Ревю: „The Final Destination“

„The Final Destination“ е филм, който (може би) ще помислите за тъп, докато не го изгледате целия. Тогава вече ще сте убедени. Защото той ще отрони и последните Ви останали мозъчни клетки и ще изпили последните Ви останали здрави нерви. След него е напълно възможно да се капсулирате от света около Вас и да изпаднете в отрицание, тъй като филмите, които могат да накарат човек да си набучи вилица в окото са много малко и това е един от тях.

Таглайнът е единственото умно нещо в целия постер.

Лентата е продадена на публиката чрез помпозното заглавие „The Final Destination“, с пълния член THE отпред, който презюмира три неща – /а/ или, че това най-после ще е последният филм от превърнатия в издояване на болна крава сериал за тийнейджърска смъртност, /б/ или че създателите се готвят да го рестартират по метода на рибуута, или че /в/ този филм се смята за отделен и индивидуален от предишните части. И трите варианта засега са верни, защото успехът му е доста незаслужен и изненадващ, което пък логично може да доведе до още няколко продължения. Да, наистина никой не очакваше подобен филм с толкова низш сюжет и мизерен бюджет да се превърне в боксофис хит и дори в момента да кибичи на първо място в IMDB, измествайки други стойностни заглавия като „G.I. Joe – The Rise of Cobra“ например. Явно американците обичат да гледат смъртта на другите, особено ако са млади и особено, ако смъртта им е представена по въздействащ психиката тертип. И в тази връзка, този филм успява да покаже точно това и нищо друго – грозната смърт на красивите хора.

Повечето от Вас са запознати с легендата на серията „Последен изход“ и предполагам, че сте гледали поне първата част, която беше доста добра и единствената, която не ми излази по нерва. В нея един млад пубер получаваше сензорни визии за бъдеща експлозия в самолет и по този начин спаси няколкото си съученика. Малко по-късно обаче, стана ясно, че те не са спасени защото „Смъртта“ не си оставя мръсните ризи пръснати по Земята, а ги събира поетапно, при което всички оживели деца бяха терминирани безпристрано и по особено гротескен начин. Втората част беше едно своеборазно повторение на първата, но с други актьори и с други методи за сеене на смърт – тя бе малко по-касова и с повечко бюджетец, но резултатът беше същия – обикновен сикуъл. Третата част, която по мое мнение, дори не биваше да вижда белия свят, се оказа пак същото – каква изненада – където отново тийнчета биваха убивани, нарязвани и насичани от остри предмети, като изводът и поуката пак си бяха същите – никой не може да надхитри „Смъртта“, а най-малкото отряд от затъпели американчета. И сега – ето го и туиста – четвъртата част е същата като предшествениците си, като повтарям – ключовите сцени са същите, а развръзката е – точно така – същата. Тогава, нека отделим един момент и помислим – кому точно бе нужно? Отговорът е ясен и няма никаква връзка с логиката – хората обичат да гледат чуждото нещастие, и колкото по-кърваво е, толкова по-добре за зрителя, защото така се убеждава че има и по-зле от него. Изобщо, смисълът за направата на филма е малко по-рехкав от смисъла на самия филм, но затова – след малко.

Героите са изпаднали в ступор от гледката на това, което ще падне върху тях всеки момент.

Това е първата част от поредицата, която е заснета в популярното вече напоследък трето измерение или 3D. Какво променя 3D-то във филма ли? Ами освен, че смъртните сцени са малко по-качествени и визуализмът на карантиите и взривовете е малко по-зрелищен, нищо особено. А да, също да спомена, че няколко часа след филма изпитвах остри болки в мозъчната си кора от тъпите цайси, с които бях оборудван в киното. Да, болеше ме главата от очилата, а не от филма, макар че при филм като този, въпросът е леко спорен. Както и да е, 3D-то помага на филма, но не с много и общо взето, „ПоследниЯТ изход“ щеше да си е същата попарка от детски геноцид, дори да не беше 3D. Но, някак си, когато филмът е 3D гледаме с други очи на него, нали? Е да, но и не, защото последният 3D хорър, който гледах – „Кървавият Свети Валентин“ – също беше безбрежно тъп и единственото, което помня от него, са триизмерните нянки на една от героините и някаква миньорска кирка, която лети срещу мен в съня ми. От този филм може би няма да си спомняте дори и това, защото в него няма пълнеж от смисъл – той е изтъкан единствено от желанието за грубо потъпкване на личното пространство на младежите, основно от тежки, остри и запалими предмети, които се навират в различни части от тялото или експлодират в палави гъби.

Режисьорът е Дейвид Елис – да, същото това копелдаче, което засне „Snakes on a /motherfucking/ Plane“. Дори само този факт би трябвало да накара лампичката над главата Ви да светне в сигнално жълто. Филмът е такъв неопровержим боклук, че няма да допадне и на хорър феновете, защото дори в „Friday The 13th“ и новия „Хелоуин“ на Роб Зомби имаше някаква логична кванта, докато тук всичко е гръмнало по дяволите в една епична 3D експлозия на време и пари.
Като минем темата за тъпото 3D, което вече е причина да се правят всякакви ненужни и неправилни филми, продължения, сикуъли, прикуъли, рибуутове и римейкове, е време да обърнем внимание на Филмът като такъв. Да се върнем на сюжета. Както Ви посочих по-горе, той е нулев и следва почти дословно сюжета на предишните части, което остава малко почва за размисъл у зрителя. Историята ни хвърля директно в екшъна, без излишни драмедии и романтични излеяния – филмът стартира на състезателната писта, където групичка random селектирани люде ще се превърнат в жертви на пъкления план на „Смъртта“. Една от колите катастрофира, предизвиквайки верижна колизия, водеща до масови експлозии, къртения на сгради, хвърчене на гуми и премазване на хора с двигатели. Естествено, един от нашите пичове, визуализира сцената в съзнанието си под формата на премониция, и предупреждава приятелите си да се махат, докато не са станали жертвени агнета. Те изпълняват заръката му и голяма част наистина се спасяват, докато не разбират, че лека-полека до края на филма, всички ще си умрат така или иначе. В това е и гръцката трагедия на лирическите герои – те знаят, че ще умрат, но въпреки това отчаяно и безуспешно се опитват да надлъжат „Смъртта“. Ако се замислим сериозно, това е доста тъжно, но всъщност кой за Бога мисли сериозно, докато гледа подобно лайно?

