WRATH OF THE TITANS

Какъв е тоя филм: „Гневът на титаните” трябваше да се нарича „Гневът на зрителите”, защото негативните титански емоции са нищо в сравнение с взрива от афект, който ще усетите след края на филма. Вълните от експлозии в бойните му сцени са нищо в сравнение с вълните от негодувание, които ще изпитате, докато наблюдавате тази симфония от калпаво CGI и изкуствено лицево окосмяване. Сикуълът на гръцката трагедия отпреди две години получава своя шанс да измие с маркуч срама от предшественика си, но маркучът отново е на Сам Worthnothing-тън и размерът му не е достатъчен за качествена струя. „Гневът на титаните” е зрелищна приказка за титани, богове, полу-богове и полу-идиоти, като ироничното е че първите почти ги няма, а последните са във всеки кадър.

За какво иде реч: В предишния епизод се случиха много неща – Персей се оказа син на Зевс /„Аз съм баща ти!”/, после Зевс пусна Кракена /”Пуснете Кракена!”/, а накрая Персей уби Кракена. /”Не-е-е-е!”/ Сега като го чета, май не са се случили чак толкова много неща, но нищо – сега ще се случат повече. Неопределен брой години след събитията в първата част /но поне десет, защото косата на Персей е пораснала/, заземеното богче играе ролята на самотен родител, тъй като жена му е починала и той я е затрупал с камъни, понеже е много як и не му се е копаело гроб. Има си и дете, на име Хелий /момченце е, ако не личи/, а работата му е в сферата на професионалния риболов. Житието му преминава без много тревоги, докато един ден в шатрата му се телепортира Зевс с молба за помощ, която Персей отказва, защото – както вече казах – той е едно много яко копеле. Оказва се, че по някаква причина отбор Ягодка /Хадес и Арес, другия син на Зевс/ са се съюзили срещу отбор Черешка /Зевс и Посейдон/, а гръмовержецът е отвлечен и силата му се използва за възраждането на Кронос. /който пък е баща на Хадес, Посейдон и Зевс – знам, че звучи объркващо, но не е по-сложно от родословното дърво на Али Ръза/ И така, ще-неще /spoiler alert: първоначално не ще, но после ще/ Персей отново обяздва чернокожия си кон Пегас и полита в Небесата, а после слиза и за кратка визитация в Ада, в опит да спаси баща си, като убие брат си.

Кой участва в него: Много актьори, много нещо. Извинявам се, по инерция казах “актьори”. Всъщност това не е така, защото в него участва Сам Worthnothing-тън /”Мъж на ръба”/, а всички отлично знаем, че актьорските му заложби могат да се изброят на празен лист хартия. Worthnothing-тън продължава да играе по същия начин, както още в „Аватар” – с финеса на дъска за гладене. Тук обаче изразните му средства са усъвършенствани – само 93% от репликите му изглеждат така, сякаш се кара на събеседника си, че го е настъпил по сандалите. За да разсее публиката от факта, че наблюдават австралийски пън, режисьорът Джонатан Лийбсман е посъветвал Сам да си тури рошава перука. „Нека поне една част от главата ти да играе както трябва!”, си е казал Лийбсман и ефектът е впечатляващ, тъй като гъстите кичури на Персей наистина се движат повече, отколкото очите и устата му.

До него имаме божествена аура на Лиъм Нийсън /”Без име”/ и Ралф /Рейф?/ Файнс /”Харолд Потър”/, играещи двама олимпийски братя, единият малко над другия. /понеже единият е директор на Ада и буквално е под другия/ Признавам, че сцените между тях бяха с една идея по-интересни за гледане, тъй като това са единствените хора в екипа с някакъв актьорски талант. В последната третина обаче нещата излизат извън контрол и нито рептилската каризма на Файнс, нито робройската осанка на Нийсън могат да Ви предпазят от изстрелите на авторска простотия – особено накрая, когато двамата тръгват заедно да трепят вражеските „махаи” със силата на мисълта си, сякаш са отново лорд Волдемор и Куай-Гон Джин. Основният конфликт помежду им бе кой за какво да прости на другия и измъчените им шекспирови дилеми ме докараха до тикове. За щастие, поне ослепителните доспехи на Зевс ги няма, тъй като бюджетът не е бил достатъчен за допълнителните светлинни ефекти в 3-D.

 Женският персонаж пък е представен от Андромеда – същата героиня от предишния филм, но не е същата актриса. Винаги ми е било супер противно, когато даден сикуъл има безочието да използва друга актриса, вместо тази, с която хората вече са свикнали /типичен пример за подобна наглост бе замяната на Рейчъл Уайз с Мария Бело в „Мумията 3”/ и тук сурогатът на Алекса Давалос се нарича Розамунд Пайк. Пайк е известна с това, че наскоро участва в новата пародия на Бонд /”Джони Инглиш 2”/, а няколко години преди това участва в старата пародия на Бонд /”Не умирай днес”/. Сега момичето отново участва в пародия, макар че едва ли го е осъзнавала, докато е получавала хонорара си. В малка роля имаме и Бил Най /напоследък дъртият шанток се навира навсякъде/, а като хумористичен сайдкик получаваме Тоби Кебъл /”Рокенрола”/, като синът на Посейдон – Агенор, чиято роля е да ръси митологични лафове – не особено смешни, но за сметка на това с притеснително старание.

