Ревю: „Transformers: Revenge of the Fallen“

Аз не съм фен на „Трансформърс”, нито някога вече ще бъда. Това го казвам в началото, за да стане ясно, че не разбирам и не ми дреме от историята и Вселената на разглобяемите играчки от космоса. Преди да гледам първия филм не знаех нищо за сюжета, а след като го изгледах – дори не исках да знам повече. Но поне първият остави някакъв минимизиран интерес в мен докато го гледах – дали заради екшъна, дали заради ефектите или заради плоския, но поне ненатрапващ се особено детски хумор вътре. Очаквах, че вторият ще бъде нещо подобно – безмислен летен блокбъстър, който да гледаш, докато умът ти почива от ежедневието. Оказа се, че това е така, но и не е така. Защото филмът определено е безмислен и то – може би най-безмисления филм от години насам. Лошото обаче е, че умът ми изобщо не почиваше, докато изтърпявах еякулациите на Бей в киносалона, защото през всичките два часа и половина отчаяно търсих причина да не си пръсна черепа.

„Трансформърс: Отмъщението” наистина служи като отмъщение – с този филм явно Майкъл Бей си отмъщава на всички, които някога са твърдели, че той не може да режисира огромен и скъпоплатен летен хит, наблъскан с толкова килограма ефекти, че по някое време очите ти почват да кървят от CGI. Бей обаче е толкова зле откъм режисурата, че направо ми става мъчно за него. Досега не му личеше толкова, може би защото в повечето му филми основният интерес е идвал от актьорите му и що годе – търпимия хумор. Докато тук обаче – тези два фактора отсъстват почти изцяло – хуманоидните герои се броят на пръстите по ръцете на капитан Хук, а т.нар. „хумор” е толкова простодушен и отчайващо инфантилен, че направо е притеснително как актьори от ранга на Джон Туртуро са се навили да изговарят тези адски реплики на жалост. В двойката Бей борави само и единствено с визуални ефекти. Не преувеличавам – в повечето мейджър сцени ще виждате основно компютърно модифицирани лайна, които се търкалят по екрана, а задачата на Бей по време на снимките е била просто да командва камерата да се клати нагоре-надолу по празен сет, с надеждата после да напасне в кадъра биещи се тенекии. Майкълчо се е главозамаял до такава степен от псевдо-известността и таланта си, че е забравил какво означава разликата между игрален филм и егоцентрична творческа чекия. Стотиците милиони бюджет, които са му били отпуснати в пристъп  на наивно доверие от страна на „Парамаунт” явно се превърнали Бей в център на внимание, на което той не е успял да издържи, защото очакванията за втория „Трансформърс” действително бяха високи. И точно затова, той се е старал толкова много да направи един динамичен екшън, но го е направил по начин, по който никой няма да иска да го гледа – дори феновете на стила му на режисура. Защото стилът му си е отново същия и отново болезнено еднакъв и предвидим. Падащи от небето неща, които се блъскат в сгради, развети патриотични американски знамена, слоу моушън сикуънси на група военни които героично крачат към камерата и разбира се – запазената му марка – масови верижни безредици на магистрала или шосе, в които множество коли биват деструктирани в зрелищни експлозийки. Всичко е вече толкова банално, че дори върлите фенове няма да изпитат емоция, различна от апатията.

Да започнем по ред на номерата. Във филма са навряни същите нещастници, които ни огряваха в единицата. Този път обаче, те са доста по-противни, отколкото можете да си представите. Шия Лебоф и Мегън Фокс са някакъв еквивалент на тийн-двойка в любовна колизия. Шия се промотира като умен и бива приет в колеж, а Мегън е станала монтьорка и работи върху разни мотори, с грим и червило на лицето, което все повече изразява курвенските й черти. Битието им протича супер скучно, като се изключи че в гаража си Шия държи роботът „Пчелица”, който се превръщаше на жълто Камаро и който бе оставен да пази младия герой, за да не вземе някой да го бастиса преди продължението. Да, огромен робот в гаража на някакво мизерно американско семейство. Това звучи като спиноф на „Алф”, само дето косматият миджит е заменен със спортна кола, която изразява емоции. Най-реалистичната емоция на жълтия робот, беше когато Сам му каза, че няма да го взема с него в колежа /оставаше и да го вземе, wtf/ и при тази тъжна новина, Пчеличка се разревава в реално време, отделяйки истински течни крокодилски сълзи от фаровете си. Да, драмичката почва още оттук и тя е по-простовата, дори от перипетите на Скуби Ду. Малко по-късно Шая намира парченце от Кубът, който всички размятаха в първия филм, което парченце е било останало в детската му блузка, с която беше облечен в „Трансформърс 1”. Когато Шая пипа парченцето, представяйки си с надежда, че това е втвърден пубичен косъм от скротума на Стивън Спилбърг, той изпада в състояние на шок и ужас, защото парченцето събужда всички възможни електроуреди в кухнята и ги превръща в роботи с агресивни наклонности. Ще се насладите на битка, в която тостери и миксери стрелят с картечнички и се опитват да взривят къщата на Шия. И всичко това на фона на една невинна кучешка идилия, в които двете псета на Шия се самоупотребяват анално на всеки 3 кадъра.

