Хари Потър не обича любовните сцени.

Малкото актьорче и пишман-фокусниче Даниел Радклийф призна пред медиите, че не е бил особено задоволен от първата си любовна сцена на екран. Става въпрос за филма от 2007 година – December Boys, в който Даниел е трябвало да изпадне в сексуален екстаз заедно с колежката си Тереза Палмър. Палавият вълшебник обаче сподели наскоро, че преживяването не е било от най-удовлетворителните и той не е усетил нищо сексуално в сцената.  По неговите думи: „Когато човек гледа подобни сцени по филмите си мисли, че сигурно е супер секси да го прави, но когато те гледат хора, няма нищо секси в това. Изобщо не е възбуждащо, независимо колко е красиво момичето“.

Радклийф се притеснява от голите жени, но обича да е гол сред животните.

Дали тези откровения на Радклийф не крият нещо много по-дълбоко и притеснително в психиката му, е все още рано да разберем. Под въпрос е и дали, ако в гореспоменатата сцена бе партнирал на актьор от мъжки пол, резултатът нямаше да бъде доста по-еротичен. Въпреки всичко, момчешката му нежност ще ни зарадва съвсем скоро в новия филм за Хари Потър, където за щастие няма да му се налага да снима голи сцени с Ема Уотсън… поне засега.

Бруно седна върху Еминем на MTV Awards

Само за протокола – очаквано и напълно заслужено „Здрач“ успя да обере всички награди (които „High School Musical 3“ не успя), тъй като е пародия на филм, правена точно по мярка за моронизираната и видиотена публика на MTV. Ако някой се интересува от точното разпределение на свещените статуетки – има google и imdb за целта.

Гвоздеят на вечерта обаче се оказа нарушаването на личното пространство на селския бек Еминем от страна на гъзните бузи на Бруно, още известен като алтер-его на Саша Барън Коен. Поне няколко дни след тази сцена, светът няма да бъде същия. Enjoy.

Ревю: Eagle Eye

Бидейки един самообявил се „Критик на Простолюдието“ в настоящия блог, мой свещен дълг е да Ви предпазя от изгубено време и напразни псувни, гледайки филм, който всъщност като че ли е бил предвиден за видеотеката в Раднево. Става въпрос за „Орлово Око“! Нека това епично заглавие не Ви заблуждава за същината на цялостната му жалост.

Постерът на филма вдъхва илюзорното чувство за игрално качество.

Разбрах че този филм ще е доста под средното ниво, още когато узнах, че ще го режисира визионерът DJ Caruso . Дали наистина този семпъл човечец е DJ или просто се опитва да се саморекламира като аудиоценител, може само да се спекулира, но болезнената реалност е, че той просто не може да прави филми както трябва. Карузо започна кариерата си още преди повече от 10 години като простодушен режисьор на ТВ серии без особен успех. Зрителите го забелязват през 2002 година с критичния успех на „Морето на Солтън“, който ако не друго, поне се опита да съживи загубената кариера на Вал Килмър. Но както знаем много добре, не всеки е Тарантино /за щастие/ и не всеки има нюх да регенерира пропаднали звезди. След този сравнителен успех на филма, все още никой не знаеше кой е Карузо и на колко продуцента е правил свирки, за да му дадат собствен филм. За негово щастие, т.нар. му удар идва през 2004 година, когато прави „Крадец на Животи“ с Ангелина Джоли. Там отново показва тоталната липса на вкус и визия, но поне има честта да снима една от по-добрите секс сцени на Джоли, което пак е нещо, ако си нещастен холивудски артист. Филмът има успех, /но не заради Карузо/ и хората вече започват да се сещат кой е той. Той също се взема насериозно и през 2007 година прави големия скок в детското кино, като драфтва свежият принц от дивото село – самият Шия Любов. Общият им проект се нарича „Дистърбия“ и наистина води до такива емоции, особено в края, когато официално разбираш какъв бавноразвиващ се трилър с елементи на тийн-проблеми си гледал. Миксът от трилър, комедия, тийн-неща и романтика би трябвало да бъде забранен със Закон, защото води до зрителско безумие, да не говорим, че пейсинга на филма е приятно убит, а актьорските изпълнения клонят от комични в гротескни, на всеки 3 сцени. Както и да е, този филм е минало и към настоящия момент се опитвам да репресирам спомените за него. Нека се насочим към последния опит на Карузо в киното, а именно – „Орлово Око“.

