Добър ден, скъпи деца!

Обръщам се към Вас като такива, защото днес ще разгледаме един детски филм – „ТРОН: Заветът” или поредната масово рекламирана и неистово нахайпена цветна бозичка, която успя да събере армия от интелектуално възпрепятствани мърсоли със стилните си 3D шаренийки. Както ще научите по-долу, за гледането му не Ви трябва особено количество сиво вещество, тъй като в него на изпитание ще бъде поставена окулярно-слуховата Ви издръжливост, докато мозъчната Ви кора ще потъне в дълбок полусън. Интернет вече се заля с BG ревюта на филма, които го изкарват като най-великото постижение на киното за 2010, но без да кажат нищо съществено за него и изпадайки в помпозен пелтеч на общи приказки. По тази логика, аз явно съм голям сноб, защото след целия този медиен шум, огромни надежди и потенциал, „Заветът” се оказа боклук от зрелищен калибър, спасен донякъде единствено от 3D технологията си, но като цяло – поредната еднодневка с огромни претенции, но миниатюрни постижения.

Когато първият „ТРОН” излезе през 1982 година на VHS носител, повечето от Вас все още са били под формата на зигота в младежкото тяло на майка Ви, така че едва ли някой помни нещо от него. По времето на премиерата му в САЩ пък по-малко от 10% от населението е имало компютри и точно поради това вълшебният свят на всички тези програми-с-човешки-черти е бил нещо наистина невиждано до момента. Като добавим и новаторските анимационни ефекти, които за онези години са си били направо като лайната на Камерън, „ТРОН” спечели солидна фен база и почитатели, предлагайки им интелигентно поднесено приключение.

28 години по-късно /звучи като сикуъл на зомби филм, нали?/, групичка костюмари от „Дисни” решават, че е нужно продължение на историята, но не защото е наистина необходимо, а защото тлъстите копелета са имали нужда от още няколко едри пачки в плътните си портфейли за Коледа. По Коледа стават чудеса, е казал народът. Е, „Заветът” определено не е коледното чудо, което очаквахме, макар че „Дисни” похарчиха десетки милиони за обширната си рекламна кампания от постери, трейлъри и снимки, заливащи интернет като цунами над тайландско крайбрежие. В резултат на това, тъпоумните момченца и порасналите на възраст /но не и на акъл/ батковци изпаднаха в емоционален гърч, очаквайки трескаво премиерата, за да се разпорят от кеф на нещо, което всеки нормален човек би подритнал на улицата.

Болезнената истина е, че за толкова много ресурси /почти $300 милиона бюджет/ и време /три годишна продукция/, „Заветът” не само че не изпълнява очакванията на феновете си, но и има голяма вероятност да очерни всички добри спомени, които сте таяли от оригинала. Казвам „фенове” доста общо, защото след почти 30 години истинските почитатели на първия филм вече са ситуирани по съответните гробищни парцели, или интересите им са насочени към други житейски благини, като покупката на нови ченета например. Още по-лошото е, че „Заветът” не инсталира дори откъслечна носталгична нотка към предшественика си, с изключение на една повторена реплика и нулева оригиналност. Тук няма да видим аркадни изгъзици и хитри easter-eggs /като човечето Pac-Man на таблото в контролната зала от първия филм/, нито ще се радваме на антични команди, излезли сякаш от първите модели на шибания „Правец”, така че истинските фенове на „ТРОН“ трудно ще се почувстват уважени.

