Какво може да се каже за една всепризната класика, издържала проверката на времето? За вдъхновяващ шедьовър на изкуството, може би най-великата творба, контрастираща Изтока и Запада? Какво може да се каже за провокативен, почти гениален епос, поставящ бял чужденец в центъра на политическия и военен живот на Феодална Япония? За едно произведение, отнасящо се не само с уважение към японската история, но и подчертаващо екзотиката на азиатската култура? Могат да се кажат много неща, тъй като сюжетът е комплициран и многопластов, и определено заслужава сериозни дебати. Но стига за „Шогун”. Нека се съсредоточим към настоящия филм, който е…

poster

…пълен боклук. „47 Ронини” е древна японска легенда, основаваща се на реални събития и превърната в национален празник за страната на изгряващото слънце. Това е кратък очерк на група самураи /за точната бройка вижте заглавието/, които отмъщават за обезчестяването и обезживотяването на господаря си, след което групово си разпорват коремите, защото така повелява традицията на бушидо. Знам, че не звучи като адекватен пример за подражание, особено за американската публика, която е свикнала героите им да поемат към залеза, след успешното приключване на дадената /невъзможна/ мисия, но японците винаги са били шантав народ, така че щом искат да възхваляват шайка отмъстители със суицидни нагласи, кой съм аз, че да споря.

Холивуд е видял поредното си полезно изкопаемо в гореописаната притча и е решил да я използва за собствените си комерсиални цели, конвертирайки тристагодишната история в двучасова измет, предназначена за подрастващи с афинитет към лъскането на мечове. /били те самурайски и/или телесни/ Редно е да се спомене, че това съвсем не е първият път, когато класиката оживява на екран. 47-те ронини са почти толкова свещени за японците, колкото неизмитите пелени на бебето Исус са за християните, а оригиналната адаптация датира още от атаката на Пърл Харбър. Оттогава досега е имало няколко филмови версии за геройствата на безстопанствените самураи, но „47 Ронини” е дебютната холивудска суперпродукция, която си позволява да бърника толкова навътре в аналите на японския фолклор. И както става при бъркането в анали, отвътре излизат вече предъвкани и отдавна смлени нечистотии.

3

Добрата новина е, че тук-там атмосферата е пресъздадена сполучливо – имаме си автентични костюми, красиви пейзажи и реалистични декори, чрез които да се потопим в ежедневието на XVIII век. Всичко е ярко и възцветничко. Дори в някои сцени Киану Рийвс го няма, което винаги е плюс за всеки филм. Лошата новина обаче е, че с историческия аспект е извършена престъпна злоупотреба и ако смятате да го гледате, за да научите нещо полезно за Япония, по-добре си свалете някой hentai. „47 Ронини” може и да стъпва върху исторически фундамент, но е изграден от пукнати митологични тухли. Точно така, освен излишно американизирана небивалица, US версията представлява и генерично фентъзи със съответните му прилежащи твари за всяко фентъзи, като например духове, вещици и странни хора с дръпнати очи. Ако трябва да се опише с едно изречение, „47 Ронини” е това, което се получава, когато Форест Гъмп преразказва урок по японска история – не само, че го прави погрешно, ами добавя и много приказни твари вътре, защото е кретен. Черешката на тортата обаче е белият англоговорящ индивид в главната роля, който едва ли не е по-важен за развоя на събитията, отколкото азиатските ронини.

