Ревю: „Гравитация“ (Gravity)

„Гравитация” е много неща, но едно от тях се набива на очи и не бива да се забравя: ТОВА Е ФИЛМЪТ НА 2013! Много добре го прочетохте, а сега го прочетете пак и обърнете внимание на авторитетната удивителна. Слабо ме интересува какво друго ще излезе до края на годината, защото аз вече гледах ФилмЪТ. При цялото ми уважение към останалите режисьори, чиито премиери се очакват /и по-специално “The World`s End” на Едгар Райт/ не виждам как някоя от тях ще смогне да надмине творечската уникалност на „Гравитация“. И уникалността й идва от това, че Алфонсо Куарон е постигнал всичко не чрез научна фантастика, а чрез фантастичен реализъм.

„Гравитация” откри фестивала във Венеция и получи бурни овации от множество мастити критици и артисти, включително самия Джеймс Камерън, който го обяви за „най-добрият космически филм”. Въпреки, че мнението на чичо Джим не ме интересува /всеки гледал „Аватар” е наясно, че пичът отдавна не знае какво означава „добър космически филм”/, не мога да не се съглася с твърдението му. Изисква се неимоверно усилие да направиш фееричен спектакъл като „Гравитация” и да го сглобиш така, че да работи по-прецизно и от медицински лазер. Това е иновативно, естетически издържано произведение на изкуството, което е обречено да остане вечна класика – някои от похватите вътре могат да влязат в учебниците, а Куарон бетонира името си като един от най-надарените визионери в Холивуд на XXI век.

Пътят на „Гравитация” е дълъг и обрасъл с бурени. Първоначалната идея се ражда през 2009-та и оттогава, почти до премиерата, екипът се е справял с безброй сценични и технологични спънки. А идеята е била доволно проста, даже бих казал гениално проста, но води до радикални последици. Колкото и лесно да звучи на теория, истината е, че работата върху „Гравитация“ се оказва едно от най-трудните неща, правени някога за филм. И същевременно едно от най-продуктивните такива. Четири години, последната от които изцяло в пост-продукция и монтиране, няколко молби към студиото за отсрочка, стотици безсънни нощи и хиляди мексикански псувни по-късно, Куарон може най-после да каже, че е готов. И чакането, смея да заявя, не само си е заслужавало, но и прави удоволствието от гледането на този шедьовър още по-оргазмично.

Историята проследява, най-общо казано, последиците от една катастрофа, показана ни през шлема на д-р Раян Стоун – емоционално натоварена астронавтка на първата си „извънземна” мисия. Денят за новобранката д-р Стоун /Сандра Бълок/ и ветерана Мат Ковалски /Джордж Клуни/ започва съвсем рутинно в LEO /Low Earth Orbit/, но всичко бързо се разпилява на майната си, щом парчета от руски спътник удрят совалката им, докато инсталират някаква хай-тек джаджа на телескопа Хъбъл. Градушката от отломки унищожава совалката и изтребва екипажа, а клетата докторица бива захвърлена в космическата бездна, където започва същинското й ходене по мъките, макар че точно „ходене” едва ли е най-удачната дума в случая. Действието протича in-real-time и този класически трик допълнително затяга обръча, подсилвайки чувството на безизходица. Проблемът е, че връзката с някой си на име Хюстън е прекъсната, така че за разлика от „Аполо 13”, тук Ед Харис няма как да я супервизира по радиовъзела. /иронично, но в „Гравитация” той пак е гласа на Mission control/ Определено не звучи като разходка в парка, нали? Всъщност, звучи като разходка в космоса и то наистина изумителна такава.