Трябва да си особено тъпа, за да съумееш да се удавиш в автомивка… нали?

Сценарият води групичката красиви младенци наляво-надясно в печални опити да спасят другарите си, които обаче опити водят неимоверно до следващото погребение в няколко отделни ковчега /за всяка част от тялото/. Актьорите са толкова незапомнящи се, че в момента не мога да се сетя дори за лицата им – помня, че имаше един рус пичага и някакви къдрави тъмнокоси моми – а, да, имаше и един чернокож добряк /срам и позор за Микелти Уилямсън от „Форест Гъмп“/. Повечето от актьорчетата са избирани по каталог за мъжко и дамско бельо, защото 90% от тях са ебати красивите копеленца, а жените са извадени сякаш от козметичен център в Бевърли Хилс. Да, нищо не е по-успокояващо мозъка, от това да гледаш красиви тийнейджъри, които се молят за живота си, докато различни уреди ги кълцат на пюре. И колкото по-красив е даден актьор, толкова по-драматична е смъртта му, защото знаем че Американците имат комплекс от наднорменото си тегло и всяка слаба американка или готин американец, които умират в мъки, са тежка загуба за нацията им като цяло. Освен визията си, актьорите не помагат с нищо на филма, защото играят като обездвижени енти. Лицата им се променят в различна степен на красота, а моментите на стрес и ужас, са презентирани с обилно количество лицев грим и червилце /за женские трупове/ или с напомпани перки и стегнати плочки /за мъжките трупове/.

Оставяйки настрана актьорите, отиваме дори по-надълбоко в локвата с комунална течност, а именно – единственият позитив на филма – самата Смърт. Филмът изобилства от сцени на умиране, сцени на мъка, сцени на разчленяване и сцени на премазване/разрязване на хора. И то не какви да е сцени, а направени така, че само и единствено те да служат като двигателната сила на филма. Защото във филма няма дори грам сюжетна нишка или сцени на диалог, които да водят героите напред към гроба – филмът е структуриран от няколко ключови сцени на зрелищни урбанистични екзекуции, всяка от които следва другата, без особено време за почивка. Така, драгият зрител ще има уникалното удоволствие да се наслади на по една грозновата сцена на разпилени черва, средно на по 7-9 минути от филма. И то от най-тривиалната /блъскане от кола/, до най-натуралистичната такава /премазване от ескалатор/. Това прави от „The Final Destination“ шедьовър на хуманоидния кинематографичен натюрморт. И което е още по-добре – смъртите са измислени така, че да не се повтарят една с друга, нито да повтарят предишните серии – избирани са ежедневни методи и битови контрапции, които човек използува практически постоянно и именно оттам идва шокът на самия филм /за тези които ще го усетят, де/. Имаме /не по хронологичен ред/ смърт в автосервиз, смърт във фризьорски салон, смърт в басейн и смърт в Мол. Всъщност, ако трябва да бъдем честни, смъртта в Мола е може би и най-добрата сцена за филма, защото там „Смъртта“ идва под формата на експлозия в кино по време на прожекция на 3D филм. Така, усещате ли самоиронията, която интелигентните създатели на филма са се опитали да вкарат, за да замажат некомпетентността си? Точно така, смърт по време на 3D филм, гледайки 3D филм, и всичко това при факта, че самият „The Final Destination“ е 3D филм. Определено тъпите американци са си помислили, че това е краят им, докато са гледали финала на филма, а и съм убеден, че след края на премиерната прожекция, доста седалки са останали подгизнали от неволно изпуснатата течност на страха.
Самият факт, че филмът разчита само на няколко ужасяващи сцени и на умрялото си 3D е показателен каква ниска стойност има, а това че в момента е под №1 е не само една психологическа енигма, но и от друга страна – поредното доказателство, че американските зрители не разбират от кино.

Човече, ти поне уж си чел сценария – защо се мъчиш толкова?

Но ето, че филмът свършва очаквано, не особено въздействащо и по начин, който дори жертва на лоботомия може да предусети. Изобщо, клишетата никога не са били враг на „Последен изход“, но този епизод минава допустимата граница на толерантността. Но не изпадайте в преждевременна паника – филмът е доста кратък и не се усеща така тягостно, макар че на моменти исках да хвана смешните си 3D очилца и да ги смачкам в мускулестите си ръце пред останалите няколко зрителя в киното. И накрая, един финален съвет – ако наистина се престрашите да гледате филма, го направете в спокойствието на собствената си квартира, защото така не само, че ще имате заслуженото право да го спрете/изтриете, когато си пожелаете, но и няма да получите анални фисури от грешните пари, които сте дали за билет.

3.3/10