Мегън и Шия тичат, държейки се за ръчичка. Колко сладко, нали?

След тези ненужни 10-15 минути на пропилени ефекти и зрителско време, Шия отива в колежа, преследван от родителите си и майка му, която се надрусва с марихуана и започва да го гони, размахвайки бебешките му обувчици. Да, ето за такава жалост става въпрос. Хуморът на филма е толкова неадекватен и изсмукан от нечии пръсти и други органи на тялото, че в един момент става труден за изтърпяване. И най-лошото е, че той не е на място, а просто рапръснат в отделни сцени, в които сценаристите са предполагали, че ще има нужда от разведряване на иначе толкова мрачната атмосфера на тази детска пародия. Като стана въпрос за разведряване, във втория филм има невъзможно много излишни комични персонажи. Толкова много, че почва да те боли главата, докато разбереш кой от всички ти е най-безразличен. Откъм роботите имаме двама близнаци, които говорят на акцент и жаргон, и ръсят безлични простотии във всяка своя реплика. Имаме и множество малки електроуредчета, които говорят като изродени карикатури и са добавени просто за пълнеж. От хората пък имаме – един латиноамерикански лумпен, който промотираше сайт за конспирации и който през целия филм просто тичаше с останалите и врякаше като обезумял, просто за да има истински човек в кадъра. Имаме и завръщането на Джон Туртуро, който след първата си излагация, не очаквах че някога ще иска да се върне в тази си роля. Но ето, той отново е тук и явно – с още повече самочувствие, отколкото преди. И докато в първия филм, един робот уринира върху него с ламаринената си пишка, то сега Туртуро се навира точно между дрънкащите метални мъденца на друг робот, или както Туртуро го описва: „I`m directly below the enemy`s scrotum.“  Сами преценете за нивото на хумора във филма.

Сюжетът продължава с Шия, който попада в лекция по астрология, водена от Дуайт Шрут от „Офисът“. В пристъп на паранормална инфилтрация, Шия започва да се тресе като обсебен от демон и в ума му започват да се появяват странни символи, които той почва да чертае на дъската, но преди това успява да прочете целия си учебник за 30 секунди. Оказва се, че след като е пипнал остатъка от Кубчето, се е превърнал в медиум и достоен конкурент на феноменът Светлина. За да имаме още изгубено време от филма, Шия се запознава с някаква млада шушумига, която започва да го преследва, докато не се оказва, че и тя е някаква роботка в човешки образ, която е вербувана да го изнасили с металните пипала, излизащи от белите й гащи. Шия успява да избяга от прегръдките на извънземната шаврантия, точно когато любовта му – Мегън Фокс идва да го посети в общежитията, начервена и нагримирана като неуверена компаньонка. Тук ще станем свидетели на малко романтична драма от рода на – „Напускам те!” – „Но не, не е такова каквото изглежда.” –  а също и на семеен скандал на фона на екшън сцена в студентска библиотека. Да, любовната патетика е силно изразена във филма, може би за да покаже, че е някак си логично неестествено лузър като Лебоф да се върти около скъпоплатен материал като Мегън Фокс. Основната драма на двамата главни герои е кой първи да каже „Обичам те“ на другия, без да се изпадне в неловко мълчание. А в повечето откровено лигави сцени между тях, камерата се въртеше неистово между двамата, придавайки на зрителя освен чувството за безгранична скука и малко от симптомите на motion sickness.

Бей показва на Шия къде точно иска да се изложи в следващата сцена.

