Напоследък явно ме е обзела хронична есенна деменция, защото съм започнал да харесвам доста неща, произведени от клоаката, наречена Холивуд. Оставям настрана сериалите, които поемам ежеседмично с умерено смесени чувства и които в определени моменти ме карат да се пипам по скротума от кеф, а в други – ме карат да повърна в мивката, за да се пречистя. Говоря за нещо друго – за пълнометражните филми, които от доста време бях отписал, че могат да изплуват от дъното на киноварела, и за които бях резервирал само най-ужасяващите слова, с които да Ви предпазя от грубата грешка да си губите времето с гледането им, вместо да се отдадете на много по-ползотворните дейности като следобедната дрямка или прочистването на носните си кухини. Тук обаче Фортуна ме изненада особено приятно. Защото наскоро попаднах на филм, който не само, че е уникално добър сам по себе си, но и успя за около 2 часа да върне надеждата ми, че в Холивуд все още има достатъчно количества хляб и зрелища, които да бъдат поднесени по интелигентен и въздействащ начин. Става въпрос за трилъра “Orphan”, който си бях обещал да изчакам на Blu-Ray в края на октомври, но по обясними причини, свързани с липсата ми на по-интересни занимания, а и сушата откъм нови качествени филми, аз наруших клетвата си и го изгледах на DVD-Rip. Това ми полу-криминално деяние доведе до две остатъчни емоции. На първо място, съжалих искрено, че не съм изчакал блу-рея, защото филмът определено си заслужаваше. И на второ – накара ме да се събудя през нощта, облян в студената пот на страха, защото това е филм, който ако не Ви изплаши, то поне ще ви притесни до критична степен.

orphanНещо определено му има на това момиченце…

Но нека Ви разкажа в детайли защо този филм се отличава от останалите еднородни представители на жанра и защо ми хареса чак толкова, че не само да си/Ви губя времето с него, но и да му дам най-високата оценка, която моят скромен хейтърски блог някога е лепвал на американски филм. Ще започна с това, че гледах филма в деня, в който гледах и „Двойници”. Защо тогава не ревюирах и него, а Ви оставих да се гърчите в помията на Брус Уилис? Не знам, но явно подсъзнателно още не можех да повярвам, че съм гледал филм, достоен за позитивна оценка. А може би просто ме е мързяло да пиша две ревюта в един и същи ден? Определено реалността клони към втория вариант, но истината е че ми трябваше известно време, за да мога да се осъзная. Защото това е филм, който ще ви прасне по тиквата на няколко фронта – не само, че ще ви стресне, но и ще Ви накара да се замислите, а това е нещо, което много рядко се появява напоследък в холивудските филми. „Orphan” е трилър, който лесно може да мине и за чисто човешка драма, ако бъде погледната през призмата на ежедневието. Но естествено, ако само това беше премиса на филма, аз щях отдавна да съм подгрял камината си с диска, на който го записах. Не, това е филм, който въздейства на няколко нива – емоционално, интелектуално и психологическо. А като добавим и факта, че е единственият филм от „Сектор 9” насам, в който действително ми пукаше за героите му, то „Orphan” се оказва един от най-неочакваните диаманти сред грубите въглища на посредствеността напоследък.

1327066_height370_width560Враг пред портата

“Orphan” може да мине и за чист хорър, освен всичко друго. Повярвайте, в него има достатъчно сцени, в които да получите неволен лицев спазъм, а сърцето Ви лесно може да пропусне няколко удара, защото филмът е откровено смущаващ и притеснителен. И тук не говоря за излишно кървави епизоди, които нямат никакъв смисъл или връзка със сюжета, в стила на слашъри като „Петък 13” или „Хелоуин”. Говоря за чист, първичен, психологически ужас, който се нагнетява не от гледката на черва или мозък, а от поведението на героите, напрегнатостта на сцената, но най-вече – страховитата атмосфера на безпомощност. “Orphan” е дело на Jaume Collet-Serra, който доскоро мислех за тотална кинматографична отрепка, защото единственият филм, с който го помня – “House of Wax” – не само, че обърна с хастара навън представите ми за съвременен тийн-хорър с  безумната си неадекватност, но и остана в историята като единственият филм, в който Парис Хилтън умира, и то тъпо. С новия си филм обаче, този испански човечец съумя да ми се издигне в личната класация и смея да призная с ръка на душата, че ако продължава да твори със същия дух и темпо, то хората много скоро ще му простят за калпавия старт. Режисьорът прави каквото може по силите си, за да покаже на зрителя автентична и най-вече реалистична атмосфера на едно счупено американско семейство. Накратко сюжетът е следният – типичната фамилия от САЩ с две деца претърпява родилна мъка, защото майката губи нероденото си бебе, поради усложнения. Девастирани от тъгата, но и надъхани да си имат задължително трето дете – защото какво е американската мечта, ако не къща в покрайнините, две коли и минимум 3 /три/ деца – семейството решава да осинови едно чуждоземно сираче, което на пръв поглед изглежда болно от аутизъм, а на втори поглед – се оказва, че аутизмът би бил бебешка приказка, в сравнение с психологическите щети, които ще се случат тепърва. Без да издавам туистчето, което в случая изненада дори и мен, макар че общо взето – очаквах доста по-леймърска развръзка – младото семейство осиновява момиченцето Естер, което е от руски произход, но говори с леко немски акцент и прилича на дъщерята на Ева Браун. Впоследствие обаче, детенцето не само че успява собственоръчно да разклати устоите на добродушната фамилия, но и оркестрира поредица от злополучни събития, които довеждат до един не особено приятен край. Знам, че от моите уста звучи супер тъпо, но повярвайте – не искам да Ви спойлвам, защото филмът заслужава да бъде видян с отворено съзнание и с минимална тривия за историята му. Да, прави сте – сценарият не е особено оригинален и да – има вероятност да сте гледали подобни детски изродщини и преди, но не – това не е нова версия на „Поличбата” или на „Заклинателят”, така че не очаквайте демонизирани лапетии, които повръщат пред публика и си завират разпятия в задниците и предниците. Тук хорърът е земен, осезаем и доста по-възможен, отколкото някои предполагат. Определено мисля, че ако филмовото семейство беше осиновило което и да е произволно българско циганче, нямаше да има и половината от проблемите си. Но нищо, това може да е сюжет за евентуално продължение. Не, ебавам се, ако някой направи продължение на толкова перфектно завършен филм, ще се обеся на ластика от слиповете си.

