Колкото и странно да е, ще започна с предупреждението, че настоящото ми ревю е в графата „позитивни”, така че още отсега се пригответе психически за генералната липса на клозетни изблици. Да, знам че звучи доста нетипично за мен да изгледам нов филм и отгоре на всичко – да взема да го харесам, но дори и аз мога да бъда непредвидим понякога. Ще попитате кое е това заглавие, което толкова ме е впечатлило, че да отделя поредните два часа от „работния” си ден в глорифицирането му. Това е „Супер 8” – филм, който стана известен още преди да покаже и един кадър от себе си, тъй като всеки киноман на планетата /който не страда от мозъчен упадък/ знаеше, че колаборацията между креативните синапси на Джей Джей Ейбрамс и Стивън Спилбърг ще доведе до нещо наистина стойностно. И какво да Ви кажа – филмът успява да изпълни почти всичките си цели, като единственото, за което ме е яд е, че можеше да се постарае малко повече. Само малко повече и щеше да заслужи името си като оценка.

„Super Awesome“… with lens flare

Но минусите не са чак толкова фрапиращи и ако сте от онези зрители, към които филмът е насочен, може би дори няма да ги регистрирате. Защото „Супер 8” си има своята таргет аудитория и му прави чест, че тя не е ориентирана към чалнатите тийнчета с фиксация по вампири и върколаци, нито към интелектуално счупената паплач от крепостни селяни, които вият от възбуда при всяка 3D експлозия или преобърната кола. Филмът е предназначен за специфични поколения и това са поколенията, израснали и възпитани с дъртите филми на Стивън Спилбърг и неговата небезизвестна компания за детска радост – Amblin Entertainment. „Супер 8” е безпрекословен и искрен трибют към старите ленти на Спилбърг, отдавайки му почит с всяка своя сцена. Представете си го по този начин – ако Холивуд беше видеотека, „Супер 8” щеше да е в секцията „вече-не-ги-правят-такива” филми. Знаете за кои говоря – за онези заглавия, които възбуждаха имагинацията ни като деца и ни караха да гледаме всеки кадър в захлас. Той е както модерен, така и ретроспективен поглед към жанра. Но той е и нещо повече – една своеборазна машина на времето, чрез която отново може да се почувствате деца, пък макар и само за час и половина.

Джей Джей наистина обича Спилбърг. И то не по сексуалния начин /надявам се/, а по много по-силния такъв – интелектуалния. Ейбрамс идолизира Спилбърг и издига в култ всеки негов филм от време оно насам. Това не са мои измишльотини, защото Джей Джей нееднократно го е споделял в ефир, а и медиите отдавна го обявиха за „следващия Спилбърг”. /което е леко смехотворно, но айде/ Колкото и клиширано да звучи, „Супер 8” е най-личният филм на Ейбрамс, защото в него се концентрира всичко, което самият той обича в киното. Това е негов персонален филм, служещ не само като публично признание за влиянието, получено от Спилбърг, но и като една алтернативна автобиография на собственото му детство. Дори само заради това, „Супер 8” трябва да се гледа с отворено съзнание и с ясната идея, че не е от онези безмозъчни зрелища с гърмежи и CGI масовки, които ни заливат ежемесечно, а емоционален и дълбоко човешки поглед към едно минало, когато филмите се правеха с желание, въздействаха истински и доставяха удоволствие. Ако човек не усети това и приеме, че присъства на поредния летен филм за aliens-vs-humans, е обречен да прекара доста неприятни час и половина в киното. И лично аз жалея за тези бедни души /като Снейк от Forplay/, неуспели да вникнат в елементарното нещо, което Ейбрамс и Спилбърг са искали да ни покажат – че магията на киното все още съществува и всеки от нас може да си я припомни, дори и в днешното пренаситено с боклуци време.