В същото време, злите роботи, от които не запомних позивната на нито един, успяват да съживят лошият „Мегатрон”, който пък има за цел да доведе някой си „Паднал”, от Космоса с цел – да, точно така, да унищожи Планетата. Този път целта е Слънцето, чрез което злите десептикони добиват енергия за пъклените си планове. Армията от лоши парчета ламарина, трябва да се изправят едновременно срещу добрите автоботи и непобедимата армия на САЩ, която отново е показана от гледната точка на героични и изпълнителни патриоти, които няма да се спрат пред нищо преди да демонстрират целия арсенал на оръжията си. За разлика от края на първия филм, тук финалът се развива изцяло в Египет, и то в някакъв затворен сетинг, представляващ село от няколко колиби и още толкова каменни руини и стълбове. В тази обстановка се провежда епичната бика между роботи и хора, която премина толкова тягостно и монотонно, че не успях да разбера кой кой е и кой кого пребива. Последният половин час е просто лавина от тресящи се метали, търкалящи се тенекии и дрънчащи ламарини, които се мандахерцат по екрана в безумна какафония от визулани ефекти. Някои летят, някои скачат на един крак, а някои просто стрелят, без особена мотивация. Ще станете свидетели на огромен брой никому неизвестни нови роботи, които идват, стрелят и изчезват някъде или умират. Дори нямате време да осъзнаете какви са или дали са от нашите или от лошите. Единствената запомняща сцена, свързана с роботите, е трансформацията на строителния багер /или самосвал ли беше вече не помня/ – „Девастатор”, в която сцена има хвърлени доста пари и е приятно ефектна, до момента в който се оказва, че това е просто поредния тъп робот, който не прави абсолютно нищо, освен да смуче пясък.

Във филма, както вече казах, има прекалено много измишльотини и най-вече – твърде много излишна драма. Може би е целено, а може би – инцидентно, но половината филм минава в глупави диалози и отделяне на сополи. Основен удар в нежните сърца на феновете е показната смърт на Оптимус Прайм, който бива посечен в близката горичка, докато Шия се търкаля по тревата и се пази да не го стъпчат. Това трябваше да бъде един от силно емоционалните моменти на филма, но аз не изпитах нищо, освен да обмислям, какво точно да симулирам, за да ми върнат парите от билета. След като изпада в състояние на скрап, трупът на Оптимус е отнесен с хеликоптер до някаква американска база и захвърлен на плаца като чувал с хладилници. Оттук нататък, сюжетът се обръща на 90 градуса и сега основната двигателна сила на героите остава само една – „Ние треба да Го съживиме!“ Втората половина на филма е точно това – разгадаването на многовековен ребус, който да отведе добрите люде в Египет, където да намерят някакъв ключ, наречен „Матрицата“ /що за сценарно издихание?/ и да го ръгнат в Прайм, за да го резъректнат. И то само защото един самолет от втората световна война – огромен стар робот, който – забележете – куца и ходи с бастун/?!/ им е казал, че само Прайм може да победи Падналия. Тоест, за нуждите на сценария, добрият лидер няма избор, освен да бъде върнат към живота. Тичайки по мръснобяла тениска и мъкнейки за ръчица неоринетираната Мегън Фокс, Шия обикаля из Египет, Йордания и други random пустини, разгадавайки смешна, но древна мистерия, която показва, че Трансформерите са били сред нас още преди 17К години и са оставили на Земята огромно зарядно устройство, с което да си рефрешват енергиите. Някъде към края ще забележим една палава заигравка с Индиана Джоунс, която загатва не само, че Спилбърг е имал пръст в продукцията, но и напомня на разсеяния зрител, че именно Шия ще бъде новият касов археолог – към края героите откриват древен храм в планината Петра, който е вкопан в скалите и влизат в него, търсейки „Матрицата“. По-наблюдателните от Вас, ще заблележат, че това е същия храм, където бе скрит Граала в „Последния Кръстоносен Поход“. Да, възрастният равин определено знае как да си слага хинтчетата и неговите са доста по-subtle, от навика на Бей да гъчи препратки към старите си тъпи филми по начин, който ще ти избоде очите – тук също имаме такъв пример –  в стаята на Сам в общежитията има двуметров плакат на „Лоши Момчета 2”, турен на стената точно срещу камерата. Що за маркетингова урина?

Това е основното качество на филма – множество паралелни експлозии за единица време.