Как  е заснет: В третото измерение? От един некадърник, наречен Джонатан Лийбсман? Посредствено? И трите изброени. „Гневът на титаните” е малко по-гледаем визуално от първата част, но това е просто защото Луис Летерие е пълен боклук, който не бива да се приближава до камера, освен ако с нея не му се прави полицейски mugshot. Не че Лийбсман също не е опасен за киното /”Битка Ел Ей”/, но в случая е по-приемливият резил и дори явната му непохватност е достатъчна, за да качи нивото на филма. Това последното обаче не е кой знае какъв позитив, като се има предвид, че нивото на първия филм бе по-ниско и от прясно окосен райграс.

Екшънът е поносим, макар и леко некохерентен на места, динамичните сцени се следят лесно, а 3D-то е осезаемо по-добро, въпреки че отново е пост-конвертирано. /разбрах това, чак след като написах ревюто/ Като капак, има и нови легендарни креации, като например грозен Минотавър /защото всеки лабиринт без Минотавър е като ексхибиционист без шлифер/, огромни циклопи и още по-огромни колоси от огън и жупел, които девастират цели градове с едно замахване. Общо взето, Кракена ще Ви се стори като смирена мангуста пред могъществото на новия архи-враг на Персей – бай Кронос. /той май му се пада дядо, но нищо – това може да се оспори при една евентуална съдебна делба за имоти/ Има и стари познайници, разбира се – вече споменах култовия негър Пегас, който отново е просто черен ат с изкуствени крила. /забелязали ли сте, че всяка животинка става прекрасно митологично създание, само ако й се надянат крила – човек с крила е Ангел небесен, лъв с крила е изящен Грифон, гущер с крила е вездесъщ дракон, а плъх с крила е Батман/

Анализ: Не мисля, че на този филм му трябва „анализ”. Единствените хора, имащи нужда от анализ, са тези, които са го харесали и анализът ще трябва да се проведе в кабинета на психотерапевта им. С едно изречение – „Гневът на титаните” е поредната сказка за дисфункционално божествено семейство в период на полуразпад. Братя трепят доведени братя, за да спасят бащи, отвлечени от чичовци. В сюжета има повече domestic disturbance и от този в циганските махали, но с тази разлика че там се отвличат дъщерите. Интересно е, че другият син на Зевс /обиденият Арес/ се играе от венецуелец. /Едгар Рамирес/ Явно върховният гръцки бог не си е поплювал, а е запълвал утроби всякакви. За повечко политическа коректност предлагам в следващата част да има и трети /блуден/ син – азиатец. /да вземат пример от „Тор”/

И така, филмът си тече, а героите си вършат необходимите заучени действия, мотивирани от смехотворните им daddy issues, толкова сърцераздирателни, че чак ми дремеше на венестия. Сценарият е надраскан от няколко души, чиито моливи очевидно са прекарвали много повече време в назалните им канали, вместо по белия лист и за това свидетелстват не само картонените герои, генеричният сюжет /събери три предмета и отиди до т. Х на картата/, но и диалозите, които нивга не биха били изговорени от уважаващи себе си богове, освен ако не са полудели, разбира се. Накрая Персей побеждава /ето го и туистът – не винаги побеждава Чък Норис/, и подобно на „Войната на боговете” – сме оставени пред едно своеобразно предаване на щафетата на младия Хелий, който със сигурност ще се сдобие със собствен спиноф след няколко години. Каквото и да говорим, „Гневът на титаните” е абсолютен провал и показва, че липсата на талант не може да се лекува с пари, нито с хапчета. /е, второто не е съвсем вярно, но резултатът често е фатален/

Какво научих от него: 1. Персей е много яко копеле – може да се предпази от огнена вълна само с дървена дъска и да победи 5-метров циклоп като забие малко острие в ръчичката му /ох, боли!/; 2. Жените-богове на Олимп явно са на някакъв астрален семинар, понеже липсваха; 3. „Гневът на титаните“ е по-голяма гавра с митологията и от „Пърси Джаксън„.

Защо трябва да го гледате: Защото е /малко/ по-добър от първия. Само дето дори късометражните уругвайски филми са по-добри от първия, така че … всъщност не знам защо трябва да го гледате. Може би не трябва…

Защо не трябва да го гледате: Защото е ненужен сикуъл на ненужен римейк, сътворен от режисьор със закърняла творческа жлеза, изигран от дървена фигурка, и предназначен за непълнолетни, но пълноправни кретени.

Какъв е изводът: Worthnothing-тън трябва незабавно да се разкара от киното и да се върне в Австралия, където да шиба кенгурута за разплод.

Оценка: 3.6/10