Лизане на продуцентски гъзове for dummies

Естествено, конете с капаци са навсякъде около нас и ни наблюдават. Това са хората, които подлъгани от трейлъра са изпаднали в състояние на хипервентилация за поредния sci-fi с „чудовище” в него, а накрая са усетили само вкуса на средния пръст в устата си. Не че в „Супер 8” няма чудовище /sort of/ и не че в основата си не се води сай-фай, но за много хора филмът всъщност ще се стори скучен, за други – банален, а за трети – прекалено наивен. Ала лентата на Ейбрамс въздейства по различен начин точно заради това, което казах по-горе – дали ще усетите носталгичните нотки и ще приемете, че той е поклон пред класическия Спилбърг от 70-те и 80-те, а не съвременен, лишен от смисъл, зрелищен бълвоч. Той е научна фантастика, но и комедия. Той е семейна драма, но и хорър. Той е creature feature, в който обаче creature-ът почти не се feature-ва. В „Супер 8” са събрани всички онези бележити сцени, които детското ни съзнание е запечатало, а въображението ни – развило. Тук се коренят и приликите с филмите на Спилбърг, послужили като родоначалници на няколко жанра – от животинския хорър /”Челюсти”/, през сериозната UFO фантастика /”Близки срещи”/, до семейния coming of age адвенчър /”Извънземното”/. Дори самият сюжет на „Супер 8” съдържа облигаторни съставки на стивънските филми – трудната комуникация между детето и възрастния, драмата от починалия родител, емоционалното съзряване и взаимоотношенията между децата, когато са изправени пред невероятна ситуация. „Супер 8” е апотеоз на всичко, което ранният Спилбърг пресъздаваше на екран и точно затова Джей Джей е нямал избор, освен да го привика в ролята на продуцент. Това донякъде може да се приеме като нездрава обсесия, защото отношенията между Ейбрамс и Спилбърг са като на малко дете, което търси признание от респектиращия го баща. Но съвместната им дейност дава резултати и това ще си проличи почти във всяка сцена, която е колкото ейбрамсова, толкова и спилбъргова. Още след първите прожекции доста хора заявиха как на моменти им се струвало, че сякаш наистина гледат стар филм на Спилбърг. Това, естествено, е пълен хорсшит, защото Джей Джей има да изяде много хляб, преди да достигне и половината от визуалния стил на Спилбърг, но въпреки всичко подобни коментари са показателни, че пичът поне ходи по верния път.

Освен безобразната си гийкщина, Ейбрамс се прослави като режисьор/сценарист, пазещ в топ-секретна тайна всеки от сюжетите си. Като се започне от TV изгрева му с „Изгубени”, мине се през мега потайната рекламна кампания на „Чудовищно” /включваща hidden image на чудовището в постера си/ и се стигне до „Супер 8”, чиято маркетингова стратегия бе пропита със същата мистерия до такава степен, че когато децата от каста решили да направят номер на режисьора за първи април и да го излъжат, че са загубили сценария в МОЛ-а, Джей Джей щял да получи аневризъм. (true story) Тази титанична секретност обаче е хитър ход само до един момент – началото на съответния филм. След това нещата стават нелепи, особено когато стане ясно, че заглавието няма ресурсите да постигне завишените очаквания на публиката с вече еректирали умове. Проблемът в случая е как дори вътре във филма Ейбрамс продължава да си играе с публиката, не показвайки нищо съществено и упорито криейки „мистерията” до финала. Спилбърг използва същия похват и в „Челюсти” – тактиката там бе да показва колкото се може по-малко от акулата, чак до последния момент, когато всички зрители да я видят в пълния й блясък. /нищо, че и тогава изглеждаше изкуствена/ „Супер 8” заема този метод на действие, но се проваля, понеже адекватният build-up, натрупван от началото /и още преди това/ води до твърде незадоволителен завършек, който едва ли ще впечатли някого, а най-малкото ще оправдае цялата тази перверзна потайност. Това е и един от масивните негативи на филма – неговият неориентиран финал, който не успява да въздейства нито визуално, нито емоционално. Нямам идея дали Ейбрамс е бил наясно, че прекалява с излишното покачване на съспенс, но каквато и да е причината – понякога прекалената секретност не води до нищо хубаво, особено когато е изградена върху слаб фундамент. Това е видно и от първоначалните боксофис резултати – филмът е спечелил само $37 милиона от дебютните си прожекции, което не е никакво постижение за заглавие с подобна могъща рекламна кампания и лятна премиера. За сметка на това, „Супер 8” си е изцяло фенбойски, поради което е бъкан с множество референции както към други филми на Спилбърг /”Джурасик Парк”/, така и към сериалите на Джей Джей /”The Fringe” и „Lost”/, но за да забележите всички ще Ви е необходимо повече от едно гледане.