„Дисни” определено рискуваха с този филм. Рискуваха с огромния бюджет, който изобщо не гарантира възвращаемост /първият „ТРОН” се оказа мащабен бокс-офис провал навремето/, рискуваха и с името на режисьора, който е селектиран да ни поведе от другия край на компютърния екран. Стотици милиони и подобен претенциозен проект са дадени в жилавите ръчички на архитекта Джоузеф Козински, който има опит в голямото кино, колкото аз в аналния секс. Несъмнено странен ход от страна на компания, която по принцип обича да играе на сигурно. Единствената логика за решението им може би е, че оригиналният „ТРОН” също бе първият пълнометражен игрален филм на Стивън Лисбъргър и сега „Дисни” искат да използват друг /евтин/ новобранец, не само за да запазят духа на класиката, но и за да спестят бюджета си за това, на което разчитат най-много – ефектите.  Публиката печели от участието на Козински само дотолкова, доколкото пичът определено има усет за детайлния дизайн на физическите модели във виртуалната реалност, което превръща филма в нещо наистина зрелищно откъм презентация. Лошото е, че покрай архитектурата, е пропуснал да напредне с уроците по режисура, тъй като точно там неадекватността му прозира най-ярко. Ъглите на заснемане, камерата по време на екшън сцените, структурата на целия филм – всичко е опропастено, а повярвайте – това не са неща, които остават незабелязани, нищо че негативите са замазани с третото измерение.

Като стана дума за третото измерение, е време да обърнем внимание и на него. Спокойно, този път ще вкарам малко позитивизъм – „Трон: Заветът” използва най-добрата технология /следващото поколение 3D камери след тези на чичо Джими от „Аватар”/ и това си личи нагледно. Филмът е заснет в 3D, а не конвертиран впоследствие, което не само че увеличава въздействието на случващото се около Вас, но и няма да Ви накара да издрайфате пуканките си в скута на жената/мъжа/детето до Вас. „Заветът” е може би най-добре реализираният 3D проект след „Аватар” и показва нагледно как трябва да се снимат 3D филмите за в бъдеще. Но ако очаквате някаква революция, по-добре си зашлевете един шамар, за да се осъзнаете. Няма такова нещо. Ефектите на „Заветът” са добри, но не и феноменални. Технологията му е на високо ниво, но не и съвършена. Единствената революция, която филмът би предизвикал щеше да е, ако всички разочаровани зрители се съберат с по един коктейл „Молотов“ пред щабквартирата на „Дисни” и зароптаят групово, заради пропиляното си време и пари.

Също така, за разлика от „Аватар”, в „Заветът” виждаме реални актьори, вместо разкошни и сладки сини елфи, а като добавка – не всички сцени в лентата са триизмерни. Вместо това, Козински е решил да се направи на интересен /като за архитект/ и да използва дъртия похват, познат от „Вълшебникът от Оз” /точно така, това е онзи филм, който не сте гледали, но знаете че съществува/, а именно – промяна на визията в реално време. Но докато през 1939 година, „Оз” е разчитал на яркото преминаване от черно-бяла към цветна лента, тук Козински използва next best трик – промяната от второто измерение в трето. За по-тъпите парчета от Вас, в началото филмът изрично предупреждава, че част от него е в 2D, така че ако имате мерак, да си сваляте очилата и ги забърсвате със слюнка от време на време. Естествено, сцените в „Заветът” които са 3D /средната половина/ наистина заслужават адмирации, защото чисто визуално филмът е на висота. Това обаче на бива да Ви кара да си бъркате в гащите от възбуда, защото визуалните феерии няма да Ви попречат да осъзнаете каква въшка е той в сърцевината си.

„Заветът” ни запознава с нов герой – синът на Кевин Флин, а именно Сам /Гарет Хедлунд/, който е пораснал като сирак, защото баща му внезапно е изчезнал преди 20 години, всмукан в дебрите на компютъра си. Сам обаче се явява като крушата, която не пада по-далече от дървото, защото също бива всмукан в артифициалния свят и също не пада по-далече от баща си. Вътре, в триизмерната вселена на виртуалната реалност, наречена „Мрежата”, баща и син се откриват и преоткриват, емоционално и екзистенциално, а на фона на цялата тази семейна драмедия, разни компютърно генерирани NPC-та искат – о, не, не отново! – да завладеят белия свят. За да излезе от 3D манджата, в която се е накиснал, Сам трябва да участва в малко палави гладиаторски битки и да победи злия немезис Клу, който е създаден по образ и подобие на Флин, минус 20 години бръчки. След което трябва да стигнат от точка А до точка Б, където ги очаква тривиалната сцена на саможертва в името на спасението. Но ако си мислите, че дори така изказано пак има някакъв шанс да не се захилите грубиянски в киносалона, имайте предвид, че освен главния синопсис, Ви очакват още десетки логически безумия, скучни персонажи и бели петна с размерите на драконова курешка. Както казах, мозъкът Ви трябва да е на режим „спящ красавец”, ако изобщо смятате да преживеете цялата прожекция.