По-късно ще се повърнем към сюжета, но сега е време да видим кой е отговорникът за цялото това страдание. Името му е Карл Ерик Ринч и ако не сте го чували досега, значи вече знаете по-интересното за него. Започнал да снима на 14 години /и останал на това ниво до днес/, той се ориентира към рекламите и даже печели някакви награди, които изненадващо не са купени от „Стоки за $1”. Апогеят на кариерата му настъпва, когато сипва рохипнол в мартинито на дъщерята на Ридли Скот и се превръща в негов потенциален зет. Мотивиран да му осигури стабилна финансова зестра, Дъртака проявява първите симптоми на старческа сенилност, посочвайки го с бастуна си за евентуален режисьор на прикуъла на „Пришълец”. /имайки предвид на какво прилича Прометей, Ринч май нямаше да е чак толкова лош избор/ За популярността на Карл спомогна и късометражното филмче The Gift, което се превърна в онлайн сензация и показа, че протежето на Ридли може да прави добри филми… стига да са по пет минути. И след толкова отчетени подвизи в резюмето, Universal са нямали друг избор /макар че всеки друг избор, щеше да е по-подходящ/, освен да връчат на Ринч първия му пълнометражен блокбъстър с думите: „Гледай да не се осереш, момченце!” И Карл наистина се е опитал да не се осере, това му го признавам. Нали знаете какво казва онази антична самурайска поговорка: 経験は越したことはありません, или казано на матерен език „от опит глава не боли*”. Е, Ринч собственоръчно е оборил това твърдение, понеже от неговия опит болят много глави. Нашите.

* – освен от ядрения такъв, разбира се.

47 Ronin

Не бих коментирал уменията на Ринч да режисира, защото не видях такива. Филм с подобен потенциал едва ли трябва да се дава в ръчичките на неопитен връзкар, а после да не се очакват фалове. Нищо чудно, че студиото изобщо не е било доволно от първоначалния продукт и е наложило агресивни re-shoots, забавили премиерата с повече от година. Да не говорим за бюджета, който се е подули до завидните $200 милиона. По непотвърдени слухове от неофициални източници, миналата година Ринч е искал да покаже първата необработена версия на бай Ридли, но онзи го отрязал с думите: „Ходи да занимаваш брат ми с глупостите си!” Речено-сторено, само дето Тони Скот толкова обезумял от смазващата простота на филма, че едва дочакал финалните надписи, за да се хвърли от най-близкия мост.

Цялото фиаско е излязло през лявата ноздра на Карл Ерик, който не е оцелял дори до монтажната стая. Той е бил прокуден и натирен от студиото, без право да се разпорежда повече с филма. Ако си спомняте, същата проблемна участ имаше и Z-та световна война” /забавяне на премиерата с почти година, проблеми с низвергнат режисьор, завишаване на бюджета/, но там поне имахме Брад Пит, който изглеждаше наистина умен и красив на фона на живите мъртви, докато тук имаме Киану Рийвс, който не изглежда нито видимо умен /защото е заобиколен от японци/, нито осезаемо красив /защото е заобиколен от дървета/. И ако Z-та световна война” вече готви продължението си, то никой не може да спаси провала на „47 Ронини”, чиято продукция и без това си беше в мозъчна смърт, много преди въоръжената охрана на Universal да съпроводи Карл Ринч от сградата им.

Ако има нещо, което иритира астралните ми чакри повече от безбожен miscast, то това е насилствено холивудизиран сценарий. Повествованието на „47 Ронини” е с открито диарична структура, а сюжетът може и да е базиран на исторически случай, но е инспириран от сценарна невменяемост. Задруга от изтървани самураи /т.е. ронини/, подпомагани от гайджин /Киану Рийвс/, тръгва на куест срещу зъл шогун, а около тях се размотават феерични абоминации. Звучи малоумно, но за това си има рационално обяснение – левият сценарист е отговорен за „Бързи и яростни 6”, а десният за „Живот на скорост”, докато в „47 Ронини” няма нито един автомобил. Имам чувството, че креативният процес при изготвянето на storyboard-а се е състоял в изрязването на колаж с картинки от произволен учебник по японска история, като режисьорът е имал само една забележка: „Опитайте да добавите още Киану!” Видимо притеснени, сценаристите са смотолевили: „Но, г-н режисьор, Киану не е азиатец, нищо че е роден в Ливан!”, ала Ринч е бил категоричен: „Може и така да е, но за сметка на това Той… Е… Избраният!”

