„Stranger Things“ – първи сезон

„Странни неща” е най-новият „оригинален” сериал на Netflix, за когото Сульо feat. Пульо изпадат в състояние на саливация, сякаш са станали свидетели на най-великото нещо в жалките си животи. Самият аз го гледах едва вчера и пропуснах организираната вълна от всеобщо възхищение, но както се казва „по-добре късно, отколкото още по-късно”. /нали така беше?/ Ще бъда милосърдно кратък, затова не искам да ме разбирате погрешно – смятам, че сериалът е наистина въздействащ и заслужава повечето си словославия, но в същото време не го приемам за този невиждан феномен, за какъвто се опитват да го афишират всички.

Вдъхновен от авантюристичното юношество на 80-те и конкретно мародерстващ ранното творчество на двама Стивън-овци /Кинг и Спилбърг/, сериалът масажира носталгичния мускул на зрителите и очевидно го прави успешно, поне до момента, в който вече спира да го прави. Нямам нищо против удачните референции към 80-тарската поп-култура, но когато дадено заглавие разчита единствено на тях и всеки час изобилства от кино плакати, удобно видими във фона, периодични споменавания на Йода и два пъти по толкова сюжетни механизми, взети от Кинг и Спилбърг, нещата стават леко банални и сериалът започва да залита притеснително близо не толкова към „омажа”, колкото към омазването.

За контраст ще дам пример с „Супер 8”, постигнал същото ниво на носталгия още преди пет години и то без да е толкова отчаян в препратките си. Там също имаше Спилбърг-фетиш, но с тази разлика, че бе ограничен до общата атмосфера, докато „Странни неща” си служи не просто с абстрактни заемки, а с умишлената композиция на отделни кадри, буквално отразяващи филми на Спилбърг /и не само/ – основно „Извънземното”, „Челюсти”, даже и „Полтъргайст”, който технически не е режисиран от Спилбърг, но по-информираните от Вас знаят, че през 1982 той е узурпирал продукцията на Тоби Хупър и е снимал сценария си по собствено усмотрение, така че спокойно може да се брои за негов. И това е само визуалната прилика. Сценарно нещата са също толкова идентични до степен, че съдържат всички основни елементи на „Извънземното” – като се почне с децата, бягащи от правителствени агенти, за да прикрият странен субект със свръхестествени способности и се стигне до задължителния липсващ или практически нефункциониращ баща. Нещо повече – сцената, в която се запознаваме с Децата на „Странни неща”, е точно като тази в “Извънземното” – виждаме ги спорещи върху настолна карта от “Dungeons & Dragons”. Наричайте го както искате – вдъхновение, поклон, любовно послание, дори знак на почит, но миналата седмица Джон Карпентър осъди Люк Бесон, че е изплагиатствал „Бягство от Ню Йорк” заради много по-косвени прилики и не че се оплаквам, но го повтарям отново – хайде да не се държим така, сякаш „Супер 8” не съществува.

И така, тези от Вас, които са израснали с „Извънземното”, „Дяволчетата”, „Stand by me”, “Кери”, “Подпалвачката”, „То“, “Скенери”, “Челюсти”, “Witness”, „Близки срещи от Третия вид”, „Полтъргайст”, “Altered states”, „Кошмари от Елм Стрийт“, „Пришълецът” и т.н., ще се почувстват в свои води и най-вероятно ще се удавят в басейна от спомени, което е ОК, но не превръща сериала в някакво събитие, нито извинява абсурдните му авторски недоумици. Така например, напук на факта, че „Извънземното“ е излязъл по кината година преди събитията в „Странни неща“ /и не ми казвайте, че тези гийкчета са пропуснали детски sci-fi, но са отишли на „Рамбо: Първа кръв“/, нито едно от момчетата не прави връзка между случилото се в него и собствените им действия, ала винаги намират повод да споменат нещо много по-незначително от „Star Wars“ или „Хобит“. /?!/ Най-ироничното е, че въпреки целенасочената си прилика с киното и литературата на 80-те /вкл. и шрифтът на заглавието, който би трябвало да е от корица на Стивън Кинг/ сюжетът е вариация на доста по-скорошно заглавие – “Banshee Chapter”, където отново имаше изчезнал приятел, разследване на конспирация и демонични създания, излезли след MKUltra експерименти. Сходните компоненти са прекалено много, за да останат незабелязани и ако одеве говорих за „трибют”, то тук вече става дума за взаимстване с пълни шепи.

