Ревю: „Твърде лично 3“ (Taken 3)

Третата част от едрокалибрената поредица на Люк Бесон за бившия агент на ЦеРеУ Браян Милс /Лиъм Нийсън/ е клозетно сафари от нисша класа. Рециклиран отпадък, почти неразпознаваем в общото холивудско бунище. Целевата му група е съставена предимно от субхора, но донякъде разбирам защо и нормалните зрители биха пожелали да го гледат. Кой не би искал да гледа американец /по-скоро ирландец, ама нека не съдим за човека по цвета на кожата му/ на неправилното място, в погрешното време, но с адекватните оръжия? Кой не би искал да гледа как 62-годишен чичка премазва цял клан на руската мафия, без почти никакви драскотини? Питам Ви кой не би искал втори Стивън Сегал?!

„Твърде лично” беше що-годе добър филм, малко над ниските стандарти на жанра, но нищо забележително. Имаше прост сюжет, който не изискваше много мислене – както от страна на авторите, така и от страна на зрителите. „Твърде лично 2” бе абсолютна развалина, заснета в миризливи турски бани, откъдето чаках да се пръкне Али Ръза и да сподели, че му е лошо. В сравнение с тях обаче, „Твърде лично 3” не е просто стъпало, а цяло вито стълбище надолу. Не само, защото липсва eurotrip-мотива и за разлика от Франция и Цариград, сега получаваме най-обикновен Лос Анджелис, а защото филмът смърди на евтиния и мързел. Нямах представа, че Лиъм Нийсън е толкова отчаян за единия хонорар, та да се съгласи на трети филм, но после осъзнах колко скъпи са данъците за недвижими имоти в САЩ и се сетих, че ако Уесли Снайпс ни е научил на нещо, то е, че екшън звездите винаги трябва да си плащат данъците.

Ревю: „Бойни кораби“ (Battleship)

Ако преди години бях предположил, че бордовите игри ще намерят място по киноафишите и даже ще струват по $200 милиона, със сигурност щях доброволно да си надяна усмирителната риза и да се предам в съответната институция. Не знам кое ме наведе на тази мисъл. Дали смазващия провал на „Подземия и дракони” /това е настолна ролева игра – б.н.*/, дали още по-отчайващия крах на direct-to-asshole сикуъла му, но въобще не очаквах, че темата за игрите с карти и фигурки отново ще бъде предвидена за екранизиране. Ала ето, че Холивуд продължава да намира сюжети в нещата, които по принцип се ринат от подовете на селските обори. След един филм за извънземни /”Трансформърс”/, втори филм за извънземни /”Скайлайн”/, трети филм за извънземни /”Битка: Ел Ей”/, четвърти филм за извънземни /”Каубои и извънземни”/ и пети филм за извънземни /”Когато падне мрак”/, сега идва нещо напълно различно и невиждано до момента – шести филм за извънземни.

*- бележка на нърда

„Battleship“? More like battleshit…

Шибаните пришълци са доста упорити копелета. Така ли не им стана ясно, че няма смисъл да ни атакуват, защото всеки път, когато кацнат, някой смел янки ще им фрасне ъперкът в грозните чутури и след около час и половина, САЩ ще са ги изпъдили обратно в космоса на фона на героична музика и плющящи на вятъра американски флагове? Защо изобщо се занимават да планират и осъществяват междупланетни инвазии, след като дори хората с трета степен на слабоумие са наясно, че колкото и технологично напреднали да са инопланетяните, американците са винаги много по-умствено напреднали. Но и баба Цъца знае, че парите са горивото на Холивуд и от Hasbro са презюмирали, че щом детски играчки от планетата Кибертрон могат да спечелят повече приходи от броя на цялото китайско население, то защо и дърта pen & paper игра да не може да спечели поне колкото цялото население на Чукотка?

Ревю: „Гневът на титаните“ (Wrath of the Titans)

WRATH OF THE TITANS

Какъв е тоя филм: „Гневът на титаните” трябваше да се нарича „Гневът на зрителите”, защото негативните титански емоции са нищо в сравнение с взрива от афект, който ще усетите след края на филма. Вълните от експлозии в бойните му сцени са нищо в сравнение с вълните от негодувание, които ще изпитате, докато наблюдавате тази симфония от калпаво CGI и изкуствено лицево окосмяване. Сикуълът на гръцката трагедия отпреди две години получава своя шанс да измие с маркуч срама от предшественика си, но маркучът отново е на Сам Worthnothing-тън и размерът му не е достатъчен за качествена струя. „Гневът на титаните” е зрелищна приказка за титани, богове, полу-богове и полу-идиоти, като ироничното е че първите почти ги няма, а последните са във всеки кадър.