2

Някои от Вас помнят, че преди кариерата на Рийвс да тръгне „Скорост”-но, пичът опорочи друг азиатски сюжет в „Малкия Буда” през 1993-та. Решението му да играе ролята на Сидхарта се оказа втората голяма трагедия за населението на Азия, след опустошителните наводнения в Бангладеш, Индия и Непал през същата година. Две десетилетия по-късно, Киану-сан вече е изградил солидната кариера на холивудския go-to guy за герои с парализирани лица. Дори сега изражението му наподобява това на човек, който недоумява решението на първото си судоку. Забеляза се, че след жалкия финал на „Матрицата: Революции” г-н Андерсън се поизгуби от филмовия хоризонт и филмовият хоризонт бе доволен от загубата. През последната година обаче, дървената кукла Нео ни дари с три филма – настоящият, който не бих препоръчал на зрели хора; режисьорският му дебют /”Мъжът с Тай-Чи”/, който не бих препоръчал на мислещи хора и “Generation Um…”, който не бих препоръчал на хора.

В „47 Ронини” Рийвс отново е предпочел да играе с азиатци, но не за да ни заблуждава, че е натурално висок /като Том Круз в „Последният самурай”/, а за да могат феновете му да го отличават в тълпата. Азиатските актьори, така или иначе, си приличат като две капки урина /понеже са жълти/, затова Киану изпъква сред тях като американче в двора на крал Артур. След множеството нападки от страна на интернет хейтъри, че Киану-сан притежава гъвкавостта на замразен пластелин, актьорът реши да докаже противното, съсредоточавайки се в трениране на бойни изкуства. Ако „Мъжът с Тай-Чи” и „47 Ронини” служат като някакъв критерий за постигнатите резултати, то Рийвс май е вземал уроци от учебния манекен, понеже уменията му да върти мечове с елегантността на депресиран миньор биха впечатлили само кунг-фу панда, а двигателните му функции са обида за всяко бойно изкуство, независимо дали то е джиу-джицу, айкидо или зогор.

4

 „47 Ронини” Ви води за носа на триизмерна екскурзия из Феодална Япония. Страна, попаднала в размирни времена, в които изкуството на войната се конкурира с изкуството на оригамито, а мечовете са по-уважавани и галени от жените. Време, в което белите кимона и черните колани са издигнати в култ. Време, в което ако не сте самурай, значи сте продавач на ориз, а ако сте по-високи от 1.70 м., значи сте уродлива грешка на Природата. В такова време попада и младото мелезче Кай, което е 100% робче и 0% японче, но според каноните на H-wood винаги е по-добре да започнеш сюжета като роб, понеже никой досега не е чувал за продавач на ориз, чиито дела приживе да са отекнали във вечността.

Кай е отгледан от монасите „тенгу” /някакви хуманоидни фитки/ и общо-взето представлява азиатската алтернатива на Маугли. Детето бива открито в гората от слугите на местния феодал лорд Асано /田中泯/, но вместо да му дадат статут на бежанец и да го засипят с внимание, както напоследък е модерно, лошите японци го превръщат в малолетен слуга. Ако това беше Китай, детето щеше незабавно да бъде пратено да шие маратонки “Adibas”, но Асано назначава Кай като домашен питомец на дъщеря си /山村幸恵/ и лека-полека забранената междурасова любов пламва с пълна жар.

