Няма как да започна без да спомена името на Джеймс Камерън, защото То ще Ви съпътства през цялото времетраене на филма и съответно – ревюто ми. „Последно убежище” не е режисиран от Него, но за сметка на това марката „Камерън” е залепена за почти всеки един аспект от продукцията и това ще си проличи видно – дори за хора, които не са запознати с хобито Му да снима всички боклуци, които намери във или под водата. Някои читатели биха казали, че Той е само изпълнителен продуцент и затова не бива да бъде винен за провала на филма, но те няма да са прави, а нищо чудно да се окажат същите онези фенбойчета, които преди година и половина хвалеха „Аватар” със засъхнали бели петна около устата, които петна определено не бяха от кисело мляко. Има обаче една голяма разлика между изпълнителен продуцент и изпълнителен продуцент с егото на чичо Джим /което трябва да се подхранва периодично, за да има какво да рипа в старческите Му боксерки/ и тази разлика е, че когато правиш филм с името си най-отгоре на плаката; когато използваш последните думи на подводната 3D технология и когато си избрал лично основния снимачен екип, то никой друг не ти е виновен за това, че филмът съква кокове. Най-малкото горките зрители, които подмамени от огромните термини „3D” и „Камерън”, погрешно са преценили да ти се доверят.

„Последно убежище” е филм за подводни пещери, шнорхели и драматично удавяне. И то в третото измерение, очевидно – нали не си мислихте, че Камерън ще свърже името си с нещо, което е заснето в допотопното 2D? Ако си спомняте, дори „Заразно Зло 4” бе промотиран с името Му, използвайки неговата 3D технология, но резултатът също бе плачевен. Там обаче вината си беше в Пол WC Андерсън и в женицата му Мила “MILF” Йовович, докато тук нещата миришат от най-високо ниво. Но както сами ще разберете, „Последно убежище” изобщо не е обикновен и самостоятелен филм – това е просто стоминутна реклама на подводните 3D камери на дядо Джеймс и една demo версия на възможностите им. Останалото във филма е мръднато на заден план, оставяйки отпред единствено природните красоти и визуалните изящества на подводните пещери, по добрия стар модел на Камерън да не се концентрира в субстанцията и да бяга от оригиналните сюжети, така сякаш Го гони циганка болна от краста.

Когато научих, че филмът ще пропусне визитата си по българските кина, реших че няма особен смисъл да се правя на стоик и да го чакам на HD, защото предварително усещах с третото си око, че усилията ми няма да си заслужават. И бях прав, разбира се, защото единствената причина за съществуването на това заглавие е да рекламира за пореден път името на Камерън като лидер в областта на 3D технологията – тъй като в пещерите на Пакистан все още има хора, които не знаят това, нали разбирате. А на мен ми е писнало да търпя мегаломанията Му, така че в знак на бойкот срещу беловласия творец, аз реших да гледам „Последно убежище” на домашното си кино с чаша абсент в ръка. И искрено се радвам, че го сторих, понеже ако трябваше да давам пари за това нещо на кино, със сигурност трябваше да имам придружител, който да ме спре да не си изям подметките от яд на излизане. Ала стига толкова позитивни неща за един открито депресиращ филм, защото ме заболя главата да дърдоря празни приказки за нещо, което трябва да бъде мачкано с валяк. Нека преминем към същината и тя отново е доста неприятна за гледане/четене, така че ако не искате да си разваляте деня, може да отскочите директно към финалния абзац, както обикновено.

Самочувствието на Камерън е до такава степен набъбнало, че в момента наподобява гнойна 3-D пъпка, която спешно трябва да бъде пукната, защото иначе ще продължи да причинява сетивна дисхармония на всеки, който погледне към нея. Това личи не само от факта, че половината постер съдържа името Му, но и защото се е изтипосал като генерален директор, дори преди компанията Universal. Точно така, забележете началните надписи и вижте в какъв ред са ни представени отговорниците за лентата: James Cameron и чак под него „and Universal pictures presents”. Доста нагъл начин да покажеш, че си „над тези неща”, поставяйки се буквално над тези неща, нали? Всичко в този филм е докоснато от старческите петна на Камерън, който обаче предвидливо се е скрил от поглед, оставяйки кашата за сърбане от избраниците си. На първо място, Той лично е селектирал режисьора Алистър Гриърсън още по време на снимките на „Аватар”. За справка, Гриърсън е твърде неопитен келеш, който има точно един единствен пълнометражен филм преди настоящия. На второ място, Камерън е посочил с пръст и сценаристите на заглавието, основният от които /Андрю Райт/ е и близък негов приятел и продуцент на водните му подвизи в “Ghosts of the Abyss” и “Aliens of the Deep”. И на трето място, Камерън е предоставил последните крясъци на техниката си за общо ползване с едничката цел да покаже на зрителите колко е задобрял от „Аватар” насам и какво всъщност да очакваме от „Аватар 2”, който уж щял да се развива ексклузивно под вода.