Но за да не останете с впечатлението, че мразя сериала, нека смекча малко тона. Уникалното на „Странни неща” е, че съумява да бъде смешен, тъжен и страшен, не само едновременно, но и във всички нюанси на тези думи. Рядко може да се направи толкова кинематографично адекватна серия, чиято атмосфера да е перфектно отговаряща на периода си, а в същото време да градира съвсем плавно от небрежно носталгичен увод към откровено мрачен финал, който е също толкова хепиенд, колкото и кошмарен клифхенгър. Приблизително толкова трудно е да се направи и съвременен продукт за всички възрасти – хем по детски наивен, включващ момчешки разсъждения и хлапашки фантазии, хем и психологически издържан по безкомпромисен начин с деликатната тема за загубата на дете /в буквален и преносен смисъл/, всичко това без да жертва от ритъма си. Музикалното оформление е чудесно, почти без забележки в саундтрака, като особено силно бе емоционалното включване на Моби в последния епизод, където собственото ми тяло ме предаде и мъжествените сълзи потекоха самички, но вярвам че това ще си остане само между нас.

Тимур и неговата команда. Дъстин е най-забавното нещо в целия сериал.

Както е редно за coming-of-age история, събитията са показани от паралелната перспектива на три типа участници – деца, тийнейджъри и възрастни. Тийнейджърските драми са търпими, но спокойно можеше да отсъстват, а възрастният каст е до голяма степен сполучлив, изключая Уинона Райдър, която беше /дано не използвам твърде силна дума/ отвратителна. Жената очевидно е изпаднала в някаква свръхдоза от еуфория, щом е научила, че за пръв път от десетки години ще е в централна роля и играта й поставя нови стандарти в престараната хистеричност. Райдър реагира с неконтролируеми гримаси, често наподобяващи лицевите гърчове по време на инсулт, а отношенията й с останалите персонажи, вкл. членовете на собственото й семейство, са абсолютно плоски. Дори Дейвид Харбър, който ми бе крайно нелицеприятен и неестествен в ролята на селския шериф, успя да спечели симпатиите ми, да не говорим за Матю Модийн с външността на застарял Тед Дансън, работещ с видимо зле изграден образ на нещо средно между екстравагантен учен и обигран педофил, но въпреки това показал много по-убедително присъствие в общо петте си минути екранно време, докато Райдър просто съсипа повечето свои сцени. За баланс, детският ансамбъл е повече от удивителен, което е закономерно, защото бидейки Amblin-ориентиран, най-големите козове на „Странни неща” са именно децата. Малките актьори са страхотно селектирани като събирателни образи на „E.T.”, „The Goonies” и „Stand by me”, а химията помежду им е смайващо реалистична и определено спомага за онова топло чувство на контакт-с-детето-във-Вас.

Накратко, „Странни неща” е телевизионен телепорт към времената, в които Стивън Спилбърг можеше да прави класическо забавление, а Стивън Кинг все още пишеше добри хоръри. Ударните 80-тарски намигвания постепенно стават досадни, а тънката граница между добросърдечен реверанс и груба имитация е опасно размита, но общото чувство е положително, може би даже леко меланхолично и със сигурност изпълнено с остатъчна жажда за мистерия, която да оправдае наличието на продължение. „Странни неща” е старомодна филмова история, форматирана като отделни глави на отдавна прочетена книга и няма нужда от излишно разтягане и комерсиализиране, така че за доброто на шоуто се надявам вторият сезон да е не само по-добър, но и последен.

7.5/10