Напоследък някои хора започнаха да ми държат сметка защо едни филми намират място на блога ми, а еди-кои-си-други – не. Същите тези хора явно все още не са осъзнали иначе трудния за възприемане факт, че блогът ми се занимава ексклузивно с кенефните течове на Холивуд и в него рядко /и имам предвид наистина рядко/ може да прочетете за филм, който ми е харесал. За да запуша злите езици поне за няколко месеца /а защо не и завинаги?/ реших днес да Ви представя едно специално ревю, с което извършвам своеобразна trifecta – занимавам се с филм, който е а/номиниран за награди, б/неизлязъл по кината в България и в/оценката ми за него е… положителна! (shock and awe) В тази връзка съм длъжен да предупредя всички, че в настоящото ревю съм репресирал стандартната си простотия до неподозирани низини, така че ако някой очаква изблици на заучена храчка, може смирено да се разкара. За останалите – храбро продължете на следващия абзац.

Дани Бойл е режисьор, който лесно може да се захване с всеки един сюжет и бързичко да извади от него най-реалистичната и въздействаща драма, без да изпада в някакви фундаментални локви от клишета. Филмографията му ясно говори, че пичът знае какво прави и умее да избира филмите си така, че да покаже не само разностранност в потенциала си, но и самостоятелно да развива иначе еднообразните истории. Дори да снима урбанистични наркомании /”Трейнспотинг”/, екзотични адвенчърчета /”The Beach”/ или просто експериментира в утъпканите sci-fi жанрове /„Sunshine”/, британският режисьор ясно показва, че владее ситуацията и знае отлично как да се справя с героите си. Сега обаче той има само един такъв на разположение и историята му може да бъде разказана с половин изречение, но Бойл прави цял филм от нея – изключително рискована постъпка, която други режисьори биха подминали с пренебрежение. Но и постъпка, която се отплаща, защото „127 часа” се оказва изненадващо силна и затрогваща true story, която ще Ви остави емоционално ангажирани, независимо дали Ви се иска или не.

Базиран на биографичната книга на Арън Ралстън – “Between a Rock and a Hard Place” – филмът използва кооперативния сценарий на Дани Бойл и Саймън Бюфой, който написа и притчата за индийския „Стани Богат” преди две години. Както и в „Беднякът Милионер”, тук Бойл разнищва една обикновена драма и концентрира цялата си енергия в сърцевината й, за да извади на показ всички нюанси на изтормозения герой. „127 часа” не е обикновен филм, а 90 минутно съпреживяване на пълен пакет от крайни човешки емоции, които Бойл улавя и ни поднася, без да спестява дори и най-ужасяващите моменти. И тъй като не е ограничаван от множество сюжетни плетеници, нито от нуждата да развива повече от един герой, Бойл успява да съсредоточи цялото ни внимание към историята на един обикновен човек, попаднал в необикновена ситуация, която ще му струва прескъпа част от тялото. Това е планинарчето Арън, който през 2003 година пада в една дупка и в продължение на пет дни преживява емоционален и физически кошмар, докато накрая се решава на немислимото и саморъчно /буквално/ ампутира ръката си с едно мизерно джобно ножче. Звучи абсурдно, но с тази разлика, че всичко се е случило наистина. Подобен разказ е изключително труден за презентация, защото изисква от създателите му огромен арсенал от идеи, които да попречат на публиката да се отегчи още на първия час, а останалите 126 да минат покрай притворените им от дрямка очи.

Главните виновници за филма – сексапилният Джеймс Франко, инвалидизираният Арън Ралстън и захиленият Дани Бойл

За да държи сюжета на крака през цялото време, на Бойл е бил нужен млад актьор, който да е едновременно достатъчно сериозен и достатъчно издръжлив, за да убеди зрителите, че гледат достоверните действия на истински човек. Дани се спира на красавеца Джеймс Франко, който до момента доказа, че е еднакво добър както в открито комичните си превъплъщения /”Ананас Експрес”/, така и в сериозните заявки за драматично актьорско присъствие /”Howl”/. Франко е идеален избор за ролята, не само защото е достатъчно харизматичен да задържи вниманието върху себе си /дори когато реално не прави нищо/, но и защото изцяло се раздава пред камерата във всичките си възможни актьорски пластове. Да не говорим, че неговата задача е най-трудна, защото Арън е центърът на тежестта на историята и ако Франко започне да издиша, целият филм отива на майната си. За щастие фотогеничният Джеймс показва неподозирано стабилно присъствие /но не защото е приклещен през целия филм/, което рядко се вижда от млади актьори, играещи толкова нетипична роля. Пичът определено си заслужи номинацията за „Златен Глобус” и макар че едва ли ще спечели каквото и да е, името му току-що се изкачи с три стъпала по ескалатора на холивудския успех.

