Вече е ясно, че съдбата ми е предопределила да пиша тъпи ревюта за още по-тъпи филми и аз доброволно прегръщам тази съдба с двете си а-мускулести ръце. Проблемът обаче е, че за да напиша ревюто, трябва да изтрая съответния филм, а това означава гарантирана загуба на средно по два часа от сладурския ми живот. И тъй като не искам да съм единственият, чието време е похабено, сега ще похабя и Вашето, карайки Ви да четете поредната ми доза несвързан смислово текст. Последните ми пропилeни два часа носеха името „Последен изход 5” и името бе изписано в третото измерение, защото във второто явно никой нямаше да му обърне внимание. Противно на заглавието обаче, в него няма нищо последно, а единственият изход, който гледах с нескрито желание, бе портата със светещ надпис Exit долу пред седалките. Той се виждаше идеално и без очила. Отново предупреждавам, че в идещите абзаци ще Ви замеря с множество спойлери, така че е хубаво да си приготвите някакъв щит*.

* – като например да избягвате ревюто, докато не гледате филма и други подобни трикове.

Дестинацията отново не е финална, а анална.

„Последен изход” е един мъртъв франчайз, което е иронично, тъй като използва умиращи хора, за да дефибрилира славата си. Той е мъртъв, тъй като интелигентността на сюжета му умря в първия филм, елементът на изненадата във втория, а надеждата на феновете му – в третия. Оцелелите се насладиха на четвъртия, в който не бе ясно какво точно умря, защото никой не го изгледа целия. Четири ленти, претендиращи за индивидуалност, в които винаги се случват точно едни и същи неща. Не съм експерт, но това ми изглежда като безжалостно и безпредметно доене на разложена крава, чието мляко не става дори за закваска на домашен йогурт. И с всеки нов филм, поредицата правеше следващата копка надолу към DVD гробището до момента на закономерната новина, че „Последен изход 4” ще е наистина последният изход за злощастния сериал и ще приключи веднъж завинаги опитите на Смърт да ни отегчава с неизпълнимия си План. За повече тежест, четворката бе и единствената част, съдържаща “the” в заглавието си. Но всички добре знаем, че в Холивуд няма нищо последно, освен може би „Последният мохикан”, така че щом някъде в WB се е получило шокиращото заключение, че „ПИ4” е генерирал приходи, неизбежно се стигна и до появата на още една, пета серия, която да служи като най-най-най-най-последната от всички. Но дали наистина?

Каквото и да говорим, „ПИ” е сериал с успех не защото е оригинален, а защото показва това, което един нормален американец иска да гледа срещу парите си – как красиви хора умират по ужасяващ и сравнително нереалистичен начин, докато той на спокойствие ръфа от аканите си попкорни и се радва, че не е на тяхното място. За този болен под-жанр си има име и то е torture porn т.е. филми, в които зрителят се наслаждава на чуждата мизерия и гибел. Отделно от факта, че феновете на подобни извращения със сигурност имат поне два репресирани спомена от детството, свързани с пениса на пастрока си, torture porn-ото е един мирен начин да изпитате оргазъм от чуждата мютилация, без да се налага да изкормвате съседското куче, за да избиете натрупаната през седмицата агресия. Говоря тези странни работи, защото в същата графа попада и конкурентният франчайз „Убийствен пъзел”, който си прилича с „ПИ” по много повече неща, отколкото се различава. И в „УП” и в „ПИ” имаме група от нещастници, умиращи си за зрителския кеф, като всяка смърт трябва да е по-идейна и иновативна от предишната. И в двете поредици методите за причиняване на тежка телесна повреда са доста по-интересни от самите герои, върху които се случват; и в двете поредици имаме почти нулев survival rate, а сюжетът на всеки сикуъл е като изплют от разнебитена копирна машина и представлява циклична и безкрайна поредица от злополучия. И не на последно място – и двата сериала използват третото измерение като пукнат спасителен пояс по пътя към каменистото дъно.

За разлика от Пъзела обаче, Смърт действа много по-безмилостно и не оставя на жертвите си loophole за избавление. Той работи на сигурно и заличава всичко и всички, напечатани в предварителния му Списък. Ето защо, „ПИ” лишава героите си от възможността да избегнат кончината по какъвто и да е начин, което автоматично лишава и филма от елементарно напрежение. След като е ясно, че всички така или иначе ще загинат, защо по дяволите трябва да се напрягам, за да следя действията им? Докато няколко от жертвите на Пъзела се спасиха с минус 2-3 части от тялото си, в „ПИ” такава възможност няма, а това деградира нивото на съспенс и принизява героите до безлични манекени с по десетина реплики за сричане, преди нещо твърдо да падне отгоре им. Не че исках някоя от отрепките на „ПИ5” да се спаси, но познанието че няма да има оцелели by default, ме накара да гледам сцените с апатията на скопец в бардак. Това ми напомня за детското, в което някаква мастия вълча порода искаше да изчука един бързоног щраус, но така и не успя. Сещате ли се – “Road Runner”. В тази анимация има повече напрежение от всички серии на „ПИ“, защото дори там Уайли Койота не винаги си го отнася.