Студенти от НАТФИЗ в процес на репетиция

Сюжетът на „Супер 8” лесно може да мине за тривиален и донякъде той е точно такъв. Истината обаче е, че както всичко останало в заглавието, и самата история е гъсто свързана с носталгията по старото кино. „Супер 8” ни представя два успоредни сюжета, които могат да бъдат гледани индивидуално, но работят най-добре в симбиоза. Първият сюжет е свързан с групата малолетни кино-дейци, водени от изтерзания Джо Ламб /Джоел Кортни/, които изживяват младостта си, опитвайки се да заснемат авторски хорър филм на допотопната си камера с 8-милиметрова лента. /оттам и името на филма/ Втората сюжетна линия е свързана със сай-фай елемента на изтърваното „чудовище”, което започва да вилнее из района и да създава проблеми на местното население. Както може да се досетите и сами, първата линия заема с пълни шепи от филми а-ла „Дяволчетата”. Втората сюжетна нишка пък ще Ви накара да си спомняте с умиление за алиенистичните епоси на Спилбърг като „Близки срещи” и най-вече „Извънземното”, макар и в много по-light форма. Двата сюжета се преплитат така, че да се наблегне на предимствата на всеки от тях, но проблемът е, че Джей Джей се е концентрирал осезаемо повече върху първия и е оставил втория просто за колорит, без реално да вложи някаква дълбочина в презентацията му. И точно заради това, „E.T.”-style финалът изглежда някак откъснат от всичко, тъй като публиката просто не е имала възможността да се ангажира адекватно със случващото се. Т.нар. чудовище /което трейлърите загатваха като ключов фактор за филма/ е безлично и безсюжетно, показано на два-три пъти, колкото да не остане публиката съвсем измамена. Неговата роля не е на движеща сила, както беше случая с Е.Т., а на фон, служещ за катализатор на човешките драми. Ето защо, фантастичният елемент е по-скоро излишно натрапен, отколкото необходим за сюжета и тази дупка, която се получава между очаквания и реалност ще развали добрите впечатления на доста зрители.

