Ревю: „Отряд самоубийци“ (Suicide Squad)

Задниците са като мненията – всеки си има и повечето са лайняни. Изкуството е субективно и както би се съгласил д-р Лектър – хората имат различен вкус. Казвам това, понеже днес отново сме изправени пред поляризиращ феномен, който хем е деморализиращо нагрубяван от реномираните критици, хем в същото време поставя нови бокс-офис рекорди. Нека заглавието „Отряд самоубийци” не Ви обърква – вътре не става дума за някаква апокалиптична секта, а за сборна дружина от най-доброто, което пенитенциарната система на САЩ може да предложи, следователно името трябваше да е „Отряд Само Убийци”, но нека кажем, че това е най-най-дребният дефект на филма.

Преди десетина години едва ли някой би повярвал, че ще настъпи ера, когато супергеройските премиери се редуват всеки месец, но както майката на Шумахер е отговорила, когато малкият Михаел я попитал дали някога ще стане толкова богат и известен, че да не му се налага да става от леглото – “Животът ще намери начин”! След почти две години, през които Интернет се задръсти от маркетинговата кампания на „Отряд самоубийци”, включваща задкулисни пикантерии от нездрав характер и проблемни снимки, пострадали допълнително от мозъчната пункция, наречена „Батман срещу Супермен”, поредното холивудско алангле на Дейвид Ейър най-после излиза наяве и също задръства… но не интернета, а клозета.

Критиците едва дочакаха финалните надписи, за да извадят мобилните си телефони и осмеят филма, предизвиквайки стресиращо ниска оценка, довела от своя страна до фенбойски писъци за конспирация и петиции за закриването на RT. Обидно слабите резултати бяха перманентно травмиращи за ордите от DC запалянковци до такава степен, че някои от тях започнаха да обмислят престой в затвора в Белене, защото дори там нямаше да са толкова болезнено содомизирани. Първо се чудех дали да съчувствам на тази объркана паплач, която само за пет месеца получи повече житейски юмруци от доведено дете на комплексиран алкохолик, но после прецених, че всеки, тръпнещ по филм за негър-крокодил, заслужава мизерията си.

Провалът на „Отряд самоубийци” е още по-драматичен, защото филмът бе фундаментален за бъдещето на DC. Въпреки намесата на студиото и наложените промени, заради оплакванията, че “BvS” бил безхуморен, вината си остава на Дейвид Ейър. Той не е от хората, известни с комиксовото кино, или с доброто кино в това число, а най-запомнящ се е последният му проект – „Ярост”. Там също имаше няколко почти равнопоставени персонажа в отряд от буквални самоубийци, което би трябвало да предположи, че Ейър има практика и може да представя различни характери на едно място. „Отряд самоубийци” обаче е далеч от справедливото разпределение на централни герои и освен Дедшот, Жокера и Харли Куин, никой от останалите не показва дори наченки на екранен пулс.

Съзнавам, че егото на проекта е било по-подуто от Адел по време на цикъл, затова Ейър е бил под огромно напрежение, особено в пост-продукцията, където се е стигнало до смяната на няколко монтажиста, но нищо не извинява финалния продукт, който е несинхронизиран, дисбалансиран и общо недъгав. Сюжетът е максимално симплифициран, но труден за проследяване; героите не са представени подобаващо; най-пазеният коз /Жокера/ е по-скоро глорифицирано камео; режисурата е хаотична и насилено мрачновата, като в същото време тонът е неконсистентен и варира от свръхдепресия до анимационна комичност. Не чета DC комикси /или каквито и да е комикси, освен „Дъга”/, защото не съм на 15 години и не притежавам социалните умения на Рейнман, така че може би проблемът е в мен, но съм убеден, че дори най-върлите фенове, разлиствали графичните първоизточници с такава възбуда, че страниците са залепнали една за друга /ако ми схващате намека/, няма да харесат „Отряд самоубийци” на 100%, което пък показва, че филмът чисто и просто не сработва.