Бидейки силно екшън ориентиран и без много свободно време за логика и мислене, „Трон: Заветът” ни хвърля в триизмерната си арена на виртуални битки с разнообразни оръдия на труда, част от които са добре познати на феновете на „ТРОН”, а останалите – на феновете на “Star Wars”. Тук обаче, светлинният диск вече не е онова пластмасово фризби, боядисано с блажна боя, а изглежда много по-елегантно и най-вече – носи някаква действителна заплаха. Други артефакти от 1982 са и светлинните мотори, които вече са много по-детайлни и с много по-стилен дизайн, като под „стилен дизайн” разбирайте, че вече не приличат на футуристични телбоди. С тях са и единствените запомнящи се екшън сцени в целия двучасов кибер-епос – останалите са засрани от неопитността на Козински и биха впечатлили единствено децата под девети десети клас или кинематографичните инвалиди.

Нека да видим къде точно се коренят тези огромни дефекти на „Заветът”. Първият „ТРОН” бе не само изпреварила времето си фантастика, която хората виждаха едва ли не като послание от бъдещето, но бе и обсипана с множество мотиви, които да я направят подходяща за гледане от чисто научна и философска гледна точка. Там бе ясно изразен религиозният принцип на потребителя и неговата програма, там бе ясно изразен и мотивът за интелигентните компютри, които ще ни доминират, ако продължим да затъпяваме като общност. В „Заветът” обаче, тези интересни за развиване в новото време теми, са толкова елементарно загатнати, че публиката сякаш чува грохота на пропиления потенциал. Всичко е показано по неумел и жалък начин и разбива на пух и прах очакванията на средно интелигентните зрители да гледат нещо дори слабо носещо духа на оригинала. Да не говорим за плахите наченки на хумор, които са прекомерно срамни, за да бъдат отчетени – особена нищета струи от Сам Флин, който има толкова откровено тъпи опити за уанлайнери през целия филм, че в един момент ми стана неудобно, задето съм дал пари за тоя фарс. Обърнете внимание и на неловката семейна вечеря между Кевин и Сам /какво точно се яде във виртуалния свят?/, по време на която доста хора около мен потънаха в истеричен кикот. И не, използването на същите джунджурии от първия филм и кастването на същия актьор не правят от филма достоен наследник на „ТРОН” – правят го безличен и слабоумен последовател, така както новите “Star Wars” бяха в сравнение със старите.

Джефри Бриджис е спасителният пояс на цялата продукция. Не само, защото без него филмът щеше да бъде дори по-тъп от настоящия си статус, но и защото Бриджис е уникален по рода си актьор, който може да изиграе почти всяка роля, без дори да се припоти по челото. И за да докаже, че е получил „Оскар”-а си за „Crazy Heart” заслужено, Бриджис играе цели 2 роли във филма, изнасяйки го безапелационно на старческия си гръб. В едното си амплоа, Джеф повтаря ролята си на Флин от първия филм, макар и видимо променен – физически и психически. Нахаканият компютърен гений от оригинала е заменен с побелял мъдрец в бяло расо, посветил се на източните философии, който явно не е имал какво толкова да прави през последните 20 години, освен да медитира като Куай Гон-Джин и да ръси stoner лафове, сякаш се казва Джефри Лебовски. Във второто си превъплъщение, Бриджис се мандахерца като лошото копие Клу, чието лице е насилствено изменено по CGI път, за да изглежда така, както е изглеждал Флин преди две декади. Бриджис е стабилен и в двете роли, играейки с лекотата на опитен картоиграч, който добре знае кога да бъде сериозен и кога да се иронизира.