Сценарият на Андрю Райт е плачевен като наратив, разболяващ като структура и подлудяващ като диалог, но в случая той разчита на едно нещо, наречено „инспирация”, защото е свободно вдъхновен от реални събития, случили се на самия Райт /който е действащ пещерен водолаз/. Не се шашкайте, не става въпрос за разводнено копие на „127 часа” и никой няма да изгуби телесен крайник, макар че честно казано, ако това бе станало, филмът със сигурност щеше само да спечели. В случая обаче, реалните събития представляват истински случай преди време, в който Райт и екипът му от водолази попадат в капана на една подводна пещера в Австралия и два дни се мотаят из разни процепи и ниши, докато накрая биват спасени с хепиенд и ревове от облекчение. Но тъй като в тази история няма нищо интересно, напрегнато или фатално, Райт решава да направи сценарий, бегло базиран на нея и като казвам „бегло”, имайте предвид че в действителната случка не е загинал никой, а тук…. <spoiler alert!>… умират почти всички. За да има драма, нали се сещате? </spoiler alert!>

Историята се върти около великия подводен водолаз Франк /ако Райт е базирал този образ на себе си, явно и той е инфектиран със синдрома на Камерън/, който организира експедиция в най-дълбоката подземна пещера на Нова Гвинея, спонсориран от американския милиардер Карл и спомогнат от отчуждения си син Джош, докато една жестока буря не променя плановете им в посока – вечните ловни полета. Ето едно изречение, с което да видите задължителните съставки на природния disaster филм, към който са се целили авторите и те са – 1 бр. опитен ветеран, 1 бр. богат лумпен, 1 бр. семейни проблеми, представени чрез роднина /обикновено съпруга, но в случая нехранимайко/ и 1 бр. природна стихия за колорит. Подводният екип започва бавно и опасно спускане в недрата на новогвинейските дупки, когато нещата бързо се вмирисват със стряскаща интензивност и хората попадат в капан от прииждащите води на урагана над тях. Единственият им избор е да се спуснат все по-надолу, за да намерят изход или както оригиналните BG преводачи са уточнили – да открият „Последно убежище”.

Андрю Райт може и наистина да е най-великият подводен водолаз на нашето време, а може би просто избива комплекси, но истината е, че той изобщо не става за сценарист. Изключвайки техническата страна и акуратно представяне на подводните механизми за водолазна работа, плюс съответните термини и адекватно използвана екипировка, сценарият на Райт просто не става за нищо. Извинявам се, прекалих малко – става единствено за подпалки, и то само ако Ви е много студено и нямате някоя книга-игра на Александър Султанов, която да засилите към котела. Диалогът, написан от този човечец /и още двамата му верни сценарни слуги/ е еквивалент на първолашко есе с тема „Какво ми се случи през лятото?”. Имам някакви съмнения, че Райт е писал всеки chapter почти веднага след като е излизал на сушата от водните си гимнастики и не е могъл да мисли трезво, поради смяната на налягането – това е единственото извинение, което да оправдае този авторски бъркуш. Друга извинителна причина би била, ако Райт е умствено изостанал, но съм /почти/ убеден, че случаят не е такъв. Героите са толкова зле обрисувани, едноизмерни и кухи, че много често няма да ги разпознаете между останалите безлични подводни скали по екрана. Отношенията помежду им са изнасилени и нереалистични, а важните неща са ни изплисквани директно в лицето като кофи с гуано. Една от героините дори има безочието да попита нещо от рода на: „Какво толкова може да се случи при едно пещерно спускане?” Мда, тази кака явно е пропуснала де се сети за „The Descent” или „The Cave”, а може би не е и трябвало, защото за разлика от това недоносче, те са гледаеми.