Верен на останалите епизоди от поредицата и този ще Ви изненада с нищо. Както казах по-горе, сюжетите на франчайза са идентични като две капки сопол и стават все по-грозни с всяка следваща, като победителки в Мис Армения. Последователността на събитията е следната – Стъпка 1: група хора отиват на публично място, предвидено да се превърне в тяхното лобно такова; Стъпка 2: един докоснат от Светлина младеж получава видение на предстоящо нещастие, отнемащо безсмисления живот на /минимум/ 20 души; Стъпка 3: младежът предупреждава най-интимните си приятели и ги спасява; Стъпка 4: разярен от обърканите му планове, Смърт започва да избива оцелелите механично и прецизно, докато накрая не остане нито един, което води до Стъпка 5, а именно – Край. Тази верига от актове се повтаря по един и същи начин всеки път и показва нагледно, че „ПИ” си има изграден шаблон, който прави гледането им малко по-интересно от гледането на току-що боядисана ограда. Не знам на какво учат хората в гимназията за сценаристи, но дори тибетски овчар може да измисли нещо по-различно на втория път, камо ли на петия. „ПИ” е от франчайзите, при които ако сте гледали половината на първия филм, значи сте гледали всички останали половини на другите серии, а което е по-интересно – ако сте гледали само нечетните серии, значи няма нужда да гледате останалите. /и аз се обърках, споко/ Музикалният департамент отново е представен от Браян Тайлър, който е стар познайник, но не защото го познавам лично, а защото всяко десето мое ревю е на филм с неговата музика. Генеричният хубавец е композирал поредния си калъп, пращящ от епика на грешните места и от драма – на смешните такива, но въпреки това саундът му не дразни чак толкова, което донякъде мога да отчета като позитив. А щом музиката на Браян Тайлър е позитив за един филм, то тогава филмът наистина трябва да вони.

Сценарият е дело на Ерик Хейсерер, свикнал да работи наготово и да осира труда на пионерите преди него. Пичът е известен с римейка на „Кошмар на ул. Елм”, който успя да превърне дългогодишната хорър икона Фредерик Крюгер в канален клоун и то не страшен такъв, като онзи от „То”, а жалък такъв, като онзи от „Spawn”. Тук човекът е действал на библейския принцип „Не поправяй нещо, що не е счупено”, без да си направи ясна сметка, че „Нещото” /виждате ли как нежно вкарах референция към още един актуален римейк, писан от него/ е счупено от film one, но никой не се е сетил да го залепи с тиксо. Сценарият на „ПИ5” е това, което се случва при колизията на неграмотна ръка с къс тоалетна хартия. Честно Ви казвам, филмът е символ на сценарното безсилие, като се започне от copy-paste историята, мине се през едноизмерните персонажи /които стават двуизмерни, благодарение на 3D очилата, но това е максимумът им/ и се стигне до диалога, изваден сякаш от разговорен речник за общуване с болни от синдрома на Даун. Самотен плюс е фактът, че сценарият е решил да сюрпризира верните фенове на поредицата, посредством няколко недъгави препратки към първите три филма, макар че те наподобяват повече нервни тикове на клепачите, отколкото достойни намигвания към почитателите.

След като вече е ясно, че сценарият не става и за горене в събрание на неонацисти, минаваме към следващия глист на продукцията, а именно – филмовия директор Стивън Куейл. Той е все още прохождащо име в бранша и проходилката му е тикана от Джеймс Камерън, тъй като Куейл е бил негов second unit slave по визуалните работи на „Аватар“ и дори съ-режисьор на „Aliens of the Deep“. Едва наскоро обаче, мистър Куейл е получил пристъп на его покрай господаря си и е преценил, че щом дъртият Джим може да снима филм за красиви елфи в 3D, значи и той може да снима филм за красиви хора в 3D. На гърба на сгъваемото столче на Куейл може и да пише „режисьор”, но на челото му пише „келеш” и то с големи печатни букви. Куейл ръководи екипа си така, както сляп диригент ръководи оркестър със счупената си палка – почти нито един аспект от продукцията не е ориентиран в една посока и всичко е пръснато наоколо, като тесте карти в ръцете на болен от Паркинсон. Това личи най-видно от актьорите, пуснати на произвол из снимачната площадка, като алпийски говеда на паша и нито един от тях не е наясно какво се изисква от него – проблем, което всеки нормален режисьор щеше да урегулира навреме.