Задушевни разговори на 600 километра от Земята

Въпреки че главният герой и основен антагонист е самата Гравитация, действащото лице е това на Сандра Бълок. Ще кажа веднага, че Бълок ме изненада приятно. До последно си мислех, че тя е най-опасното нещо за „Гравитация”, но кака Сандра успява да играе така, както никога досега, давайки всичко от малкото, което притежава. Чуваме треперещия й глас, виждаме паническия й поглед, усещаме чистия й ужас, което е напълно достатъчно да проявим емпатия към героинята й. Бълок наистина се старае, понеже на нея се е паднала най-тежката част – да изнася целия филм на гърба си, боравейки с реални емоции, докато е нагиздена в неудобен костюм и плава в безтегловност. Нейната цел е същата, като тази на д-р Стоун – „да си стъпи на краката”, образно казано. Актрисата дори е прекарвала почивките между снимките, слушайки атонална музика, селектирана лично от Куарон, за да доразвие чувството на изолираност от външния свят, което показва похвална дисциплина от нейна страна. /ако една от песните е била „Austronaut” на Simple Plan, ще призная Алфонсо за голям майтапчия/

Клуни, от своя страна, има много по-малко екранно време и персонажът му ярко контрастира с нейния – Ковалски е егоцентричен US лейтенант на последната си мисия, а Стоун – гърмян заек с житейски травми. Образите им са коренно противоположни, но както знаем – „противоположностите се привличат” и в „Гравитация“ също има елемент на взаимно привличане, но не в клиширано романтичен аспект, а породено от свързващото ги въже. /ха-ха/ Забавно съвпадение е, че Клуни не надява скафандъра за първи път и може би затова героят му се чувства в свои води. Всички знаем за „Соларис” – жалкия опит на Содербърг да римейкне Тарковски преди десетина години – и на всички ни призлява, когато си спомним за него. Този път обаче случаят е различен, не само защото филмът е добър, но и защото ролята на Клуни е кратичка… ако ме разбирате.

Атмосферата е смазваща. Колкото и иронично да звучи това за филм, чието действие се развива извън атмосферата, „Гравитация” има най-страховитата и обсебваща атмосфера, на която съм бил свидетел. И всичко това е постигнато с един и половина актьори и почти никакъв звук. /за разлика от Майкъл Бей и останалите земни червеи, Куарон поне е наясно, че звукът във вакуум е невъзможен/ Представете си беззвучни експлозии и забиващи се около Вас шрапнели, които просто не може да чуете. Ако си мислите, че по този начин зрителите губят от цялостния експириънс, жестоко се лъжете. Ефектът е точно обратен и кара „Гравитация” да е от онези филми, след които ще Ви боли задника. Но не защото някой в киното Ви е изнасилил, а защото през цялото време сте търкали ръба на седалката от напрежение. Специално внимание обърнете на сцената с разрушаването на МКС – това са най-безшумните и стресиращи, а в същото време най-впечатляващи и зрелищни секунди, които съм гледал тази, миналата, че и по-миналата година.

Алфонсо обяснява колко дълбоко ще му бръкнат в задника от Warner Brothers, ако се стигне до още едно забавяне на продукцията

За това, естествено, спомага етеричната и наравно с това динамична музика на Стивън Прайс, която е така добре импрегнирана в тъканта на филма, че на моменти щях да се просълзя от благоговение. Но истинският саундтрак е учестеното дишане на Бълок. Това е най-силният, най-човешкият звук в Космоса. Той непрестанно ни напомня, че тази катастрофа не се случва на супергерои, а на обикновени хора, изпадащи в паника, когато нещата излязат извън контрол. Ще видите първичния ужас през гледната точка на д-р Стоун, ще усетите самотата й, ще почувствате истерията, ще се потите заедно с нея и сърцето Ви ще пропуска удар всеки път, когато й се случи нещо неочаквано. Куарон е хореографирал всичко толкова стегнато и максимално достоверно, че зрителят бива погълнат, а границата между публиката и героите бързо се размива. Не мога да си спомня друг sci-fi, след „2001”, който така умело да се възползва от слуховите и зрителни възприятия на публиката, за да ги хвърли в центъра на събитията. Това издига „Гравитация” много над стандартния фантастичен филм –  трансформира гледането му от обикновен процес на наблюдаване в същинско съпреживяване на случващото се.