Филмът стартира нестандартно още с началните си сцени в split screen, показващи контраста между забързания обществен живот и саможивата натура на самия Ралстън, който се дистанцира от сивото ежедневие на големия град. Желанието на Арън да пипа голи скали го кара да поеме на самотно пътуване с джип към хълмовете на Юта, където да се отдаде на еко-туризъм със спортния си бегач и портативната камера Уилсън, без да предупреди никого за местонахождението си. И въпреки, че целият филм е показан като моноспектакъл, героят му среща две американски какички /Амбър Тамблин и Кейт Мара/ и известно време се мотае с тях, разхождайки ги из скритите красоти на подземните езера, като в същото време показва на публиката, че е жилав катерач, който има висок threshold на болка и лесно може да се хареса на събеседниците си с непринудено поведение и увереност. Точно тази увереност обаче му изиграва най-трагичната шега, защото в един момент, този шантав скиталец става жертва на поредица от злополучия, които в крайна сметка го довеждат до дъното на скална ниша в Blue John Canyon, където момъкът остава в каменен затвор, попаднал там не само заради лошия късмет, но и заради собствената си глупост.

Явно е особено наложително да си заключваш колелото в пустинята.

Тонът на филма се сменя в момента, в който Арън се озовава очи в очи със скалата,  премазала десницата му. Оттук нататък, режисурата на Бойл се превръща в клаустрофобична поредица от близки шотове и силно изкривени ъгли на камерата, които не показват нищо повече от това, което и самият Арън вижда. Целият сетинг е минимизиран до пространство, по-малко и от тоалетната ми, а самият герой е ограничен дори още повече – бидейки недееспособен да движи дясната си ръка. Това превръща оставащите 80 минути от филма в истинско предизвикателство, тъй като зрителят ще трябва да изтърпи заедно с Арън всеки един аспект от емоционалния му дисбаланс. Бойл не губи ценно време, а директно кара героя си да действа креативно. Сцената, в която Франко изважда всички предмети от раницата си и ги изсипва на канарата пред него, за да прецени какво може да използва,  показва че Арън не е цивреща вулва, която ще кибичи безучастно, преди да се отдаде на отчаянието, а човек с воля да работи за спасението си. Разбира се, ако това беше тъп quest от типа, „комбинирай предметите”, Ралстън щеше да има доста по-голям шанс, но irl нещата определено не са толкова весели. А и не се казва Беър Грилс, все пак.

Бойл набляга на натуралистичността на случващото се, поради което не бива да очаквате естетически издържани кадри, в които камерата се опитва да прави нещо, което е физически нереалистично – в това може да се убедите и от факта, че самите филмови камери, с които „127 часа” е заснет, са едни от най-евтините възможни от тази категория /Canon EOS 5D Mark II/ и струват по-малко от 12К рупии или $3000. Това донякъде би изнервило визуално разлигавените от Вас, но истината е, че на Бойл не му е трябвала скъпа камера, за да подчертае документалността на филма си – това нещо се е случило наистина, така че няма нужда от излишни опити за доукрасяване на и без това нечовешката драма. За сметка на това, Бойл успява да вземе нещата в свои ръце и да покаже всяка сцена по начин, който да не остави зрителя в състояние на апатия. Дори привидно тривиалния момент, в който Арън изпуска ножчето си и трябва да го достигне по някакъв начин, е направен с усет за съспенс, макар и в него да няма някаква реално напрежение, защото е ясно, че пичът ще се добере до острието /все пак има крайник за рязане/.

Този кадър е от началото – ще познаете това по факта, че Арън все още е собственик на дясната си ръка.

