Ревю: „Първичен код“ (Source Code)

След последния ми досег с киното в лицето на „Измислен свят” бях получил толкова рязък нервен колапс, че всеки спомен за думи като „голям екран”, „билет” и дори „пуканки” беше реално опасен за здравето ми. Но времето лекува всичко /дори и шизофрения?/, е казал народът, поради което реших да измия очите си с новия продукт на Холивуд, наречен „Първичен код” – филм, за който не крия големите си очаквания, още откакто разбрах, че ще го режисира Дънкан Джоунс. И тъй като се намираме във встъпителния абзац, с който Ви подготвям психически за това, което Ви чака в останалите няколко хиляди знака, бързам да Ви предупредя, че този път некоординираното ми ревю ще е позитивно, а това е един вид рядко щастие в моя ограничен блог, така че го приемете като знак от съдбата, че филмът наистина си струва. Ако не друго, поне е единственият филм по кината в момента, който бих гледал отново с желание, а да чуете подобни еретични слова баш от моите уста е събитие, равносилно по мащаб с католическо чудо.

Но нека не губя повече от Вашето време /моето вече е изгубено, докато Вашето е пари/ и премина директно към темата. Не помня кога последно съм излизал от кино толкова приятно изненадан – от себе си, че не съм заспал. Всъщност, не помня кога последно съм излизал от кино, без да извършвам някоя от следните дейности – да пожелавам карнални актове с определени роднини на режисьора, да ритам произволни кофи за смет или да късам демонстративно билети пред касиерката – понякога и трите наведнъж. За моя почуда, „Първичен код” се оказа едно от по-добрите предложения на 2011, не само защото е направен с желание да се хареса на по-интелигентната публика, но и защото в същото време удачно борави с теми и похвати, които да разширят таргет аудиторията му, без концепцията на филма да изгуби тежестта си. Warning: Както винаги, опасността от спойлери в ревюто е на степен DEFCON 3, така че продължете на своя отговорност.