„Гравитация”, подобно на „2001”, е видимо изпреварила времето си, технологично и визуално, но докато „Одисеята” бе „космическа опера” в много по-разширен мащаб, то „Гравитация” е концентрирана и премерена „космическа пиеса”. На сценарно ниво филмът не открива топлата вода /някои даже го нарочват за орбитална версия на „127 часа„/, но даже да приемем, че идеята на „Гравитация” не е върхът на оригиналността, това няма никакво значение, понеже Куарон се е стремял към другия ъгъл – да направи филм, толкова нагнетен от напрежение, че практически да няма нужда от сюжет. /неслучайно прототипното заглавие на скрипта е било: „Gravity: A Space Suspense in 3D“/ Сценарият е писан от Куарон и собствения му син, и противно на семплостта му, той всъщност е дълбоко метафоричен. Няма да се впускам в разяснения, за да не обиждам интелекта Ви, но имайки предвид, че в процеса на пътуването си д-р Стоун преминава от ембрионалната поза, през символично рязане на пъпна връв малко по-късно, та чак до финалното „прохождане“, мисля че схващате замисъла.

– „Хюстън, имаме Проблем!“ – Значи си е лично Ваш проблем, ние сме в обедна почивка!

След като засне най-добрия Хари Потър от франчайза /”Затворникът от Азкебан”/ и най-депресиращата антиутопия /”Децата на хората”/, сега Куарон отново е надминал себе си. Откриващата сцена на „Гравитация” е едно от най-величествените и професионално заснети неща, които някога съм гледал. Това е не само начална заявка за високото качество на продукцията, но и поредната улика, че Алфонсо Куарон е креативен магьосник. Доказа го още с „Децата на хората” и по-специално онази сцена от първата третина, когато бастисват героинята на Джулиан Мур – камерата се върти вътре в колата нон-стоп, като в същото време прави close-up на всеки от петте героя. Тези осем брутални минути са заснети с един непрекъснат tracking shot. /предната година Спилбърг направи нещо подобно във „Война на световете”, но Куарон го надминава от раз/ С „Гравитация” Алфонсо изкачва следващото стъпало на гениалността. Филмът открива с 13 /тринадесет/ минутен single-take shot с безтегловна камера и още първите кадри принудиха ченето ми да увисне. Този Хичкок-style способ никога не е бил толкова внушително презентиран, или толкова сложно сглобен и развит, колкото в уводния сикуънс на „Гравитация”. И това не е всичко – обърнете внимание как малко след това камерата свободно влиза в шлема на д-р Стоун, показва на зрителя какво вижда тя и после спокойно си излиза оттам толкова плавно, сякаш си е у тях. След тези кадри останах, меко казано, вцепенен, а всички притеснения, че филмът може да се окаже поредният скрап от конвейера на sci-fi разочарованията, се изпариха на мига.

И това е само началото на верига от трудни, почти невъзможни, но в крайна сметка – стъписващо добри – сцени, заснети в условията на симулирана микрогравитация. Някои от тях са толкова дяволски въздействащи, едновременно свиващи сърцето от съспенс и засядащи на гърлото от емоция, че може да настръхнете от страхопочитание към зверското ниво на талант от страна на Куарон и оператора Емануел Любецки. Култовият латино-евреин Любецки е стар BFF на Алфонсо и отдалече си личи, че двамата се сработват като дупе и гащи. Работата му с камерата е феноменална, чисто и просто. В някои от драматичните сцени има голяма вероятност да повярвате, че Вие самите се реете беззащитни в космоса, а по-лабилните дори могат да усетят симптоми на клаустрофобия. Показателно за уменията на Любецки е също, че времетраенето на „Гравитация” е деветдесет минути, но е заснет само с 156 шота. /повечето дълги по шест, осем и десет минути/ При такъв минимален монтаж всеки ъгъл, всеки източник на светлина и таймингът на всяко движение е трябвало да бъде съвършено преценен и то предварително. За повечето сцени са използвани допълнителни съоръжения, по които камерата да маневрира около актьорите, създавайки илюзията за безтегловност. Имайки предвид неблагоприятните условия на снимки, ограниченото пространство, неконвенционалните похвати и високите изисквания на Куарон за осветлението, Емануел е направил нещо зашеметяващо и заслужаващо статуетка.