Интересното е, че тук не става въпрос за шайка от неутрални разбойници, като онези в „Пазителите на галактиката”, а престъпна сган от жестоки убийци и социопати, но зрителят пак е натоварен с бремето да съчувства на битовите им драми. Колкото и да се пъне да е „dark n` shit”, „Отряд самоубийци” е по детски наивен в обрисуването на анти-геройщината – тук нашите момчета постоянно говорят колко са садистични, а реално не допускат нито една цивилна жертва. Да, трепят много зомбита, но ако се замислим, дори Батфлека изби повече народ от всички уж свирепи психопати на „Отряд самоубийци” взети заедно. Хем трябва да приемем тези копелдаци за мно-о-о-го лоши /само по документи/, хем сме длъжни да ги насърчаваме, защото… защо? Защото са по-малкото зло? Защото трябва да се концентрираме върху тяхната … доброта… а не върху опасния им рецидив? Тази натрапена хуманност е не само нелогична, тя е обидна за средноинтелигентния зрител. В един момент Дедшот се хвали колко души е утрепал и заплашва с убийство, само ако някой го погледне накриво, а в следващия решава да спаси живота на непозната, която го е предала? Ел Диабло е изгорил семейството си, защото жена му е тръгнала да се заяжда с него /което всъщност е смекчаващо вината обстоятелство/, но накрая се жертва за отбора и трябва незабавно да го приемем за мъченик? Не че правя паралели, но дори затворниците във „Въздушен конвой” бяха по-убедителни в пристъпите си на „човечност”!

Кастът е по-политически коректен от рекламна брошура за американски колеж и включва всички багри на етническата дъга, освен индиец. /явно никой не е искал да рискува изнасилване и/или Уил Смит е отказал всякакъв контакт с индийци, след зловонния си досег с М. Найт Шямалан/ Имаме американци, европеец, негри, азиатка, индианец и мексиканец, като червенокожият се гътва първи, защото САЩ не бива да забравят историята си.

Ала нека се спрем на героя, който през последните две години бе в повече усти, отколкото продуцентска пишка, а именно – Жокера на Джаред Лето. Появата му е кратка и експлозивна, също като тази на нервен джихадист в пътнически самолет, а Лето е практически неразпознаваем, но така и не смогва да напълни образа с достатъчно кръв. Клоунът е лишен както от първичната лудост на Джак Никълсън, така и от интровертната маниакалност на Хийт Леджър. Вместо тях ни заглежда някакъв ъндърграунд позьор, който би трябвало да респектира с остър ум и застрашително присъствие, но по-вероятно ще изяде хубав пердах във всяка селска дискотека. Тъпото е, че Жокерът дори не е необходим на сюжета и се появява единствено в суб-плота на Харли Куин, без никаква конкретна връзка с мисията на Отряда, съответно губи тежестта си в рамките на филма. Лето има опит в трилъри за социопати /”Американски психар”, „Боен клуб”/, но комай не е научил нищо от тях, понеже преиграва толкова старателно, че 30 секунди /до Марс/ след първата си реплика, Жокерът става неприятен за гледане. Джаред има визията на тийнейджър, прекалил с подготовката си за Хелоуин, обаче въпреки похвалното му желание да изглежда интимидиращ с татуираното си телце и бляскав зъбен емайл, прилича на някой, който заслужава да води прайд парада в Сан Франциско.

Новата външност на Харли прилича учудващо много на друга героиня с психични отклонения от възрастната PC игра „Vampire: The Masquerade – Bloodlines“

До него се мотае русата пачавра Харли Куин /не знам дали не се изговаря Арли, защото все пак името й е заигравка с „Арлекин”/, чиито перверзен сексапил е магнетичен и заслужава едновременно овации и мастурбации. /добре де, не точно едновременно, понеже е физически невъзможно, но ми схванахте мисълта/ Тя е бивша психиатърка, която буквално е изтрещяла от любов по Жокера и Марго Роби успява да остави личния си отпечатък само с няколко добри лафа, а това е постижение за млада актриса, чиито последни участия включват нея плюс маймуна. /”Легендата за Тарзан”, „Фокус”/

Като стана дума за Уил Смит, нека му обърнем заслуженото внимание, а сетне още по-заслужения гръб. Забавно е, че той е вторият от семейството си в DC екранизация, след съпругата му в TV сериалчето “Готам”. Предполагам, че е само въпрос на време преди да се инфилтрира и малкият Джейдън, макар че единствената полза от него би била, ако баща му го продаде за органи, за да компенсира финансовите загуби от „Земята: Ново начало”. Тук Уил Смит отново играе ролята на „скучен Уил Смит” и като такъв получава повече експозиция от останалите, плюс обща интеракция с Батман. Другият JL хубавец с камео е „Светкавицата” Бари Анал… извинявам се – Алан /все ги бъркам/, но не знам дали изобщо да го броя, тъй като появата му е  по-краткотрайна и от ерекциите на Клинт Истууд.

