, сякаш участва в кастинг за лудница. От друга страна, едва ли може да надмине простотията на екранния си партньор Джейсън Момоа, който бие класациите по преиграване с ужасяващите си погледи на сексуално агресивен ъшър в дискотека. Дрого трябва да играе велик лидер на армия от примитиви, а единственото, което прави е да ръмжи и да се зъби като психически увреден прабългарин. Отношенията помежду им са толкова жалко показани, че нямам идея как Мартин е допуснал тази гротеска на собствените му писания. В един момент тя реве, докато той я обладава в задния изход, в следващия се хили и го обожествява, копнеейки за срамотиите му. В един момент е fuckpuppet, в другия – вече има самочувствие на драконица и иска да ражда син на довчерашния си насилник. Не помня точно как бяха изкарани нещата в книгата, но на екрана всичко изглежда инфантилно. Лошото е, че във втората книга суб-плотът с Денерис продължава да е пълен леш.

„Игра на Тронове” е препълнен със сцени на неприкрита жестокост /присъстващи и в книгата btw/, поради което бързо се сдоби с множество разревани зрители, които започнаха масови протести срещу липсата му на мярка. И не е като да нямаха повод, щом още в първите 20 минути на пилота ставаме свидетели на отрязани глави и разпорени кореми с веещи се черва. Всичко обаче е направено с цел и никога не е прекалено бутафорно, че да прави впечатление на сериозния зрител. Обезглавяването на коня на Планината, изтръгването на езика от Хал Дрого, дори лесбийската сцена с Кутрето и педерастките ласки между Ренли и Лорас – всички те си имаха своята причина и бяха внедрени в сюжета не защото хората ще се възбудят, а защото това е един добър начин да се покажат много черти от характера на героите, без да се стига до излишни разяснения. Ако трябва да бъдем обективни, Бениоф и Уайс до голяма степен са редуцирали извращенията от книгата, защото иначе цялата работа щеше да замирише на детско порно с елементи на снъф. Връх на патетиката обаче бяха реакциите на лабилните зрители след края на девети епизод, където Нед Старк се раздели с горната си глава. Сцената предизвика неистов ропот от страна на обидени зрители и фурор от гневни коментари – как можело да се убие „главният” персонаж още в първия сезон. На моменти ми става жал за тази лишена от мозък пасмина, която след девет серии все още не се усети, че а/това е сериал на HBO и б/на самия автор не му дреме за героите. Вълната от недоволство стигна дотам, че бяха отправени заплахи срещу телевизията и тям подобни истерии, които показаха, че половината аудитория просто не знае какво гледа. Искрено адмирирам тази практика да се разстройват слабоумните зрители, защото това декларира желание за плътно следване на книгите и пълен непукизъм за чуждото мнение, което пък е витално условие при адаптирането на толкова нецензуриран материал. Особено като се има предвид, че преди време Мартин лично заяви как смята да извърши геноцид върху всички герои на финала на поредицата си.

Въпреки мощната си финансова инжекция и противно на множество мнения, „Игра на Тронове” не е най-скъпият сериал на HBO /само пилотния на „Рим” е два пъти по-скъп/, но определено се оказа един от най-амбициозните му такива. Още първите рейтинги бяха показателни, че новият опит на телевизията ще се превърне в поредния хит. Пилотният епизод събра 2.2 милиона зрители, което не успя да надмине миналогодишния успех на “Boardwalk Empire”, но разликата там бе в по-масирината рекламна кампания, така че ситуацията е горе-долу еднаква. А когато рейтингите говорят, всяка телевизия мълчи и прави единственото, което трябва – одобрява шоуто си за втори сезон. Решението бе взето само няколко дни по-късно /също както и при “Boardwalk Empire”/ и даде ясна заявка, че HBO имат намерението да направят от „Игра на Тронове” един наистина епичен сериал. Но с това стигаме и до другия основен минус – къде е епиката? Наясно съм, че всеки запознат с книгата бързо може да ме скастри с това, че в първата част просто няма епика. Но проблемът не идва от липсата на такава, а от това как са ни представени елементарните моменти, в които няма епика, а просто динамика.