Действието на филма се развива през далечната 1979 година в малко /и измислено/ градче в Охайо, където животът на две семейства е разбит от една и съща трагедия. Джо Ламб /Lamb си е почти анаграма на Amblin, но и иронично намигване към „Lost”, където главният герой се казваше Shephard/ е изгубил майка си при трудова злополука, а баща му – заместник-шерифът Джаксън се справя трудно с ролята си на внезапно овдовял родител, като в същото време таи нескрита омраза към Луис Дейнард – съгражданин, когото обвинява за смъртта на съпругата си. /”Signs” much?/ Дъщерята на Луис обаче – Алис – е млада бунтарка, която се движи в компанията на Джо и приятелите му, въпреки забраната от страна и на двамата бащи. Тези проблемни отношения са представени по подобаващ начин и Джей Джей показва усета да обрисува една реалистична човешка драма, особено през очите на децата. А и няма какво да се лъжем – ако филмът не беше успял да направи тази премерена спойка между характерите на главните си герои по начин, който да накара зрителя да почувства емпатия към трудностите им, „Супер 8” щеше да издиша още преди първата си половина. Докато родителите на двете деца се гледат на кръв, Джо и Алис плюс вярната им тайфа от кино ентусиасти се събират за общия си филм, който – естествено – е хорър за зомбита. Тук Ейбрамс много тънко е прибавил още една референция към старото кино, но този път тя не е насочена към ментора му, а към друг доайен – Джордж А. Ромеро и неговите крайно евтини, но натуралистични ужаси за зомбофили. В тази си част от филма няма как да не приемем присърце старанието на малолетната пасмина от бъдещи творци, която по детски невинно се опитва да създаде филм от нищото. Всеки от „екипа” е самостоятелна личност и сценарият се е погрижил да го отличи от останалите – режисьорът Чарлс и неистовото му желание за „production value”, пиротехникът Кари и манията му да си играе с бенгалски огън, „звездата” Мартин и вродената му тъпота. Ейбрамс е съумял да ни покаже любовта към киното в най-чистата си форма през очите на непокварените умове, също както и в „Синът на Рамбоу”. По този начин Ейбрамс не само отдава почит на Спилбърг /който също е започнал да снима на 8-милиметрова лента в ранна детска възраст/, но и директно се идентифицира с героя на Джо Ламб, когато самият той е играл с приятелите си, правейки любителски филми. Неслучайно, историята е ситуирана през 79-та година, в която Джей Джей е бил връстник на героите от „Супер 8”.

Джоел Кортни има усмивката на бъдеща суперзвезда

Но кинематографията си е рискована наука и по време на нощните снимки на филма им, децата стават свидетели на зрелищно дерайлиране на военен влак /най-добрата сцена от филма, носеща резонни асоциации с катастрофата от пилотния епизод на „Изгубени”/, след която става ясно, че на свобода е излязло загадъчно извънземно-беладжия. С цел да не оспойля всичко живо няма да коментирам повече сюжета, но нещата би трябвало да са Ви ясни още отсега, защото това не е филм с туистове, а един реверанс към неща, които всички вече сме гледали. Верен на себе си, Ейбрамс допълнително надъха простолюдието, включвайки и „документални” viral кадри в рекламната кампания, които да покажат произхода на прословутото същество. Както казах по-горе обаче, това се оказва погрешна стратегия, защото издига експектациите на публиката за нещо грандиозно, което така и не се случва. Всъщност, дори самото извънземно е сякаш далечен и по-миниатюрен братовчед на жабата от „Чудовищно” /но с визията на д-р Зойдбърг от „Футурама”/, като че ли Ейбрамс е искал да прави прикуъл, но в последния момент се е отказал. Няма го чара на Е.Т., няма я тежката емоционална връзка между детето и извънземното – изобщо цялата кулминация е твърде бездушна, за да повлияе на някого. Да не говорим, че E.Т. беше пацифистче, което желаеше просто да говори по телефона, докато иноземецът в „Супер 8” избива доста люде, но ние пак трябва да му симпатизираме да избяга невредим накрая, което е леко парадоксално и не се връзва с feel-good мотива на филма.

