Ревю: „Лигата на справедливостта“ (Justice League)

Световният езиков запас е толкова богат, че повечето държави си има собствена дума за „лайно”. Така например, в Германия е „scheiße”, в Румъния е „rahat”, в Япония е „うんち”, а снощи разбрах, че в САЩ вече е „Justice League”. Всъщност, подобна аналогия не е особено коректна, защото създава лошо име на истинските лайна. Истинските лайна имат реална полза за човечеството – с тях фермерите облагородяват почвата, а Беър Грилс си прави протеинови шейкове – докато от „Лигата на справедливостта” няма абсолютно никаква полза. Дълго може да се дебатира дали новият продукт на DC е един от най-тъпите филми на 2017г. и отговорът винаги ще бъде „Да!”, защото ако в света на изкуството има нещо, което е по-депресиращо и по-гротескно от гола фотосесия на Стивън Хокинг, то това е „Лигата на справедливостта”.

4етири години след като Кал-Ел падна на къра в „Мъж от стомана”, DCEU започна постепенно да се разраства като странна буца по тялото на лъчево болен. Последва агонизиращата промивка на стомаха „Батман срещу Супермен” и екранният еквивалент на автобусна катастрофа с инвалиди, наречен „Отряд самоубийци”, а само преди няколко месеца зрителите с ХХ хромозоми бяха зарадвани с Крис Пайн в „Жената чудо”. Тези кратки интрота имаха за цел да представят Големите Козове на DC, крити в ръкава на дрехите им за умиралка, и сега е време картите да се свалят на масата, защото „Лигата на справедливостта” трябваше да бъде фул хаус… но се оказа фул хаос.

Ревю: „Отмъстителите“ (The Avengers)

Проектът „Отмъстителите” едва ли има нужда от представяне – безпрецедентен и амбициозен кино-експеримент, самоизградил се в продължение на четири години с няколко самостоятелни филма, чиито герои сега са извадени от натуралния си хабитат и събрани по едно и също време, на едно и също място, за да… отмъщават. През последните лета всички бяхме принудени да се запознаем с origin историите на членовете му – г-н Старк, капитан Роджърс, пресвети Тор, зеленото човече Хълк и останалите прошляци – да съпреживеем инфантилните им драми и да съчувствуваме над несподелените им любови, в някои случаи и по два пъти. Дори да е имало земляни, незапознати с битието на тези хелоуниски травестити, кампанията на MARVEL & Disney се погрижи те да намалеят само до пациентите в кома. След пет заглавия, в които любимите комиксови циркаджии се оправяха на самотек, сега идва неизбежната “среща на випуска” – ултимативното събирателно, обединяващо някои от най-известните персонажи, излезли изпод възрастния флумастер на Стан Лий и тази среща е пълен провал.

Усещам, че настъпвам нечий мазол, затова нека перифразирам и го кажа по-нежно. „Отмъстителите” не е пълен провал, защото провалът предполага, че някой се е опитвал да го направи както трябва. Провалът предполага някакво старание. Не, „Отмъстителите” е много по-зле от обикновения провал. „Отмъстителите” е безметежно и стъписващо нищо. Той не е самостоятелен филм, понеже се корени на други такива и реално не казва нищо различно или ново. Неговата история е вече разказана, героите му са отдавна установени, а зрелището му не е нищо повече от expansion pack на „Трансформърс”. В него не се случва нищо. Да, да, сценарият е скалъпен така, че да не усетите как цялото действие прескача от сцена в сцена, без ясен двигател или логика. Дори може да се заблудите, че някъде в тинята на тези 140 минути има и късче смисъл, но това са възприятията на сетива, притъпени от хаотична режисура и калпаво 3-D, така че не им се доверявайте. Истината е, че „Отмъстителите” е съвкупност от няколко встъпителни сцени и една финална битка, а останалите 100 минути са просто пълнеж за губене на време и повярвайте – времето Ви ще бъде погубено, защото тези сто минути се движат по-бавно и от Стивън Хокинг с повредена количка.