Синът на Флин пък е изигран от дърворезбата Гарет Хедлунд /Патрокълчо от „Троя”/, чието лице е изваяно като от каталог на мъжки жиголота, но не притежава способността за адекватни мимики. Повечето от уж емоционалните му реакции изглеждат нелепи, сякаш пичът безуспешно се опитва да смачка някаква муха с веждите си. Цялото му присъствие е повече от изкуствено, което го прави доста невзрачен герой и принизява катарзистичните моменти при юбилейната среща с баща му и последващите им сълзливи интеракции. Трета в списъка е Оливия Уайлд, в ролята на красивото парче безсюжетна плът Куора, която вкарва необходимото ниво сексапил в лентата, така че възрастните мъже да не псуват наум защо са се излъгали да гледат филм за кочове в трика. Може би точно затова, в повечето позитивни коментари към филма точно тя е споменавана като плюс, въпреки че ролята й има нулев капацитет за дълбочина, а единствената й цел е да подува мъжките панталони, карайки кръвта да се стича към половите органи, вместо към мозъка, за да не може възбуденият зрител да регистрира каква фекалия всъщност съзерцава. Да не забравя – за един вълшебен миг ще се насладите на Силиън Мърфи, играещ сина на злия кучи син от първия „ТРОН”, но камеото му е толкова кратко, а пичът е дегизиран с такова количество перчем, че ако не бяха тези влажни телешки очи, сигурно изобщо нямаше да го позная. В малка роля ще видим и Майкъл Шийн, който играе Зюс – противна карикатура, която отчаяно се опитва да има собствено присъствие, но постепенно спатъхва като пробит чувал с пясък. Мисля да спра дотук, защото дори в цирк „Глобус” има по-запомнящи герои, по дяволите.

Един от интересните похвати, с които „Трон: Заветът” се промотираше, беше точно присъствието на компютърно генерирания Клу или програмата-злодей, която е създадена от Флин, но се обръща против твореца си и решава, че е много по-интересно да завладее света, вместо да си седи на топло в Матрицата. Въпреки, че е очевидно колко къртовски труд е похабен по физиономията на Клу, резултатът изобщо не е толкова детайлен и реалистичен. CGI лицето на Бриджис е търпимо в някои от статичните шотове, но когато пичът започне да говори или не дай си Боже – да изразява каквито и да е крайни емоции – нещата заприличват на 3D гротеска от пихтиесто естество, особено в близък план. Обърнете внимание на агитационната му реч накрая и финала при Портала, където ясно се вижда колко брутално недъгав е образът му. За сравнение си припомнете CGI сцените с Брад Пит в „Бенджамин Бътън” и дори тези с братята Уинкълвос в „Социалната Мрежа” и ще разберете, че Козински категорично е изгубил битката.

На помощ обаче му идват Daft Punk, които са избрани да напишат целия саундтрак на филма и френските уроди го правят добре. Електронните им ритми допълват всяка една от сцените и завишават усещането, че сме попаднали в един нов и футуристичен свят. Забравете за слуховото изтезание от синтезаторите на Уенди/Уолтър Карлос от първия филм /пичът си е сменил пола, така че не знам с кое име да го нарека/ – в „Заветът” Daft Punk улавят звуците на виртуалната среда по един нетрадиционен, но и въздействащ начин, така както Vangelis улови мрачната красота на бъдещето от „Блейд Рънър”. Хаус бийтовете им са заменени с много по-филмово и класическо звучене, което на моменти обаче дразнещо наподобява всеизвестното бръмтене на Цимър от „Генезис”. Истината е, че франсетата са се постарали да направят реална филмова музика, поради което трудно ще откриете познатия им стил в повече от две-три парчета на целия саундтрак. И въпреки, че OST-то едва ли е най-доброто, което сте чували за тази година, Daft Punk определено са един от малкото позитиви на филма, а краткото им камео като диджеи във виртуалния клуб на Зюс допълнително ще зачерви фенските бузи от кеф.