Казах Истууд и е редно да спомена Скот Истууд, чиято миниатюрна роля е абсолютно ненужна, но пак е нещо, заради което дъртият Клинт да не съжалява, че синът му е оцелял аборта. Останалите самоубийци са още по-безинтересни. Имаме Капитан Бумеранг, който прави това, което Джей Кортни е роден да прави – да говори с австралийски акцент и да дразни с мутрата си. Любопитното е, че мъкнеше някакъв розов еднорог и не разбрах дали това е ебавка с „Дедпул”, или аксесоар от интериора на rape van. Имаме азиатка с катана, наречена Катана /уа-а-у/, жива факла от семейство „Латиноси” и гето-рептил, чието присъствие бе тотално разхищение на грим. Най-интересният гадняр обаче не е нито Жокера, нито Харли Куин, ако изобщо броим втората за такава, а Магьосницата, която си беше порядъчно кошмарна, нищо че пъкленият й план остава неясен и през половината време приличаше на командирована от японски хорър.

Снимачният процес на „Отряд самоубийци” включваше много нестандартни похвати за вживяване, като подли манипулации от страна на Ейър спрямо актьорите, надрусване на Джей Кортни с халюциногенни гъби, признание от страна на Уил Смит, че филмът му подействал „терапевтично” /буквално същата дума в идентичен контекст използва и Вин Дийзъл за „Пазителите на галактиката”/ и всякакви други method-acting простотии, като най-голям хит остават шегобийските изяви на Джаред Лето, който е изпращал извратени армагани на колегите си, като например мъртви прасета от порода „Бейб“ и прясно употребени кондоми. Каква отдаденост към ролята, драги зрители, какво превъплъщение! Някой да се обади на Академията и да му резервира Оскар – аматьори като Даниел Дей Люис и Мерил Стрийп могат само да дишат праха на този красив музиковед! Факт е, че доста хора бяха отвратени от решението на Лето да разпространява интимните си флуиди по такъв безпардонен начин, но в негова защита ще кажа, че човекът е работил в близост до курвенски нагиздената Марго Роби, така че напълно разбирам желанието му да пълни презервативи на работното си място.

„Отряд самоубийци” няма много качествени моменти и по-скоро ще откриете Гошка, отколкото нещо позитивно, за което да се хванете. Музиката на Стивън Прайс /”Гравитация”/ е очаквано над средното ниво и в саундтрака има добри парчета /вкл. “Spirit in the Sky”, използвано и в „Пазителите на галактиката”/, но те са добри като самостоятелни песни, не и като музикален фон в сцените, където са селектирани. /спокойно, Уил Смит и Джаред Лето не пеят, така че няма опасност да си ван Гог-нете ушите/ Сюжетът е пошла комбинация от „Пазителите на галактиката”, „Бягство от Ню Йорк” и „Мумията”, като първите 50 минути минават в отегчителни интродукции с повече флешбекове от тези в епизод на “Lost”, а останалото е слайдшоу от бутафорни патаклами. Персонажите са излишно много, а помежду им липсва каквато и да е кохезия, дори след сцената в бара, където всеки си разголва душата по-публично и от изповедалня на Биг Брадър. Компресираната режисура на Ейър води до констипация, монтажът е бездарен, а атмосферата е по-депресираща от рождения ден на дете в будна кома. Тук дори не преувеличавам – сцените са толкова лишени от цвят и осветление, че на моменти има опасност да Ви причернее и като казвам това нямам предвид близките планове на Виола Дейвис, расисти такива! /що за хора сте?!/

Истината е, че филмът смърди на гуано /не говоря само за костюма на Батман/ и както би потвърдил последният, зашит в Човешка стоножка – някои неща са трудни за преглъщане. Най-доброто в „Отряд самоубийци” е успокояващата мисъл, че винаги е по-здравословно да гледате него, отколкото да прекарате същото време в лов на покемони из циганския квартал. Финалната ми присъда е, че „Отряд самоубийци” е синергичен MTV клип с няколко добри патрона, изстреляни нахалост и въпреки заявките си за нещо „различно”, е просто поредната буболечка, размазана върху предното стъкло на комиксовото кино.

2.3/10