Използвайки всички налични ресурси за визуалната страна на „Последно убежище”, продуцентите са забравили да оставят малко бюджет и за каста, който /също както и авторския екип/ е съставен от отявлени некадърници. На челно място, в ролята на Франк е Ричард Роксбърг, който със сигурност сте виждали някъде за кратко, но не помните къде. Това е нормална реакция за третостепенен актьор с малки роли, така че не се срамувайте от незнанието си. Единствено пищните хомосексуалисти или любителите на фееричния мюзикъл могат да си го спомнят с роля в „Мулен Руж”, но това се случи преди цяла декада, така че може да прецените докъде е стигнала кариерата му в момента. Точно така – до каменистото дъно. Буквално. Втори в списъка /и може би най-известното име в каста, което говори достатъчно/, е Йоан Гръфъд, като лигавия богаташ Карл. Него го знаете от „Крал Артур” или най-вече от еластичното му участие във „Фантастичната четворка”. След този филм обаче, може би ще предпочетете да го забравите. Играта му тук е толкова слаба, че на моменти ще се смеете на глас – особено на финала, където ролята му се видоизменя по възможно най-клиширан и алогичен начин, а самият Гръфъд преиграва по-усърдно и от Бен Афлек в добрите си дни. Филмът е заснет в Австралия, което обяснява защо огромен процент от актьорите са австралийци. Смешното обаче е, когато същите тези австралийци явно са принудени да говорят с американски акцент, за да допаднат на публиката от САЩ – нещата са печални до немай къде, като наградата за слухов вредител печели точно Гръфъд, чиито реплики и престарани лицеви гримаси на чучело ми дойдоха в повече.

Горе казах, че филмът е целен да се има за disaster филм – от онези природните /”Вертикална граница”/, в които някаква стихия става причина за мощни изблици на геройства, саможертви и огромни човешки драми. Тук обаче персонажите са толкова изкуствени, че на никой няма да му дреме за тях, поне докато не започнат да умират по един и същи начин. Все пак, колко точно начина има да умреш под водата – а/да се удавиш, б/….?! Райт обаче е решил да използва един свръхестествено жалък обрат, чрез който да разнообрази малко смъртността и начините за постигането й. Но нещо май не се е получило както трябва, понеже след края на филма публиката остава със странното чувство, че току-що е гледала някакъв slasher хорър, в който ненужните герои биват елиминирани един по един, докато останалите бягат в паника. Това е сериозно застъпен мотив, който ще Ви се стори още по-очебиен по простата причина, че … <spoiler alert!>… 73% от героите загиват от човешка ръка, а в повечето случаи и против волята им. </spoiler alert!> От една страна този метод може да мине като философски намек за това, че в кризисни ситуации човекът е много по-жесток от природата и ала-бала,  но в крайна сметка цялата работа се ароматизира на оборски тор, още преди да усетите накъде отиват нещата.

А нещата отиват към един безобразно скучен, муден и досаден втори акт, в който разни хора се влачат, дърпат, бутат и засядат в малки дупки и процепи, след което има задължителна почивка от няколко минути, през които оцелелите герои си викат, нервничат и се самосъжаляват, а след това процесията продължава отново. Всичко това е разпростряно в около сто минути екранно време, така че ако имате някакви игри на GSM-а си, може би ще трябва да си ги пуснете, само и само да не заспите от апатия. „Последно убежище” очевидно е прекалено издължен за краткия си премис и втората му половина неистово се старае да Ви задържи вниманието по всякакъв начин, преди да сте захъркали с носов тембър. Доказателство за това е и сюрреалистичната сцена, в която Франк и Джош откриват японски танк от WWII, паднал под земята след свличане. Напълно излишен момент, с който режисьорът Гриърсън се прави интересен, препращайки тримата си фенове към предишния свой филм /”Кокода”/, отнасящ се точно за сраженията между Австралия и Япония през Втората световна война. /ако някой друг се е сетил за тази референция, значи е по-зле и от мен – б.а./  Финалните петнадесетина минути пък ще Ви вкарат в заслужена кома, когато разберете, че филмът почти неусетно се е превърнал от survival драма в банален семеен филм за новообразувалата се връзка между баща и син. Фамилните ценности са доста пресилено застъпени и ако нямаше толкова трупове, логото на Universal лесно можеше да бъде заменено и от това на Disney.

Общо взето, ако човек не се интересува от вода, пещери или плувки, „Последно убежище” ще му се стори много повече като розовия сън на Камерън /който още от „Бездната” мастурбира на всяка една змиорка, видяна под морското равнище/, отколкото като индивидуален филм, отличаващ се с нещо различно от показната си употреба на 3D технологии. Аз лично не съм нито фен на подводните спортове /защото мразя рибите/, нито почитател на филмовите чекии с нарцистична насоченост, така че според мен единственото, което спасява филма от абсолютния крах е гледането му на кино. Но той не излезе по кината в България, следователно…

2.9/10