Шия се обажда на родителите си: „Мамо, тате! Дават ме по телевизора!“

Дори ако приемем, че режисьорът е селектиран правилно за подобен филм, остава другия наболял въпрос – основния каст. Той се състои от трима набедени за актьори людоебци, които са представители на основните класи в съвременния Запад – мъж, жена, дете и старец. Мъжът-дете е разбира се, не кой да е, а заслужилият артист – Шия Любов, който след „Индина Джоунс 4“ вече яко е изпъчил пилешките си гърди и се вихри в сцените с ненужна доза мачовско его, което не му приляга, особено на фона на пехливанското му излъчване и поглед на дете, „помилвано“ от свещеник. В този си филм, Шия е с нестандартна за крехката си възраст визия на лузър с рядко, но мъжествено окосмяване, издаващо имагинерна зрялост. Един очевиден овчарски скок към драматичното кино от негова страна, за нещастие опропастен от липса на талант и още по-очебийна липса на интелект. Поведението му във филма е пресилено мъжкарско и на моменти – дори стресиращо невъзможно. Реакциите му, опитите му за сериозна игра и тонът на все още мутиращият му глас, правят изпълнението му през повечето време смехотворно за такава роля. Дори краят, който трябваше да въздаде справедливост на филма и в който Шия трябваше да ни лиши от присъствието си по псевдо-геройски начин, е провален от жаждата на студиото за рейтинг /все пак, кое 14-годишно момиченце ще хареса филма, ако идолът му го застрелят накрая?/ Друг минус на филма, свързан с Шия, е че той играе почти две роли – на двама братя-близнаци. Лично на мен, този момент бе примесен и с жанра на психосоматичния хорър, защото за един кратък момент наистина си представих свят, в който Шия Любов са двама. Интересно за Шия Любов /освен това, че в интернет форумите е по-известен като Shia LaDouche/ е, че той се превърна в малкия любимец на Стивън Спилбърг още с „Трансформаторите“ от 2007 година. Възрастният равин явно има усет за момчешката невинност и успя навреме да поквари малкия Шия с обещания за наслада и вкусни лакомства. Не искам дори да си помислям какво друго е правил Шия в обятията на Спилбърг, за да заслужи честта да му стане протеже, но по закона на холивудските среди, бързото издигане на един неизвестен актьор става по два начина – единият е със социални връзки, а другият – с интимни такива. Да се надяваме, Шия да е избрал правилния вариант. Както и „Трансформаторите“, така и „Орлово Око“ е буустнат предварително от срамното участие на Спилбърг вътре като изпълнителен продуцент. Това не е повод за радост, защото всички Вие знаете на какви филми е бил изпълнителен продуцент Спилбърг. Въпреки това, филмът получава добра реклама, а участието вътре на Шия го прави просто задължителен за подрастващата публика – ето затова е напълно естествено „Орлово Око“ да е с PG-13 рейтинг, като под PG разбирайте „pathetic garbage“.

Мишел Монахан е притеснена за бъдещата си кариера, чудейки се дали не трябваше да си остане на село.