Д-р Стоун се опитва да пренастрои рутера на совалката, защото в тоалетната няма wireless

Но понеже на света няма нищо перфектно, „Гравитация” страда от някои миниатюрни кусури. Повечето са свързани с инженерната и физична правдивост на сцените, ала тъй като не съм rocket scientist, това не ме интересува. Все пак не бива да забравяме, че „Гравитация” не е инспириран от действителни събития и има пълното право да прибягва до художествени измислици, стига това да спомага за атмосферата. Активните религиозни послания също ми дойдоха в повече, но ще си спестя критиките, защото нямаше как да минем без тях, а и за разлика от креационистките глупости в „Прометей”, зад спиритуализма на „Гравитация” поне стои добре заснет филм. Като друг минус мога да отчета и последната третина, която като че ли изгубва надъхващото си темпо и първоначално натрупваният съспенс постепенно затихва, за сметка на емоционалното „прераждане“ на д-р Стоун. Това обаче са съвсем слабо забележими дефекти по иначе безупречно полираната повърхност на „Гравитация”, така че с нищо не опорочават душевния екстаз от гледането му.

3-D ефектът на „Гравитация” е опияняващ, на места хипнотизиращ. С ръка на сърцето мога да кажа, че вече съм гледал единствения филм, който задължително трябва да е в 3-D. Триизмерният космос на Куарон е буквално главозамайваща гледка. Спомних си думите на Нийл Армстронг, че когато след кацането на Луната видял Земята и я скрил с палеца си, се почувствал „много, много малък”. Съзерцавайки удивителната, но и меланхолична, красота на „Гравитация”, човек не може да не почувства собствената си нищожност. Не може да не осъзнае каква незначителна прашинка материя е един самотно блуждаещ астронавт в безкрайността на Вселената. И точно затова не може да остане безчувствен към него. Революционната комбинация на state-of-the-art CGI с фотореалистично 3-D в „Гравитация” доказва, че технологията е стигнала нивото, при което космосът вече не е „the final frontier” за киното. Напук на факта, че почти всеки детайл от екрана /освен лицата на актьорите/ е компютърно генериран, зрителят въобще не се чувства „измамен”. Даже напротив – благодарение на майсторски изпипаните визуални детайли в третото измерение най-после можем да усетим от „първа ръка” поетичния магнетизъм на Космоса, без всичко да прилича на картонен декор. Чувството е незабравимо.

– Еха, мога да си видя къщата от тук!

Няма нужда да продължавам с логореята. Ако досега не съм Ви убедил, че тук става въпрос за абсолютен must-see, значи никога не ще успея. Може би все още съм твърде поразен от гравитацията на „Гравитация” и не мисля трезво, но филмът на Алфонсо Куарон е безпрекословен game-changer и Ви заповядвам да го гледате при първа възможност. „Гравитация” е киното такова, каквото трябва да бъде през новото хилядолетие – идеална симбиоза между живи актьори, високи технологии и чисто човешка история. Той е и връхната точка в кариерите на целия му екип. Алфонсо сподели, че като младеж е бил силно повлиян от Стенли Кубрик и също като него показва еклектичен вкус и тотална педантичност в проектите си. И двамата са безкомпромисни перфекционисти, които експериментират с жанровете и работят по нетрадиционен начин. Очевидно е, че Куарон направи своята „Одисея в космоса”, значи тепърва остава да видим неговото „Сияние” или „Портокал с часовников механизъм”. В тази творческа прилика има един проблем – Кубрик, подобно на Хичкок, никога не е печелил режисьорски Оскар. Смятам обаче, че с „Гравитация” отличието на Куарон вече не е само гарантирано, но и задължително.

9.0/10