„127 часа” е от онези филми, които са пределно ясни, още преди да сте прочели заглавието на екрана. На всеки, който малко или много се е интересувал от случая на Арън Ралстън е известно, че това е просто емоционалното пътуване на човек, който е попаднал в дупка, заради собствената си наивност. В него няма туистове, няма неочаквани обрати, няма някакви фрапиращи сценарни или режисьорски иновации, които да разсеят публиката от основния дневен ред, а той е един и всички го очакват. Това е сцената със себемютилирането или моментът, заради който всъщност филмът съществува. „127 часа” е като хорър, в който знаеш кой е убиецът, но въпреки това искаш да го видиш с очите си; той е като блъснат труп на магистралата, който е отвратителен, но не можеш да откъснеш очите си от него; това е филм, който гравитира около един единствен момент, който публиката очаква от първия кадър – кулминацията на един изтощаващ сетивата експириънс, от който няма друг изход. Сцената с ампутацията е брутална, а шизофреничността на Франко и наелектризиращият score на А. Р. Раман допълнително нагнетяват гротескната атмосфера. Костите се чупят детайлно, а нервите се режат още по-детайлно, като нищо не е оставено на въображението, освен болезнените викове на Арън, които са умерено спестени, за да не се превърне всичко в долнопробен snuff филм.

Следва епилог към спасението и на зрителите е ясно, че хепиендът им е гарантиран, макар и на жестока цена. Въпросът обаче не е в наличието му, а в това как се е стигнало до него. Ето затова, сцената с медицински некоректната ампутация ни е оставена за десерт, а филмът всъщност набляга на останалите 126 часа преди това – на всички психологически последици за Арън, който постепенно, но и сигурно, започва да губи разсъдъка си. Филмът проследява обстойно различните състояния на героя на Франко – първо увереността, че ще се измъкне бързо, показана ни с различните варианти, чрез които Арън се опитва да се освободи– били те чрез въжетата си, опитите да издялка ръба на скалата с чекийка или чрез безнадеждните му писъци за помощ. Следват отчаянието и инстинктът за самосъхранение /но никога примирението/, като между тях е и самоосъзнаването на факта, че цялата тази простотия, целият този банален епизод, е дело на самия него.

Вместо ръката, Бойл си е затиснал скротума. Успех в измъкването!

Интересен е моментът, в който Арън най-после загрява, че никой друг не е виновен за ситуацията, в която сам се е нанизал – това се случва по време на едно импровизирано токшоу, което той изиграва пред портативната камера Уилсън, в нещастни опити да задържи морала си чрез самоирония и сарказъм. В този момент, Арън вече знае, че прекомерното му его е единственото нещо, което го е довело до това нещастие, тъй като е заминал на рисковано пътуване в пустинен каньон, без да каже на никого къде отива, което е възможно най-грубата грешка в подобни условия. Оттук обаче следва и въпросът – защо трябва публиката да е съпричастна с драмата на едно тъпо копеле, което е паднало в някаква дупка, заради собствената си арогантност? Отговорът е лесен – защото филмът не се интересува от причината, а от следствието. Не го касае миналото, а настоящето и последиците от него. Ето затова и героят на Арън не е толкова развит, колкото би трябвало за една реална личност. Единственото, което научваме за миналото му е под формата на съновидения и халюцинации, които той получава по време на бавното си спускане към емоционалния мрак, а подобни похвати могат да бъдат манипулирани по всякакъв начин и де факто не служат като аргументиран background. Дори самият Бойл не си прави труда да обвинява героя повече от необходимото. Арън съумява да осъзнае, че е по-тъп дори от джобното си ножче, но вече е късно да се върне назад. Това си е предостатъчно наказание и публиката лесно изпитва емпатия към героя на Франко, защото въпреки всичко, това не е филм за грешката, а за силата на характера в превъзмогването й.

След успешния музикален съпровод на индийската приказка за игри с публиката, А. Р. Раман отново е повикан за тежък умствен труд от страна на Бойл, макар че в случая не се е справил чак толкова добре. Разбира се, не твърдя, че в музиката му за „127 часа“ няма добри попадения, но като цяло звучи доста по-безлично, отколкото се предполагаше. Най-запомнящи /при все почти идентични като мотив/ са трите парчета с Liberation в заглавието, които звучат винаги, когато Арън прави нещо активно за освобождението си – първият път в началото, когато отчаяно се опитва да помръдне скалата с крехкото си телце, вторият път по време на илюзорното спасение в мечтите си и накрая по време на фактическото обрязване. Отделно от филмовата музика, рехавият саундтрак се отличава с еклектика в избора на изпълнителите, като дори исландските педерасти от Sigur Ros се изявяват накрая, за да завършат нещата със стил. Лошото е, че по време на финалните надписи е изтипосана шматката Di/l/do, чиято песен няма някакви забележими качества, освен че може да приспи дори надрусан с RedBul.