Години по-късно отношенията им са все още строго платонични и ограничени само в кратки, но добре премерени, милувки по не-ерогенните зони. Филмът удря дъното точно в т.нар. “романтични” сцени. Някои от разговорите между Кай и Мика са като писани от първолак със завишена мозъчна недостатъчност, тъй като включват сенсуални обяснения в любов, ответната реакция на които винаги е девически трепет и влажен поглед на кокошо възхищение. Ала баш, когато нещата за двете либета замирисват на сватба, за другите замирисват на брадва. Асано е подлъган от гадния шогун Кира /佐藤忠信/ и трябва да се заколи като коледно прасе; Кай се превръща в изгнаник, а доскорошните самураи променят статуса си във Facebook на „безработни” и започват да кроят планове за мъст. Вземайки предвид сюжета, намесата на бай Скот и участието на оператора Джон Матиесън, заглавието намирисва на японски „Гладиатор”. Усеща се и някакво маниакално подмазване спрямо Ридли – имам чувството, че Карл Ерик е целувал задника на своя сват толкова чевръсто, че всеки път, щом си отвори устата, дъхът му мирише на възрастен анус.

47 Ronin

Водач на ронините е Ойши. /真田広之/ Той е безрезервно лоялен т.е. лишен от собствена воля и буквално не може да живее без господаря си. В Япония е така – ако нарушите обичаите или станете за резил, трябва да си направите „сепуко”, т.е. да се самоизкормите, по възможност пред публика, може и с аплодисменти, ако го направите по-артистично. Но за целта той и останалите четиридесет и шест съкратени самураи първо трябва да отмъстят на лорд Кира, защото трябва и на Вуте да му е зле. И ако тяхната мотивация е леко притеснителна, то тази на Кай е напълно разбираема – той иска да спре сватбата между злия шогун и Мика, като по този начин му попречи да я обезчести във всички възможни отверстия. Както виждате, романтиката бъка на талази от този иначе revenge-flick и макар целите на Ойши и Кай да се различават, те се борят за еднакъв изход – да отрежат горната глава на лорд Кира, преди да е наврял долната си, където не трябва.

Забелязали ли сте, че когато имаме азиатец в група от американци, той винаги е комичен персонаж, но ако имаме американец в група от азиатци, то той задължително трябва да се превърне в герой. И в това няма нищо лично, просто такава е съдбата на всеки US гражданин – да прекарва живота си в розовия балон на делюзията, мислейки се за нещо специално, дори когато очевидно се намира в небрано лозе. Интересно е, че за да се пестят пари от субтитри, сцените са заснети с по два дубъла – един на английски и един на японски. Освен че е бил напълно излишен, този ход допълнително е натоварвал някои от актьорите, тъй като Киану Рийвс е трябвало да срича на език, който едва владее, а освен това да изговаря репликите си и на японски. От останалите актьори си струва да се споменат само вещерката Кума Лиса /菊地凛子/, която е най-запомнящият се персонаж в целия каст и краткото участие на 田川洋行, който гийковете от Вас помнят като Шанг Цунг от „Смъртоносна битка”, плюс още куп екшън фъшкии от 90-те.

7

Не крия, че познанията ми за японската култура се коренят единствено върху спомените ми от Karateka” и онлайн порното, за което не се иска номер на кредитна карта. Ала даже аз съм наясно, че легендата за 47-те ронини е символична и ежегодно почитана в Япония. Това обаче не пречи на Киану Рийвс да се намърда без покана в тривековната история, влачейки орда от фентъзи добитък след себе си. Не знам как японците приемат подобно извращение, без да изпаднат в камикадзе-mode. Бял аутсайдер и екс-роб да бъде включен като равен в редиците на група честолюбиви самураи, та чак да им помага да си напишат историята? Хм… не мисля. /по принцип/ Ако нещо подобно се случеше в България и американски екип бе дошъл да снима „Опълченците на Шипка”, но с Уесли Снайпс в главната роля и със зомбита, вместо турци*, просто не знам как биха реагирали от Министерство на културата. Предполагам, че биха направили каквото правят винаги, когато US студио снима на родна почва – биха разтворили косматите си бузи и поели тлъстия американски член в себе си, с наивната надежда, че тази подигравка е добра реклама за НРБ. Помните каква добра реклама се оказа „Плюя на гроба ти 2”, нали? Не е лесно да се конкурираш с Индия в класацията за световен rape-център, но някак си успяхме да ги надминем, поздравления!

