Шибани супергерои – не можете да живеете с тях, не можете и да ги избиете. Не, сериозно – не можете да ги избиете, защото всеки един си има колекция от специални умения, чрез които успява да избегне умишлената кончина. И за да докажат, че ще живеят вечно в детските умове, ордата на маскираните „отмъстители” ни захвърля автобиографията на поредния си изтърсак, обявен за „герой”. Той е новият модел за подражание, поднесен ни от MARVEL, чрез който да не забравяме, че САЩ са имали „огромно” участие и множество „победи” през втората световна война. Виждам, че се затруднявате, затова ще Ви дам жокер – той е повишен в ранг „капитан” само след 10 минути военен стаж и носи името на цял континент. Познахте ли? Точно така, днес ще говорим за един от най-великите супергерои в „световен” мащаб, а именно Стив Роджърс а.к.а „Капитан Америка”. /кавички much?/

Честно казано, предпочитам да гледам тази версия.

Капитан Америка е легенда. Едва ли някой може да оспори колко легендарно е да забележиш възрастен мъж, подхвърлящ щит-фризби, докато тича и скача с шлем на крилца. Но в душите на американците той е национален символ и beloved character, с който е отраснало не едно поколение /всъщност две/. Ето защо е нормално да се стигне и до него, щом MARVEL и без това са решили да филмират приключенията на всяко шибано чучело от библиотеката си. Интересното е, че това е всъщност третият ни досег с приключенията на синьо-червения капитан след 40-те – през 79-та излезe TV простотия със същото име, а 11 години по-късно бяхме свидетели на още един опит да се разпространи мирогледа му във версията на смешника Албърт Пюн, която гледах на чисто новото си VCR – “Akai”. Оттогава досега обаче в Холивуд изтече доста вода /повечето лъхаща на хлорна вар/, а и новото поколение едва ли помни/знае/дреме му за някакъв сульо, облечен като педераст на Хелоуин. Време е за рестарт.

Не е лесно да направиш съвременен филм за супергерой, чиято история се развива в миналото. Това прозвуча грешно. Имах предвид, че не е лесно Джо Джонстън да направи съвременен филм. Точка. Сигурен съм, че в момента използвате дясната си ръка, претърсвайки IMDB за резултатите на гения му и си мислите неща от сорта на: „Този филм негов ли беше?” или „Как съм могъл да гледам подобна диария?” Филмите на Джонстън се забравят петнадесет минути след началните им надписи, а самият режисьор има вродения дефект да проваля труда на хората, на чиито гърбове се изтласква – припомнете си „Джурасик Парк 3”, превърнал се в най-жалкия филм за динозаври преди „Мегаакула срещу Крокозавър” и „The Wolfman”, който пък съумя да деградира една световна класика в еквивалент на прясно изсекната ноздра. Най-лошото в цялата работа е, че никой не се усеща колко зловреден за киното е бай Джо и разни малоумници продължават да го трупат с работа, недостойна за капацитета му на амеба. Пичът е известен и с друго – през далечната 1991 година точно той сътвори друг супергеройски филм, занимаващ се с исторически „достоверната” вражда между американци и нацисти – „Ракетчикът”. Паралелите са повече и от тези на паралелепипед – млад и храбър патриот бива превърнат в земеделски борец за справедливост, посредством чудото на новите технологии /в случая някакъв примитивен jet-pack/ и започва неравна битка с нацисти, хитлеристи и гестаповци, само и само да спечели любовта на местна селянка. Както виждате, с „Капитан Америка” Джонстън не само е имал разработена от десетилетия история, но и вече я е филмирал. Ала това по никакъв начин не му пречи да осере терасата с безхаберието и стерилната си режисура. Логично е да си помислите, че след „The Wolfman”, Джонстън трябва да е свикнал с филмирането на 40-тарски сюжети и донякъде това е вярно, защото единственият начин някой да хареса „Капитан Америка” би бил, ако го е гледал през 1940-та.