В продължение на пет дни лицевото окосмяване на Арън остава непроменено. Мистерия!

Естествено, „127 часа” не е някакъв кинематографичен шедьовър, защото съдържа в себе си достатъчно минуси, които да му послужат като сигурна спънка за някаква по-сериозна награда. В това число влиза и самочувствието на самия Бойл, който на моменти прекалява с визуалните си изгъзици, въпреки че няма капацитета за тях. Сцените, в които Арън изпада в състояние на полусън и вижда близките си роднини по съребрена линия до девето коляно, а също и жалката сцена с проекцията на самия Blue John са изключително ненужни и на места отнемат от атмосферата на филма. Музиката на Раман е сполучлива на места, но като цяло също не успява да постигне нужния максимум, въпреки че индиецът употребява в своя полза както депресиращата тишина, така и натуралистичните природни звуци. Друг минус може да се стори и долнопробната техника, с която филмът е заснет, защото въпреки документалния му стил, някои от сцените силно вонят на евтиния, независимо че са дело на Антъни Дод Мантъл, който получи Оскар за работата си в „Беднякът Милионер”. Това обаче са бели кахъри, като се има предвид, че филмът е достатъчно реалистичен, дори без да претендира за нещо повече, отвъд истинската си история. На никой не му трябва да гледа как Арън агонизира от болка през цялото време или врещи със сълзи на очи в продължение на часове /достатъчна ни бе и сцената, в която пие собствената си урина/. Това са неща, които Бойл предвидливо е оставил зад кадър, без в нито един момент да изпуска юздите от централната драма, така че едва ли могат да се отчетат като драстичен негатив.

Доста хора сравняват „127 часа” с „Buried” по някаква причина. Въпреки, че признавам авторската смелост при направата на “Buried”, откровено смятам, че „127 часа” е доста по-добър представител на survival драмата, и то ни най-малко защото е режисиран от Бойл /който има какво да научи от Родриго Кортес за стегната и контролирана режисура/, а защото показва история, която човек може реално да усети. “Buried” беше просто осемдесетминутно one man show на префинения Раян Рейнълдс, който не спря да си рекламира блуберито, рядко генерирайки някакво съпричастие. В „127 часа” Франко е много по-разнообразен в актьорските си трансформации и дори ограниченото пространство не принизява изпълнението му. Да не говорим, че героят на Рейнолдс има само 1.5 часа да се изяви, докато през 127-те часа на Арън, Франко преминава много по-плавно и реалистично през всички емоционални фази на изстрадалия си персонаж, което го прави крайно интересен за наблюдаване.


Франко съсредоточено очаква наставленията на Бойл, който в момента работи върху тена си.

„127 часа” е особен филм, който е драма точно толкова, колкото и хорър /дори в „Saw” не показаха такова натурално самозаколение/. Естествено, ужасът му произлиза от истинността на историята и от факта, че това се е случило на обикновен човек, който е трябвало да действа по екстремен начин във време на криза. В общи линии обаче, „127 часа” не е просто филм за катерене и разчленяване, а за силата на човешкия дух, за надеждата и жаждата за оцеляване, която излиза наяве, когато животът ни попадне пред изключително тежко препятствие. На моменти труден за гледане, а в други неприятен, „127 часа” не е филм за всеки, но красотата му се крие точно в семплото представяне и определено върши работа в генерирането на емоции у зрителя – били те отрицателни, положителни или смесени.  Въпреки излишните си претенции за някакви дълбоки /но несъществуващи/ поуки, Дани Бойл е направил един болезнено изчистен разказ, който показва докъде може да стигне човек в желанието си да живее. Колкото и тежък да е обаче, „127 часа” всъщност е един  силно позитивен филм, който ни кара да се замислим за есенциалните неща от живота си. И вярвам, че това е най-важното му качество.

7.7/10