* – в подобен сценарий фразата „и трупове мъртви хвръкнаха завчаска” ще придобие съвсем нов смисъл.

5

За разлика от партия „Атака” обаче, японците са истински националисти и държат на историята си, затова може би единствената причина да приемат подобно кощунство с мълчание, е все още мутиралият спомен от Хирошима. Дипломатичната алтернатива е просто да игнорират или бойкотират крайния продукт – така например на премиерата си в Япония филмът е събрал само $1.3 милиона и тази скромна цифра е повод не толкова за шампанско, колкото за сълзи в офисите на Universal. Като капак, въпреки че е правен с твърда японска намеса, „47 Ронини” е всичко останало, но не и коректен урок по история. Ако е урок за нещо, той е урок по анти-кино и ще служи за урок на Universal да не оставят повече аматьор с роднински връзки начело на суперпродукции. От студиото може да са целели франчайз, но имайки предвид пагубните бокс-офис резултати /най-катастрофалният flop на 2013-та в световен мащаб, който прави дори монументални касови бедствия като „РПУ – Оня свят” и „Самотният рейнджър” да изглеждат като добра инвестиция/ и факта, че 90% от героите гушват букета с бели лотоси, сикуълът е невъзможен. /освен ако се нарича „Минус 47 Ронини” и разказва за нещо абсолютно различно/

„47 Ронини” прилича много на „300”. И при двата има брой мъже в заглавието; и двата са базирани на исторически събития, посипани с неприятно количество митологически нюанси; и в двата филма героите умират накрая; и в двата американци играят чужденци. И в двата имаме плешив злодей, който е превърнал тялото си в изложба на кича /пиърсингът на Ксеркс срещу татусите на The Foreman /Рик Генест/, но с тази разлика че Генест си ходи така и в ежедневието/ Проблемът е, че „300” бие „47 Ронини” с около 253 човекоточки. Закари Снайдер може да е много неща, но определено знае как се прави плебейско зрелище от висок калибър, докато Ринч е видимо дезориентиран. Изводът е, че самурайските истории трябва да се оставят в ръцете на азиатци, като например Такеши Миике. /”13 Assassins”, „Hara-Kiri: Death of a Samurai”/ Освен когато самураят е Тоширо Мифуне, тогава и американските опити могат да са приятни. /„Червено слънце”/ Предлагам следващият път Карл да екранизира някое хайку – така хем ще е в стихията си /късометражното кино/, хем сценарият ще е по-поетичен и няма да кара хората да искат да се удавят в казан със саке.

kinopoisk.ru

„47 Ронини” е в 3-D, ако не знаете. Но не толкова в Third, колкото в Turd Dimension. Триизмерността му е изтощаваща и травмираща, въпреки задължителните pop-up трикове за стряскане на унесени мозъци, които за последно бяха ефектни през 2008-ма. В Япония с 3-D очилата трябва да раздават и къси мечове „уакизаши”, тъй като част от по-консервативните зрители със сигурност биха упражнили правото си на сепуко от срам. Но не бива да съм толкова черноглед, понеже филмът наистина предизвика троен ефект в тялото ми – след края ме боляха не само главата и очите, но и корема. /от репресиран кикот и нарушена чревна флора/ За сметка на това визуалните ефекти са поносими, дизайнерите са вложили много усет към детайлите, а операторската работа е на измамно високо ниво, но това не променя факта, че реалните качества на филма са по-малко и от хетеросексуалните монаси в българската православна църква.