 Еволюцията на Капитан Америка през годините:          1990                                                              2011

Но нека спрем за момент и осъзнаем кой е този пуст капитан Америка и за какво се бори. Дебютната му поява пред хорските очи се случва през месец март 1941 година в един от броевете на Time Comics, като на корицата е изтипосан, биещ кроше на палавия Хитлер. Ако се замислите за момент, ще се досетите че по онова време WW2 е бушувала с пълна сила, 1/4 Европа е била под формата на трупове, но САЩ все още не са се трогнали да се включат в бойните действия. И изведнъж – воала! – американски супергерой идва от нищото и шиба бай Адолф по изтънчения мустак. Hell yeah, бейбе! Така, сякаш на майтап, този герой започва да трепе нацисти с все повече хъс, а Америка решава да влезе във войната и да докаже колко добре реагира на Пърл Харбър. Казвам това, за да осъзнаете, че Капитан Америка не е нищо по-различно от цветен шут, агитиращ могъществото на САЩ, а филмите и комиксите за него са отявлена холивудска пропаганда. /ако не ми вярвате – вижте това/ И явно е вършил работа за около три години, докато американците са живели във вътрешния си свят на екшън звезди, но истината е, че след края на WW2, та чак до началото на 60-те, когато Стан Лий го възражда за MARVEL, Капитан Америка е потънал в заслужено забвение. Сега обаче е идеалният момент за принудителното му изваждане от хибернация, защото Америка отново е във военен конфликт и отново има нужда от герои за надъхване.

Изобщо, целият филм е една зле прикрита съвременна пропаганда, облечена с нови дрешки и изтипосана в нов /триизмерен/ формат. Почти всичко е толкова очевидно, че Капитан Америка трябваше да се прекръсти на Капитан Очевиден още преди първата си мисия. Цялата тази мания на комиксите да изопачават познатите факти, обръщайки нещата така, сякаш САЩ собственоръчно са променяли хода на човешката история по време на конфликти /припомнете си Д-р Манхатън във Виетнам от „Пазителите” и Кубинската криза от „Х-Мен: Първата вълна”/ е прекалена и влияе на по-тъпите деца, част от които вече искрено вярват, че на Луната има автоботи. По-голяма подигравка с историята би имало само, ако някой си кръсти питомната лама с името Далай. То не бяха откъслечни бойни викове, то не бяха реклами на класически американски машини /моторът на капитана е Харли Дейвидсън, разбира се/, но във филма има повече развети американски знамена, дори от епос на Майкъл Бей, а това си е почти недостижим подвиг. Нищо чудно, че в Русия и Северна Корея името на филма бе форматирано и по кината бе пуснат само като „Първия Отмъстител”. Горделив, но и безсмислен ход, тъй като всеки зрител, чиито мозъчни полукълба функционират ще загрее, че главният герой така или иначе се нарича капитан Америка.

Сценарият /дело на маскарите, процесуално отговорни за „Хрониките на Нарния” 1, 2 и разбира се – 3/ ни запознава с незначителната хърба Стив Роджърс, който въобще не изглежда като супергерой на пръв поглед, а на втори – изглежда като болен от анемия. Човечецът е по-слаботелесен от евреин в Бухенвалд и само малко по-висок от Уилоу. Но вътре в нежното му тяло пулсира сърце на герой и воля на бик, което го отличава от останалите пешаци, записващи се в Армията на САЩ, само защото са видели някъде сочещия ги с пръст Чичо Сам и са помислили, че това е постер на хорър с клоуни. Въпреки, че е обявен за НГВС, Роджърс сподавя мъжествения си плач, защото бива внедрен в супер мистичен проект, оглавяван от д-р Ърскин /Стенли Тучи с адски некохерентен немски акцент/ и занимаващ се с разработването на убер войници по химически път. Тук имам две забележки. Първо, по какъв начин германец е турен за отговорник на секретни военни проекти на САЩ и то точно в зенита на WW2 и второ – супер войници по химически път могат да бъдат всички, които знаят с каква честота да си бият протеин и креатин в задника. /note to self – спри да говориш глупости, мамка ти!/ ОК, продължаваме нататък.

