„Жената чудо” е супергероична клизма с феминистичен оттенък, служеща като огледална версия на „Първия отмъстител”, но с високо съдържание на „силни пички”, които собственоръчно изтребват ¼ от германската армия, разрушават цели църкви, за да се справят с 1 /един/ снайперист и хем са „независими”, хем постоянно разчитат на помощта на мъже. Нямаше да пиша за този нежен тумор, понеже се опасявах, че ще огорча женската си аудитория, но после се сетих, че щом не съм я огорчил с „ревютата” си за „Здрач” и „50 нюанса”, значи няма от какво да се притеснявам.

wonder-woman

И така, да започваме, че и на мен не ми се стои в този блог повече, отколкото е необходимо. Сюжетът накратко – амазонската „Принцеса Даяна” /Гал Гадот/ от фригидна колония на FEMEN, ситуирана на о-в Лесбос /където има и две-три негрици, спокойно/ спасява британеца /с американски акцент/ Стив Тревър /Крис Пайн/ и заедно тръгват да борят бога на войната Арес, който мяза на изтрит concept art от финален бос на ролева игра. Звучи епично, но само ако сте дарили мозъка си за медицината и в момента разсъждавате с черния си дроб.

Филмът е заснет от женско /Пати Дженкинс/, което ще Ви стане ясно незабавно, тъй като включва пазаруване на рокли, романтични танци под падащия сняг и коментари върху средната големина на хорските пишки. /после ме убеждавайте, че размерът нямал значение/ За щастие, „Жената чудо” поне минава „Теста на Бекдел”, така че не всички разговори на амазонките са насочени към мъже. Те може и да живеят на самотен остров без наличие на корави фалоси, но това не им пречи – даже допълнително повишава нивата на агресия, което е полезно, щом ежедневието им без туй минава в усърдни тренировки сред декори, изхвърлени след снимките на „Пърси Джаксън”.

Виждаме Даяна като малка и в мига, щом я зърнах да подражава на воините, замахвайки с рехавите си юмручета във въздуха, си помислих, че съм преминал през процеп в алтернативна вселена и гледам древногръцки римейк на „Карате Кид” с дете, болно от синдрома на Даун. После се появяват ветеранки като Кони Нилсен и Робин Райт, почват да декламират разни вредни за слуха реплики с помпозната интонация на читалищни примадони, и ситуацията бързо се трансформира от гръцка трагедия в най-обикновена трагедия за киното.

Всички се пукат да хвалят колко правилна за ролята била Гал Гадот, колко OMG чаровна била, колко не-знам-си-какво, и не мога да разбера дали не са гледали някакъв cumshot compilation с нейна двойничка, понеже в “Wonder Woman” Гадот ми се стори стряскащо неестествена. Най-вероятно, защото по професия е модел, а не актриса и съдейки по „Жената чудо”, трябваше да си остане първото. Не можех да преценя кога е уплашена, изненадана или натъжена, тъй като лицевата й геометрия заемаше едни и същи параметри – практика, очевидно попила от колегите си в „Бързи и яростни”. С почетно участие се мяркат Юън Бремнър, който явно е go-to guy, когато Холивуд има нужда от добродушен олигофрен и изключително неприятната Елена Аная в ролята на неприятна химичка-отровителка, пощадена от Даяна, просто защото е жена. /гърл пауър, нъл тъй?/ Радват ни още адски дразнеща Мери Попинс-карикатура /тлъстата секретарка на Тревър/ и инфантилни моменти в Лондон, включващи горди атаки с меч и щит срещу въртяща се врата. Изобщо, филмът е буря от емоции и наскоро четох как въздействал толкова силно на менструиращите зрителки, че много жени се разциврили по време на някои от бойните сцени. /the fuck?!/

1

Самите те /бойните сцени, не ревящите кифли/ са по-разкъсани от любовното писмо, което преди години пратих на Кейт Бекинсейл, а монтажът е дело на инвалид, нает временно по някаква социална програма от Бюрото по труда. Най-забавното е, че в момента това недоразумение се приема радушно от критици и публика, понеже е режисирано от фимейл и по кавалерски сме длъжни да бъдем любезни към слабостите му, иначе ще излезе, че сме някакви сексисти и/или шовинисти. Все пак половината от хората, размекващи се по него, са жени, а другата половина са комикс-нърдове, които отчаяно искат да общуват с жени. Но тъй като не мога да кажа на черното бяло /освен ако говорим за лицето на Майкъл Джаксън/, трябва да отбележа че за мен прожекцията на „Wonder Woman” генерира и неподправен съспенс. Става дума за момента, когато се напрегнах да си спомня дали съм заключил колата си на паркинга в мола. /оказа се, че съм, слава на Тор!/

Единственото, което сработва, е непринудената химия между Гадот и Пайн, но тя е на ниво „Капитан Кърк-си-говори-с-извънземна-от-Ентърпрайз”. Самият Пайн има сцена, където трябва да заблуди вражески войници, правейки се на шваба-кореняк и не че се хваля, но съм чувал местни цигани, които докарват по-достоверен немски акцент, отколкото „супершпионина” Стив Тревър. През първата половина хуморът на “Wonder Woman” е тип „Гости от миналато”, през втората половина хумор вече няма. Всичко вътре е буламач от некомпетентност. Злодеите – символ на безобразието. Персонажите – мързеливо клише. Екшънът – безидейна бутафория. Музика – темата на Junkie XL от “BvS” повторена пет пъти. Ефекти – с 10 годишна давност. 3D – окулярен кошмар. Слоумоушън – на грешните места. Полово некоректно, интелектуално обидно и художествено надценено конщунство, извиняващо продукт, който реално трябва да съществува само в раздела “deleted scenes” от DVD-то на „Батман срещу Супермен”.

Зак Снайдер е навирал естетическите си израстъци дълбоко в продукцията, затова амазонките са били задължени по договор да слизат/падат от конете чрез изящни пируети, засенчващи по грация дори акробати от пътуващ български цирк, ала даже неговото присъствие не спасява колебливата стилистика на Пати Дженкинс. Снайдер си има собствени проблеми, тъй като преди два месеца дъщеря му се самоуби след маратон на „13 Reasons Why”, но ако трябва да сравняваме, неговият “Man of Steel” е в пъти по-добра origin-история – като почнем от персонажното развитие, минем през мотивацията на антагониста и общия драматичен заряд, та стигнем до чисто визуалната презентация. Не съм жена и може би не разбирам еманципираните послания на “Wonder Woman”, но съм /относително/ интелигентен зрител и разбирам, че когато едно нещо има текстурите на лайно, носи аромата на лайно и оставя след себе си послевкуса на лайно, значи най-вероятно е действително лайно. Схващайте го както си искате, но „Жената чудо” е хистерична комиксова елегия и ако това е летвата, с която останалите продукции на DC ще се съобразяват тепърва, то значи самият Зевс не ще ги спаси от плонжа в клоаката.

1.9/10