Проблемът на „47 Ронини” не е технически, тъй като до голяма степен екипът е съставен от професионалисти. Проблемът му е организационен /безполезен герой/ и творчески /неук режисьор/. Добър коз щеше да е музиката на Атикъс Рос, който е бил поканен да композира саундтрака в началото, но впоследствие се е отказал, заради голямото забавяне или най-вероятно, защото е прочел сценария. Най-ироничното е, че „47 Ронини” концентрира върху обезглавявания, себеизкормване и други насилствени и/или доброволни разчленявания, но PG-13 рейтинга го прави да изглежда по-безкръвен и от дамската превръзка на Йоко Оно. Не че съм фен на разпилените черва, но все пак този филм ще се гледа от деца, на които могат да им хрумнат всякакви опасни идеи, когато разберат, че наръгването с остри предмети е напълно безкръвно и дори се рекламира като нещо доблестно и героично.

10

По думите на самия Ринч азиатската митология е по-разнообразна на твари от цялата менажерия на MARVEL, което автоматично показва, че за филма е търсено умишлено комиксово звучене. Особено внимание заслужава „гладиаторския период” на Кай, когато лирическият герой членува в „боен клуб” и се млати с мускулести изчадия, често срещани във фитнеса близо до Вас. Нали се сещате, онези едри химически оптимизирани ергени, които даже не могат да минат през вратата. /но не заради габаритите им, а защото са шибано тъпи и не знаят как се минава през врата/ Самите чудовища на „47 Ронини” са CGI, а бойните сцени са „300”-подобни, но по-скоро зоо-подобни – повечето врагове са някакви утайки от митологичната фауна, като елени, лисици, паяци и декоративни дракони. Имаме и битка с голям брониран самурай. Не че се опитвам да критикувам /никога не го правя, знаете/, но наскоро вече гледахме бледолико магаре, което се мандахерцаше из Япония и се биеше с голям брониран самурай – наричаше се „Върколакът” и беше почти толкова тъп. Почти.

Имайки предвид, че включва колекция от фантасмагорични отпадъци, филмът прави грешката да се взема по-насериозно и от Холокоста. Ако авторите са искали толкова да правят „фентъзи”, поне да го бяха направили забавно и интригуващо, а ако искаха да правят достоверна и драматична историческа възстановка, по-добре да не се бяха захващали изобщо, понеже сега всичко е просто хаотичен сбирщайн от клишета и заемки. Говорейки за приказните твари, бива да спомена и сцената с лова на хайванчето Кирин. Та ето, споменавам я. По-важното е, че след нея направих собствено разследване и открих, че Кирин всъщност е по-съществена част от китайската, а не от японската митология. Даже е известно като „китайския еднорог” и мяза на нещо, което би се родило, ако драконът Смог изнасили кравата Сивушка. Както и да е, отнесох се. Имах предвид, че филмът е от селскостопанско естество и ако го бях гледал в 4DХ, после дрехите ми сигурно щяха да миришат на обор.

8

На тръгване от киното се чувствах толкова засрамен, сякаш излизам от банка за сперма, в която два часа съм се мъчил да даря „материал” – изнизването и от двете места се извършва бързешком с наведена глава, руменина по бузите и под насмешливия поглед на касиерката. Но от „Универсал”-ното студио не бива да се правят на ощипани, тъй като потъването на „47 Ронини” не е нито неочаквано, нито нелогично, или необяснимо. Единствената мистерия е само каква марка лепило е дишал Карл Ерик, докато е „творял”. Стратегическата грешка на заглавието бе, че излезе две седмици след Пущинакът на Смог”, когато хората са пренаситени и не желаят олекотен азиатски MOD на “LOTR”. Ако призракът на Акира Куросава можеше да види „47 Ронини”, щеше да натрупа толкова злоба, че да преследва създателите му, докато всеки от тях не умре по загадъчен начин след седем дни. На финала ще си позволя да дам другарски съвет на мистър Андерсън. Щом иска да участва в проекти, които се гаврят с историята на чужди държави и в същото време има нужда да показва изкуствените си бойни изкуства, предлагам следващия път да дойде в България и да заснеме игрална версия на комикса „Добромир”.

2.5/10