Сценарият е огромната черна дупка, която бавно, но сигурно засмуква целия потенциал на заглавието. Сценаристите на „Изгубени” Едуард Кицис и Адам Хоровиц със сигурност не са били най-правилният избор за подобен сюжет, най-малкото защото както добре знаем от горепосочения сериал, те са безупречно некадърни, когато става въпрос за структуриране на история. Тук нещата се оливат на талази и още на половината ще Ви стане ясно, че „Заветът” е всичко друго, но не и филм за възрастни хора. Забележете жалкото подобие на второстепенни герои, които се появят тук-там, единствено за цвят, и никога за смисъл /дори самият Трон, който беше ключов играч в първия филм, е показан само за няколко микроцикъла, колкото филмът да оправдае името си, макар че ролята му е толкова инфантилна, сякаш филмът се нарича „ТРОН: Зевзекът“/.

Адската смехория обаче идва от мотивацията на лошите програми и финалната развръзка, извадена от дъното на кофата с клишета. Клу е зло копеле, което се е обърнало срещу създателя си и иска да излезе в реалния свят и да го завладее – така поне е било на хартия. На практика обаче Клу се явява някакъв многознайко с мания за величие и армия от воини с оръжия, по-изкуствени и от интелекта им. Какво точно ще направят те в реалния свят? Ще вдигнат митинг? Къде точно зрителят трябва да се притесни или уплаши за развоя на събитията? Отговорът е никъде и точно така става. Публиката е апатична към цялата основна сюжетна линия, която е ½ пориви за свобода от страна на Клу и ½ бащински прегръдки между сем. Флин. Няма го напрежението, няма я драмата, няма каквито и да е катализатори на интерес, освен едва-две сравнително добри бойни сцени. Има го само протяжният семеен мотив, задължителен за всеки филм на „Дисни”, плюс някаква смехотворна заплаха и некадърен злодей,  колкото да не е без хич. Не знам за Вас, но аз определено не желая да бъде третиран като втора ръка зрител – ако искам да гледам безмозъчни сапунерки с его, ще си пусна  „Стъклен Дом” и няма да давам 12 лева за мръсни 3D очила.

Филмът е адски глупав. Не знам защо не написах това още на първия абзац и не приключих ревюто без излишна превзетост. Не знам защо и аз, заблуден от премиса и потенциала на заглавието, се надявах филмът да е нещо повече  – дори си изрязах ноктите на краката преди киното, а това е ритуал, който извършвам, само ако очакванията ми са наистина големи. „Заветът” не е пълна катастрофа, разбира се, дори и аз не съм чак такъв хейтър, за да го призная. Но той не е нито събитие /освен с мащабите на провала си/, нито революция в технологията, нито дори е един от по-добрите филми за годината /въпреки че филмовата 2010 бе пълен резил/, така че не вярвайте на конете-с-капаци, наречени фенбойчета, които изпаднаха дотам, че да го ревюират по т.нар. „кефобална” система, само и само да повишат оценките си за това зловоние. Той е просто ефектен, но плиткоумен и ненужен трик за замайването на и без това разклатената публика, която очакваше със сълзи на очи следващата доза аватарщина. „Заветът” не е и кадърен наследник на оригинала си, защото като се абстрахираме от могъщите му визуални клизми и аудио-колорит, ни остава само едно разочароващо детско филмче с житейски поуки и семейни мъдрости, извадени от неоновия ректум на „Дисни”.

Приятно гледане, скъпи деца!

5.0/10