От техническа гледна точка, Джей Джей е взел назаем интимния оператор на Зак Снайдер – Лари Фонг – и го е употребил на максимум. Но казвайки това, трябва да уточня, че Джей Джей няма да е Ейбрамс, ако не вкара lens flare там, където никой не го търси, така че бъдете готови. В някои от сцените ще бъдете ослепени от нереални lens flare проблясъци, които са готини първия и втория път, на третия път търпими, а на четвъртия и двадесетия – искрено дразнят. Ейбрамс стана печално известен с манията си да вкарва този ефект в огромни количества още от „Стар Трек”, където на моменти имах чувството, че някакъв техник умишлено свети с фенерче в камерата, но тогава Джей Джей се оправда с това, че искал VFX-ите му да изглеждат по-реалистични. /да, бе!/ Сега оправданието е, че ни препращал към „Близки срещи от третия вид” /където също имаше злоупотреба с този ефект/, но очилатият творец е видимо попрекалил и с нищо не помага за vintage стила на филма си. След толкова реклама на Спилбърг, ако и музиката беше писана от Джон Уилямс, нещата щяха да станат съмнителни, но в случая Ейбрамс е действал на сигурно и отново е поверил музикалния съпровод в несигурните ръце на Майкъл Джакино. /който има и кратко камео като полицай/ Джакино явно е абониран за филмите му и всеки път си прави един и същи score, но тук просто е трябвало да се постарае повече, за да го докара на Уилямс. Честно казано, не помня нищо от музиката на филма, а го гледах снощи, така че едва ли има нужда да уточнявам колко meh ми се сториха напъните на Майкъл. И ако атмосферата на филма не Ви се стори автентична от костюмите, то за това ще спомогне OST-то, наблъскано с ретро хитове от 70-те години, начело с песни на Blondie, The Cars и ELO. /Electric Light Orchestra, а не Екип за Ликвидиране на Опасности/

Ейбрамс обича да му блести, докато работи

Несъмнено малките актьори на „Супер 8” са най-доброто нещо в целия каст. Това е витален и търсен ход от страна на Джей Джей, който отлично е знаел, че за подобен филм има нужда от деца, които публиката да хареса и с които да се индивидуализира. Новакът Джоел Кортни е точно попадение в ролята на детето Ламб и въпреки видимата си неопитност пред камерата, играе ролята с желание и хъс. Останалите момчета също са добре подбрани и със сигурност ще ги запомните, дори само чрез комичните им реплики и реакции – особено тлъстия Райли Грифитс и дентално възпрепятствания Раян Лий. Джакпотът обаче е в лицето на Ел Фанинг, която вкарва повечето колежки в задния си джоб, играейки така, сякаш е поне с десет години над 13-годишната си възраст. Интересно е, че Спилбърг определено фаворизира сестри Фанинг, защото обича да ги привиква за проектите си. /първо едната в сериала „Taken” и „Война на световете”, а сега и другата/ Възрастната част на каста е представена основно от двамата бащи – телевизионните ветерани Рон Елдард от „Спешно отделение” и Кайл Чандлър от „Утрешен вестник”, които не са кой знае какъв позитив за лентата, но поне не пречат, а и техните роли са осезаемо второстепенни, тъй като реалните герои тук са децата. И докато сме на темата, не забравяйте да изчакате финалните надписи, защото там ще видите резултата от канския труд на малките творци.

Искам да завърша позитивно и о, небеса – този път ще го сторя! Във време, в което летните блокбъстъри струват по $200 милиона пари, а носят след себе си аромат на прясна дефекация, „Супер 8” ни хваща за гърлото с една простичка и сантиментална история, която не изисква звездни имена, тонове CGI и кофи с гилзи, за да допадне на интелигентния зрител. И като добавим към това факта, че целият му бюджет е $45 милиона няма как да не признаем, че Джей Джей е от рядката порода съвременни творци, които могат да постигнат много, само с помощта на талант и желание. Освен всичко останало, „Супер 8” е и филм за филмите – не само тези на Спилбърг, но и всички онези, които са оформили характерите ни като малки. Забележете old school постера, обърнете внимание и на музиката от трейлъра, взета назаем от “Cocoon” и Джеймс Хорнър – почти всеки един аспект от заглавието е правен с едничката цел да ни накара да се почувстваме отново деца. Да ни върне във време, в което киното беше много по-незабравимо преживяване и филмите ни действаха по особен начин. Естествено, той не е класика, нито е някакво събитие, но визуалните му кусури и сюжетни алогизми лесно могат да бъдат преглътнати, тъй като „Супер 8” притежава много по-важни достойнства – има собствена душа и си струва да бъде гледан от всеки, който някога е изпитвал радост от магията на киното.

7.2/10