Програмата включва и участието на едрогърдата британска агентка Пеги /Хайли Атуел/, бащата на Тони Старк – Хауърд /Доминик Купър/ и строгият, но справедлив стереотип – полковник Честър Филипс /Томи Лий Джоунс/. Всички те подготвят и тренират Роджърс за деня, в който ще бъде настанен в някаква футуристична машина и наблъскан с водопад от анаболи. Естествено, Роджърс е герой дори преди да се превърне в клонинг на Херакъл, така че още през първите минути зрителите разбират колко себеотдаен и безкористен е храбрият войник – така например преживяваме сцена, в която полковник Филипс мята учебна граната и всички войници се разхвърлят в различни посоки, докато капитан Америка /тогава още редник/ скача върху й, за да спаси другарите си. OMG, това беше rather cute и т.н, но и доста наивен ход, навеждащ публиката на резонния въпрос – щом на Кап. Америка му трябва толкова малко, че да се жертва за родината, какво щеше да стане, ако някой от лошите бе хвърлил истинска граната накрая. За щастие, няма да разберем отговора на този въпрос, защото иначе филмът трябваше да завърши с надписа In Memoriam.

Крис Евънс масажира скротума си, за да не настине

След инжектирането му със секретния серум /защото е таен, а не защото е съставен от нечии секрети/, Стив Роджърс се превръща в липсващото звено между хората и полубожествата. За да направи екранната трансформация още по-епична, Джонстън използва помощта на CGI, но с тази разлика, че при повечето актьори този трик се употребява за подуването на мускулите, а в случая с Крис Евънс – за спатъхването им. През първата половина от филма, докато Стив Роджърс си е просто едно бруклинско леке, тялото на Евънс е компютърно минимизирано до това на анорексик. След пълната му промяна обаче, Евънс ни се показва в целия си фитнес блясък, като под „блясък” имам предвид буквално, тъй като има опасност да бъдете заслепени от отблясъците на слънцето по прясно намазаните му с олио гърди, сякаш се готви за свалки на созополски плаж. Ето и странната ирония в концепцията за капитана – той е американски герой, който има за цел да покаже на света колко велики са САЩ, без да осъзнае, че е просто един генно модифициран и химически подобрен simpleton, с точно нулев шанс без намесата на науката. Ако това е американската мечта, с която филмът се опитва да възпитава младежта /да се превръщат в стероидни мутанти, чрез инжекции/, то тогава горко на тази жалка нация от имбецили. И нещо повече – по този начин филмът неусетно постига целта, жадувана от самия Хитлер, а именно – създаването на перфектния супер човек от чистата раса.

Не знам защо милосърдният Творец позволява на визуално съвършени миряни като Крис Евънс да се раждат на фона на грозни копелета като мен, но явно неведоми са Неговите пътища. Евънс е хълм от мускули и за да сте сигурни в това имаме приятна shirtless сцена, за да може всяка отчаяна съпруга да се наслади на формите му. Актьорът дълго време мислеше дали изобщо да се занимава с тази циркаджийска роля, а сега се чуди с какъв акъл е мислел да откаже – все пак това е ултимативният рекламен филм за физиката на Евънс и определено ще послужи добре на кариерата му тепърва. Но за сикуъла е хубаво да помислят и за някакъв серум против косопад, тъй като секси Крис отдавна се оплака, че страда от драстично окапване на фоликули в реалния живот и се притеснява да не изложи реномето си на пич.