2009orphan2Малката Естер е изтъкана от крехка невинност… или поне така трябва да си мислите Вие.

Актьорите са другият плюс на филма, минус един. В главната роля на майката-хранителка ще видим Вера Фармига, която не е особено известна макар че напоследък съумя да се навре в повечето драматични продукции, свързани със смърт и плач. Повечето от Вас може би я помнят най-прясно като психоложката на Лео ди Каприо в „The Departed” на Скорсезе. Аз лично не я възприемах като сериозна актриса досега, а единственото нещо, с което я помнех беше, че видяна отблизо и без грим е по-грозна дори и от Маги Джиленхал, което е нов физиономичен рекорд. Интересното за нея в случая е, че тя почти повтаря ролята си от друг подобен анти-детски трилър – „Джошуа” – в който отново се занимавахме с премеждията на едно озлобено мамино детенце. Във “Orphan” обаче г-жа Фармига играе повече от прекрасно и въпреки че лично аз не съм майка и не мога да говоря от опит, смятам че кака Вера успява да пресъздаде прекрасно образа на загрижената, емоционално убита, но и мотивирана майка, която няма да се спре пред нищо, за да защити семейството си от всякакви психофактори. Другият бонус на трилърчето е ролята на пиклата Изабел Фурман, която играе ролята на малкото сираче с голямата тайна и тъпия акцент – Естер. Това момиченце, бидейки младо яре в киното, е успяло да направи възхитителна роля, с която малко нейни колежки могат да се похвалят, особено при липса на опит. Фурман прави образа на Естер точно такъв, какъвто трябва да е – невинен и добронамерен в началото и заплашителен и мистериозен към края – изобщо, имайки предвид че почти целият филм се върти около нея, момиченцето се е справило повече от задоволително, навирайки в задния джоб на рокличката си имена като Дакота Фанинг и Хейли Джоуъл Осмънт, които в подобни роли нямаше да направят нищо, освен неистово да квичат като обезумели мисирки. Минусът на каста обаче идва от бате Петър Сарсгаард, който играе главата на семейството, но през целия филм се мотае като декапитирана кокошка без цел и посока, а ролята му е принизена от тежестта на останалите персонажи, които са много над нивото му, дори и малолетните такива. Сарсгаард играе покъртително зле, като през повечето време дори не играе, а гледа в камерата с примирения поглед на осъзнатата си тъпота. Някои от сцените с него са жалки за гледане, особено тези, в които трябва да бъде естествен. Явно флегматичната  му същност му пречи да се отпусне, защото през повечето време ще изглежда като мекотело, с чадър забит в задника.

1327067_height370_width560 Младите родители се гледат похотливо, докато на задната седалка се готви пъклен план.

Но това естествено е съвсем дребен кусур, който дори може би няма да забележите, защото филмът не разчита на известните си актьори или красивите си персонажи. Той разчита на най-въздействащата човешка емоция – страхът от непознатото, от необяснимото и от неизвестното. Аз съм фен на психологическия хорър и мисля, че на един филм на ужасите не му трябват литри кръв, маскиран малоумник с нож или кука, и група поетапно умиращи полуголи тийнчета, за да се превърне в еталон за качествен хорър. Вярвам, че когато един филм те стресне до степен на неконтролируемо напикаване или те накара да си спомняш за него дълги безсънни нощи, то значи си е свършил работата. Като изключим някои въздребни забележки, някои неизбежни клишета и някои излишни моменти, “Orphan” си остава най-добрият и най-стойностен трилър, който съм гледал за тази година. Успя да ме изненада, да ме накара да се замисля и да го възприема като нещо повече от поредното тъпо холивудско недоносче. А Вие не пропускайте това заглавие – но не защото аз Ви го казвам /дори се съмнявам, че някой все още чете това ревю/, а защото това е филм, който си заслужава изгубеното време. Най-малкото, защото притежава две неща, които са ампутирани при останалите му събратя, а именно  – стил и атмосфера. Така че… приятно стряскане, мили деца!

8.2/10