В този филм всичко води до Смърт:

Единственото добро нещо, свързано с работата на Стивън Куейл, е катастрофалната сцена от началото, в която половината от ванкувърския Lions Gate Bridge се срутва в зрелищен водопад от коли, арматура и трупове. /понякога и трите в едно/ Въпреки че цялото инфраструктурно бедствие е сякаш огледално копие на това от „The Mothman Prophecies”, сцената със срутващия се въжен мост са най-впечатляващите минути, които съм гледал в 3D за последните няколко месеца. /това изказване обаче не е никакъв позитив на фона останалите минути, които съм гледал през същите тези няколко месеца/ Визуалните лиготии са оползотворени адекватно, атмосферата е приятно безнадеждна, а хаосът е навсякъде, когато жиците и хората, докоснати от тях, започнат да се късат. Не съм особено убеден, но вярвам че смъртният сикуънс в „ПИ5” е може би най-добрият от останалите серии, а фактът че е заснет в 3D помага реално, защото за разлика от „ПИ4”, тук триизмерната технология е употребена правилно. За бърз пример давам не само ефектните начални надписи под формата на чупещи се стъкла /някои от които за малко да ме порежат, мамка им!/, но и финалния кадър, в който откъсната /човешка/ ръка игриво излита към зрителите, сякаш да ги зашлеви, че са изтърпели всичката тази 90-минутна слуз.

Освен първоначалния си мащабен инцидент, който е сърцето и душата на всеки епизод от „ПИ”, другата причина да бъде изтърпян целия са отделните и независими гушвания на букети, манипулирани от самия Смърт по най-различен начин, най-често включващ злоупотребата с различни битови и/или строителни уреди и/или уроди. „ПИ 5” обаче отстъпва от предшествениците си по креативност и като казвам отстъпва, имам предвид накриво и в грешната посока, тъй като тук героите умират не от действията на Висша сила, а много повече – от собствената си некадърност и непохватност. Сценарият не се е погрижил да вкара дори елементарна оригиналност в леталните събития, което е непростимо за сериал, разчитащ само на тях. Това е абсурдно, понеже всички знаем, че светът е голям и опасността дебне отвсякъде, а за филм, промотиращ страха от заобикалящите ни предмети, „ПИ5” всъщност действа доста пародийно, като че ли самият той опитва да се самоиронизира с неадекватността си. Една по-различна врътка е вкарана в новото условие, че за да избегнат Смърт, оцелелите трябва да убият някой невинен и „разменят” живота си с неговия. Това е чудесен пробив в отвъдното законодателство, но и тлъст балон със сгъзтен въздух, понеже се оказва абсолютно нефункционален като вариант и служи за евтина заблуда на публиката. Евтина добавка е и присъствието на разследващия орган Кортни Ванс /играл разследващ орган пет години в „Law & Order“/, който цепеше сцените като черна версия на Хорацио Кейн, а умозаключенията му бяха плод на мозък в зародиш. /детективът имаше смелостта да обвини героя получил видението, че умишлено е срутил моста, защото гаджето му го била зарязала десет минути преди това/

Другите евтини неща са актьорите, тъй като съдейки по артистичните им заложби, трябва да са получили хонорар колкото социалните помощи на индивид от малцинствата. Звучи малко грубо, но всички от каста играят с агресията на трактористи и имат актьорските умения на такива, а единствената камера, достойна за таланта им, е някоя газова такава. Започвам с Никълъс Д`Агосто, макар и да не ми се говори за човек с едно-единствено лицево изражение на току-що ощипано от свещеник момченце. Д`Агосто е в ролята на Визионера /нали не си мислите, че помня имената на тези обречени герои?/, който вместо да получи еротичен сън, както нормален младеж, получава визия за предстояща групова умирация. Той е на място във филм на ужасите, защото е наистина ужасно да видите как един „актьор“ може да изиграе толкова плашещо зле толкова нисша роля, без да се вика Бен Афлек. До него се мотаят разни dead men walking и всички те си приличат по едно – никой не е чувал за тях и най-голямото постижение на кариерата им е, ако са ги викнали да играят камъни в детска пиеса. Това обаче не важи за ебливата Жаклин Ууд, която е горделива собственичка на няколко епизода в последните три сезона на „Дързост и Простота” и наистина предизвиква „wood”, тъй като излъчва осезаем bitch-in-heat вайб.