Другите актьори също са избирани по липсата им на талант за подобен сюжет. На първо място имаме онеправданата приятелка на Том Круз от „Mission Impossible 3“ – Мишел Монахан, която все още не е успяла да се захване за нормалното кино и продължава да притърча по второрарядните трилърчета. Нейната роля е по-битова от тази на Шия – тя играе притеснената майка, която е изгубила сина си и трябва да се съюзи с Шия, за да го открие. Естествено и противно на здравия разум, в края на сюжета се заформя и задължителната романтична искра между двамата паласпури, която хвърля филма в зоната на тихата лудост. Особено последните кадри са абсолютният апотеоз на кинематографичната жалост и представят едно циклопско намигване към зрителя за това, че Шия най-после ще прави секс с някого, дори това да е майка с 10 години по-възрастна от него. В ролята на мъжа-старец и най-вече в ролята на засиленото полицейско присъствие, имаме мазохистичното удоволствие да наблюдаваме изкуствената бяла коса и кривите жълти зъби на народния артист – Били Боб Торнтън. Пичът остаря, но не се отказа да се снима в дисфункционални епоси. Естествено, признавам че той е и добър актьор с кариера малко над средната такава за Холивуд и възрастта си, но въпреки това не може да не отречете че за последните години, Торнтън просто сам изкопаваше бъдещия си гроб, с потресаващите си роли на социални дегенерати /в „Bad Santa“ и „Bad News Bears“/ и на озлобени от живота комплексари /в „School for Scoundrels“ и „Mr. Woodcock“/. Оказва се, че „Орлово Око“ всъщност е един от малкото му полу-сериозни филми за последната петилетка. Ако кажем, че тук Били играе зле, би било все едно да кажем, че Хитлер е бил само леко ексцентричен. Торнтън играе толкова зле, че просто не е за вярване. Направо е страшно как може да се презентира толкова лесна и двуизмерна роля, с толкова преиграване и излишна драма. За мое щастие, ролята му не е чак толкова дълга, макар че към края вече ми бе писнало да гледам опитите му да се прави на селския патриот. В кюпа са турени насила още Розарио Доусън и дебелакът от TV сериала „The Shield“ – Майкъл Чиклис, но техните роли, бидейки второстепенни и кратки, не са толкова релевантни за оценката на филма, още повече, че са видимо засенчени от достолепната осанка на Шия Любов.

Двамата артисти обикалят по къра, а режисьорът Карузо ги наблюдава изкъсо.

Сюжетът на самия филм е нещо повече от глуповат. Ако сте мислили, че гледате обикновен трилър, ще бъдете неприятно разочаровани, когато разберете развръзката. Аз естествено няма да Ви я издам, защото не съм спойлер, а и защото винаги е добре човек да види падението на Холивуд със собствените си очи. Само ще подскажа, че ако сте гледали „North by Northwest“ на Хичкок или „War Games“ с Митю Бродерик, сюжетът ще Ви се стори загадъчно идентичен. Но нека изясним нещо. Първата половина от филма е повече от добра. В нея е концентриран и адекватно разпределен елементът на съспенс, психоза и напрежение. Зрителят е заинтригуван, защото очаква нещо градивно, запомнящо се и отговарящо на първоначалния билдъп. Някъде по това време дори за момент забравих колко противен ми е Шия и гледах филма с някакви очаквания, че няма да се повтори фиаското с „Индиана Джоунс 4“. За мое пълно разочарование обаче, втората половина от филма е просто трагична. Не само откъм сюжетен туист /макар че „туист“ е силна дума, може би по-скоро сюжетен крах/, но и откъм режисура, игра и финал. Всички основни елементи на качествения трилър са унищожени от непрощаващата сила на класическия американски хепиенд и надъхващ патриотизъм. Имам доста примери, но повечето от тях са свързани със сцени от сюжета и затова ще Ви ги спестя, за да не разваля киндер сюрприза. Музиката е сътворена от моя личен фаворит – Брайън Тайлър, който и тук набляга на динамичното звучене и надъхващите тонове, напомнящи малко на Mark Mancina. Явно патриотичните теми имат и подобен музикален съпровод. Както и да е, музиката поне отчасти отговаря на историята и е достатъчно добре напасната със сцените, че да не дразни и да остане може би единственото положително нещо, което изпитах от този филм. „Това е всичко, приятели!“, Ви казвам, цитирайки небезизвестното прасе Порки. И добавям от себе си – гледайте филма без задни мисли, но и с едно наум. Така поне може да си спестите отвратителния вкус на пенис, който ще остане в устата Ви след края му.

5.5/10