Както и да е, туистът на филма е, че машината на роботите е зазидана под Египетските пирамиди, поради което Бей е принуден да унищожи поредния световен монумент, само за да вкара повече зрелище. На финала обаче идва втората ударна драма на филма, която започва и завършва някак си по детински, тъпо. Тичайки из снимачната площадка, Шия бива отнесен от взрив, и пада на няколко метра с поразкъсана тениска и изцъклен поглед. „Неееееее!!!”, са виковете, които долитат от екрана, защото това е все пак главния герой,  и когато той умира трябва да има адското нагнетяване на трагизъм. – „Саааааам!!!” За повече драма на сцената са доведени и родителите на Шия, които по непонятни причини са отвлечени и захвърлени в Египет – може би защото филмът цели да наблегне отново върху семейните цености. Родителите реват, Мегън Фокс циври, а войниците гледат мрачно, докато се борят за жалкия живот на Лебоф. Тук и аз отделих една мъжка сълза и не ме е срам да си го призная. Просто ми стана толкова мъчно за Холивуд и низините, до които е стигнал, че емоционалността ми не издържа и навлажних очи. Горкият Сам! В същото време, точно преди да започна да се хиля на глас на изкуствения рев, който се чуваше от басовите тонколони в киното, като протяжен вой на виктимизирана крава, сцената се промени. Сам Уитуики се озава в…. Рая?! Не разбрах точно, защото бях зает да зея в екрана като дете, което току-що е видяло родителски секс. Какво, по дяволите, беше това? Роботи – Ангели разговарят с Шия и му казват, че още му е рано да умира, защото Съдбата му била … бла-бла. Тук вече не изтърпях и тялото ми изпадна в позиция на епичен фейспалм, придружен с енергичен кикот, който зарази и останалите спектатори на реда ми и те също започнаха да се хилят тъпо в унисон. Това несъмнено е най-долнопробната и изнасилена сцена от филм за 2009 година. Шия Лебоф в Роботския Рай. Какво по-долу има от това? Ще разберем в следващия му филм.

След като преживява извънтелесен експириънс, Шия се завръща в реалността с нови сили и свежо присъствие. Той съживява, по загадъчен за мен начин, металния еквивалент на бащина фигура – Оптимус Прайм, с което общо-взето ролята му във филма приключва. Но драмата – не. Оказва се, че Оптимус е леко повреден и не може да оперира без виталните си части. Дъртият самолет – „Джетфайър”, който за деденце с бастун беше прекалено подвижен, решава да се саможертва, за да може Прайм да му ползва бракувания материал. Да, роботите и те душа носят. Ривайвнат и ъпгрейдван, Прайм излита във въздуха и за около 2 миути се млатят с Падналия, в една от най-безличните и незапомнящи се битки между CGI ефекти в исторята. Схватката приключва успешно за Прайм, разбира се – едва ли някой ще има желание да чака още 1 час, докато го съживяват пак – и Падналия пада мъртъв в локва от неопределена течност. След дружни победни възгласи, щастливи погледи и братски прегръдки, примесени с култовия момент, в който Шия и Мегън най-после си казват че се обичат, от което част от пуканките ми се издигнаха леко нагоре по хранопровода, сцената се сменя рязко на самолетоносач, който откарва нашите герои в Татковината им. Тук се поставя въпросът, какво стана с полу-разрушената пирамида, извънземната машина в нея и останалите Десептикони. Не се знае. Ясно е само, че Мегатрон успява да избяга, а правителството на Египет никак не е доволно. Но това са дребни кахъри, при условие, че Шия е жив, здрав, а за нуждите на Мегън Фокс – прав и корав. Явно оставащите отговори ще ни бъдат дадени в третата част на епоса, която е неизбежно да се появи, тъй като накрая Оптимус пак пусна някакъв сигнал до Космоса, с който кани всички автоботи да дойдат на гости на третата планета.

Мегън Фокс има какво да покаже от себе си, стига да не е толкова облечена.

И така, приятели, това и филмът. Не беше нито кратък, нито ясен, а най-малкото – интересен, но аз го изгледах, защото бях на кино. Ако го бях гледал в какъвто и да е друг формат, щях да го терминирам още на увода. А най-страшното е, че повечето от зрителите в киносалона действително се смееха на глупостите, които се случваха в ефир. И то истински и непринуден смях, който те обзема, само като видиш нещо наистина комично или в другия случай – жалко. Да не говорим, че субтитрите на киното имаха повече граматически грешки от тези в блога ми.  Единствените плюсове са факта, че е филм, който наистина си заслужава да се гледа само на кино, и това, че ефектите му са добре направени. Всичко останало по средата е просто пълнеж от актьорски и сценариен баласт. Дори Мегън Фокс не отчитам като позитив, защото ролята й беше малка и изкуствена, а самата тя беше дегизирана през повечето време като готова за сношение мутреса. Майкъл Бей трябва да седне и да помисли накъде точно смята да продължи кариерата си, защото точно в този момент човечецът е на творчески кръстопът. И ако вземе правилното решение, „Трансформърс 3” няма да бъде режисиран от него, а ако зависеше от мен – няма да бъде и създаден. Защото, ако трябва да бъда наистина честен – този филм просто не става за гледане.

2.3/10