Останалите не си струват да бъдат споменати извън опело, защото дори прическата на Джъстин Бийбър е по-запомняща се от тях. Не, извинявам се, ще спомена само трима и приключвам – единият е Майлс Фишър, станал популярен с това, че прилича на нещо, родено от майката на Крисчън Бейл, след като бащата на Том Круз я е изнасилил. Сигурно ще кажете, че отново прекалявам, но Фишър си е отколешен look-alike на Крисчън Бейл и дори сътвори музикалния клип, пародиращ „Американски психар“ – „That must be the place”, което пък иронично го прави идеален избор за ролята тук, тъй като към финала героят му получава заслужени „психарски” позиви. Нещо повече – Фишър е произвел хумороиден видеоклип и на настоящото заглавие с името „New romance”, в който е привикал всички актьори от „ПИ5”, за да се лигавят солидарно с него. И разбира се – как ще минем без абонатното камео на култовия Тони Тод, познат като вечен обитател на долнопробни хорърчета /”Кендимен”/ в ролята на мъдреца, раздаващ поучително, откъслечно, но и доста невярно инфо за намеренията на Смърт.

За кисел десерт оставям смешника, защото който се смее последен, се смее най-добре, но и умира най-тъпо. Това е Дейвид Кекнър със запазената си външност на уредник в свинеферма и все още не мога да проумея присъствието му в „ПИ5”, освен ако намеренията на авторите наистина не са били да направят една /не/умишлена пародия на франчайза. Ще Ви кажа защо – защото жертвите на мостовия катаклизъм са лузъри от офис за продажба на хартия, а самият Кекнър играе техен служител, което е доста странно, като се има предвид, че правеше същото в „Офисът”. Като цяло, филмът е една весела комбинация от хумор и near death experience, но с тази разлика, че хуморът е вакъл, а NDE изобщо не е near, ами си е направо death. Едно око може да хвърлите към последните мигове на горепосочената Жаклин Ууд, но само защото тя и без това съдържа хвърлено око. Става въпрос за сцена на лазерна корекция на зрението, в която героинята си носи плюшено мече за морална подкрепа. /cute/ За нещастие, изводът от развръзката на сцената е, че никога не бива да ходите на доктор с детските си играчки, защото те не само няма да Ви помогнат, но и ще умрете като малка пикла. Друго важно нещо, което научих от „ПИ5” бе, че трябва да се пазя от оловни статуи на Буда, които уж носят късмет, а после Ви размазват мозъка.

Рейтингът е „R” като за retarded, което е чудесно, защото след „Акулска нощ” се бях притеснил, че вече всеки хорър ще кляка пред нуждите на 13-годишните пъпконосци. За щастие, „ПИ5” е доволно брутален и изобилства от качествената кървавица, включваща пръснати по екрана карантии и вътрешности на показ. Насилието е целенасочено over the top, така че не се изненадвайте, ако през повечето време гледате в екрана, недоумявайки как физическите закони могат да позволят такива циркаджийски номера. „ПИ5” със сигурност не гони реализъм, нито се старае да бъде хуманен, така че просто хванете разплитащото се черво и се оставете да Ви отведе на някое интересно място. Скритият коз на филма е неговия финал, съдържащ /нелош/ туист, който би трябвало да изнерви някои, да разреве други или да разтупти сърцата на трети. Единственото нещо, което разтуптя по мен обаче бе вената на скро… мното ми чело /упс, за малко да се изложа/, която пулсираше от яд, че „ПИ5” има наглостта да се самообяви не за сикуъл, а за прикуъл на оригинала. С този си край, поредицата прави един своеобразен кръг и се връща там откъдето е започнала, така че се надявам това да е достатъчен мотив за окончателното й приключване, тъй като пет серии на филм, който не заслужаваше и три, са предостатъчни.

„ПИ5” е от филмите, образуващи повече бръчки в реалността, отколкото имам аз по скро… тума /busted/, защото самото им съществуване е необосновано от логиката и здравия разум. И въпреки всичко, такива все още се правят и което е по-зле – още се гледат от организми със срещуположни палци. За да завърша позитивно ще уточня, че ако игнорирате неопитната режисура, цикличния скрипт, калпавата актьорска игра, френетичната музика и инфантилния диалог, то филмът става за едно гледане, но само ако сте фенове. Признавам, че 3D-то плюс два-три идейни момента са единствените неща, които ми попречиха да склоня клепачи още на половината, а обективно погледнато, „ПИ5” е най-сполучливият „ПИ” след „ПИ2”, макар да не съм сигурен дали това се счита за комплимент или обида. И един последен съвет към продуцентите – за следващата серия викнете Чък Норис, понеже ако има някой, който да победи дори Смърт, то това определено е мастър Чък. /горното изречение е изключително тъп начин да завърша ревюто, но реших да бъда нестандартен/

3.7/10