Болезнената истина е, че тях никакви ги няма, а където ги има са чисто и просто смех-о-творни. Не искам да бъда излишно грубичък, но битките в тоя сериал са апотеоз на селското нещастие и все още не мога да си обясня каква е причината за това, след като снимките са излезли почти за без пари в Северна Ирландия/Малта и авторите са имали достатъчно ресурси да изкарат поне две-три кадърни сражения на екран. Вместо това, имаме някакви махленски кютеци с подръчни средства, от които ще Ви настръхне почти всяка коса по тялото. Особено очевидно е това в кралския турнир, който прилича по-скоро на панаирджийска атракция, а битките са по-кичозни и от тези в „Като рицарите” преди десет години. Да не говорим, че броят на статистите е толкова плашещо нисък, че се губи всякакво чувство за грандиозност или мащаб. Ордата на дотраките е съставена от трийсет циганина с по една кобила, зрителите на турнира са няколко крепостни селянина, а целият персонал на Вала е не повече от десетина урода, които се държат точно като статисти, а именно – не правят абсолютно нищо. Дори по-интересните сцени, в които трябва да усетим някакво напрежение /като битката между Джайм и Нед в края на пети епизод/ са показани доста семпло, в затворено студио и със сценични декори, които развалят впечатлението и принизяват нещата до театрална постановка. Добре поне, че HBO са достатъчно умни, за да ни спестят slow motion-а и жиците, защото видяхме колко добре проработи това в „Спартак”. Не искам да твърдя, че трябва да гледаме LOTR епика на всеки километър, но когато имаш сериал, който се корени на средновековни конфронтации и рицарски сражения, то няма да е лошо да се погрижиш съответните сцени да са реалистични и добре направени. /и ако може да има повече от 20 статиста, здраве да е/ За щастие, CGI дракончетата в последните секунди от season finale-то не са чак толкова калпави, колкото очаквах – пак са си зле, но не и до степен да провалят втория сезон.

И въпреки всичко, шоуто е заснето отлично. Личи се, че във всяка сцена е пипано от професионалисти, независимо дали става въпрос за сет дизайна на декорите, които са невероятно прецизни /особено в Кралски чертог и най-вече дизайна на Железния трон/, достоверността на костюмите или заради чисто техническите детайли като осветлението и филтрите. Отделно от това, атмосферата в някои от сцените е представена просто убийствено – още първите няколко минути на пилотния епизод разбиват фенските души, а моментите в Орлово гнездо с Лиза Арин и нестабилното й сукалче са толкова психарски, че лесно може да получите goosebumps от кеф. Специално внимание обръщам на култовия вече девети епизод, в който няма една слаба сцена и реално показва на какво са способни HBO с подобен потенциал. Наистина е впечатляващо колко успешно е уловен духът на книгата с всичките му хиляди дребни детайли и subtle символики, които ще накарат почитателите да треперят от щастие, а това си бе почти непосилна задача. Въпреки леките /и тежките/ залитания откъм актьорска игра, „Игра на Тронове” продуха плоските напъни на конкуренцията си /младежкия цирей „Cameltoe” и локвата от скука „The Borgias”/, карайки ги да му вдишват прахта още след първите епизоди.

„Игра на тронове” е сериал, който трябва да се гледа. Не само защото е на HBO, а защото не се страхува да покаже тъмната страна на фентъзито по начин, който няма да видите никъде другаде. Първият сезон вече изтече и чакането определено си заслужаваше – това го казвам с ясното съзнание на човек, който имаше големи надежди за този сериал. И макар че не ги изпълни на максимум, „Игра на Тронове” се настани опасно близо до това, което винаги съм си представял. Забравете за добричките рицари от приказките, забравете и за лигавите принцеси, които искат да бъдат спасени от любовта на живота си – „Игра на Тронове” демонстративно плюе върху захаросаните клишета и ни въвежда в свят на жестокост и безпощадност, където рицарите са коварни убийци, а принцесите често губят девствеността си по насилствен път. Светът на Вестерос е свят на кръв и мизерия, ала това е труден залък за изнежената публика, така че дано американската паплач не е прекалено разклатена от смъртта на любимия си Нед Старк и продължи да следи сериала догодина, защото точно от това зависи бъдещето на екранизацията. Може да звуча крайно, но „Игра на Тронове“ е сериалът на 2011 и макар да не достига нивото на „Карнавал” или „Рим”, бележи едно страхотно начало, което си е постижение за толкова труден материал. Остава ми да се надявам, че вторият сезон ще задържи нивото и ще послужи като заслужен мотиватор на Джордж Р.Р. Мартин да се стегне и завърши поредицата по-бързичко, за да не се налага някой друг да я дописва след смъртта му.

8.0/10