Любовта на живота му е избрана в лицето на английската мома Хайли Атуел, която не познавате отникъде и това не е срамно – самата тя е още млада слива в Холивуд, но за сметка на това е олицетворение на едрогърдието и я очаква тлъсто бъдеще. Злодеят на филма пък е черепът на Хюго Уивинг, който е червен, но не защото е комунист или защото го е срам от нещо, а защото като всеки луд учен е решил да пробва полуготова отвара върху себе си. Червеният череп е класически урод и може би трябваше да има малко повече екранно време, като се има предвид, че каризмата и актьорското присъствие на Уивинг бяха много по-интересни за наблюдаване от героичните пръцкания на Евънс. Д-р Йохан Шмит /Уивинг/ е свръх оптимизирана версия на Хайнрих Химлер и работи за тайна нацистка организация, чието лого притеснително наподобява силуета на октопода Паул. Обсесията на Химлер по окултното е била пословична и това е пределно ясно на всеки, превключвал на History Channel, докато е търсил голи жени по телевизора, но Йохан Шмит прилича на злодей от PC игра в стила на „Return to Castle Wolfenstein”, така че всички опити за историческа достоверност на образа му потъват като сърфист в цунами. Струва си да се отбележат още референциите към други комиксови скрижали – не само участието на Старк-старши, но и препратките към „Тор” и камеото на Ник Фюри /Самюел Л. Джаксън/, подготвящо ни психически за догодина.

Музиката е дело на Алън Силвестри и човекът лесно си заработва хонорара, докато чака Боб Земекис да реши кой ще е поредният филм, с който да завърши некролога на кариерата си. Като изключим горепосочените телесни метаморфози на Крис Евънс, останалите визуални ефекти са вцепеняващо отвратителни. $140 милиона бюджет, а накрая получаваме сбирщина от ужасяващи експлозийки, с по-жалко CGI дори от това по задника на тиранозавъра от първия „Джурасик парк”. В името на хер Щирлиц, очаквах повече! Да не говоря и за 3D-то /айде, вече почнах да говоря/, което е пост-конвертирано свръхестествено некадърно и придава ново значение на термина „мигрена”. На дъното на много мътен басейн има по-чисти гледки, отколкото в конвертираните сцени на „Капитан Америка“. Холивуд трябва да разбере, че когато един филм няма нужда от 3D, той просто няма нужда от 3D. Всъщност, добре че беше мултифункционалният щит-бумеранг на капитана, защото без него нямаше да има запомнящи се 3D моменти. Крехък позитив е, че Джонстън се е постарал да придаде класически дъх на лентата си и донякъде се е справил сравнително задоволително. Това го доказва не само техническата страна на филма /”Капитан Америка” е заснет на 17-21 мм. лещи, а не на long lenses и това му придава лек old school vibe/, но и относително автентичните декори и period кадри, будещи някакво далечно чувство на атмосфера и спомени от „Индиана Джоунс“. Това обаче го има някъде до половината на филма, след което нещата бързо се насочват напред и надолу към бунището – екшън сцените стават иритиращо еднотипни, а абсурдите на сценария правят нещата трудни за изтърпяване /Шмит притежава огнева мощ и технология, далеч надвишаваща съвременните стандарти, но винаги бива надвит от малка група агресивни селяни с шмайзерчета/. За изнежените души пък има и нереално романтична целувка, баш когато не трябва, а именно – по време на напрегнато преследване между кола /с NOS/ и самолет.

„Капитан Америка” се промотира като филм „от студиото, което създаде Тор”. Не знам за Вас, но аз лично не бих искал да гледам нищо от студио, което генерира животински фекалии, така че ще извините резервите ми към MARVEL-ските продукти за масово потребление. Особено тези, които нямат собствен живот, а служат единствено като свързващи нишки, водещи към срещата на випуска догодина с „Отмъстителите”. Колкото и да го маскират и рекламират, „Капитан Америка” не е самостоятелен филм, а една евтина пропаганда, предназначена за нисши умове. Естествено, той има своите добри страни, макар че те са малко и могат да бъдат видени само с микроскопа на Тони Старк. Дразнещото в случая е, че филмът е предвиден да служи не като индивидуално заглавие, а като обикновен придатък, което го обезличава драстично. Слуховете гласят, че след финалните надписи имало скрита сцена, но аз не издържах дотам, тъй като бях прекалено зает да се изнизвам от киното. Останаха още доста неща за казване, но сега е време да приключвам, защото закъснявам за редовния си сеанс със съдебния психиатър, а на Вас пожелавам до нови срещи и приятни мигове с „Капитан Америка”, защото – повярвайте! – приятните неща в него наистина траят само няколко мига.

5.0/10 /заради прилива от носталгия/