Днес съм Ви приготвил поредната ограда от абсурди и тя се корени в новите приключения на комиксовия зверилник eXcreMENt. Още отсега трябва да Ви кажа, че впечатленията ми не са от най-розовите, така че ако сте фенове на поредицата, по-добре спирайте да четете сега, преди първите сълзи да са проронени. Стилизираният цветничък постер на „Първа вълна” ме спечели с изяществото си и пробуди желанието да го гледам, независимо че имам фобия от мутанти след последната битка с мутиралата хлебарка, която лагеруваше в мивката ми. Пък и как ще пропусна този толкова чакан, обсъждан и промотиран филм, обещаващ да преобърне гледната ни точка за франчайза накриво и да създаде едно ново начало, не – една нова надежда – за циркаджиите на Стан Лий. Народното поверие гласи, че ако Ви сърби носът, ще си имате неприятности. Моето поверие гласи, че ако Ви сърби скротумът преди киното, филмът ще бъде много зле. Поглеждайки назад, вече зная, че е трябвало да с доверя на това предчувствие, докато прекрачвах прага на залата, стиснал билета в изпотената си от напрежение /да не ме види някой/ ръка.

„My God, It`s full of stars!“

Всяко нещо си има първи път /но някои неща трябва да зараснат след първия път/, а всеки първи път започва с първа вълна и дори за обикновените хора не е тайна, че „Първа вълна” бе издигнат в култов статут от фенбойчетата – още след първите новини, че съществуването му е одобрено със зелена светлина. Комиксови гийкове от всички държави, в които хартията не е лукс, се събираха в армии, бясно пищейки за това какви нечовешки очаквания имат за филма и как ще малтретират семейството на Матю Вон пред очите му, ако пичът се провали в нелеката си мисия. В това ревю обаче няма да говоря за тези болни деца, защото самият аз не съм особен почитател на комиксите на Стан Лий, както на няколко пъти с гордост съм изтъквал. Споменавам ги само, за да си имате едно Наум, че целият мощен хайп на филма, цялата тази граничеща с истерия зрителска мания и всички суперлативи, избълвани в ревютата до момента, са продукт точно на тези твърде млади и твърде неуки за живота деца, за които „Х-Мен” е еквивалент на Библия и всеки един от героите му е достоен модел за подражание.

Аз лично не се смятам за мутант /макар че гласът ми все още мутира и имам специалното умение да отделям секрети/, но няма как да отрека, че първият „Х-Мен” на Браян Сингър се превърна в събитие за комикс жанра на новия век. Беше изненадващ, с успешна и работеща формула и съумя да запознае зрителите с много герои, без да ги накара да си водят записки кой-кой е и за какво се бори. Това бе един от най-свежите представители на супергеройския жанр за времето си и хората видимо бяха доволни – дори тези, които никога не бяха чували за вселената на Стан Лий и искрено вярваха, че „Плевел” е позивната на някаква земеделска работничка. Неизбежно последваха продълженията, които обаче се сговнясаха прогресивно и пропорционално, оставяйки неприятния вкус на вкиснато зеле в устите на зрителите след „X3”. От една страна това беше, защото Брет Ратнър е тъпо копеле от седма степен, но от друга – защото сюжетът вече се поизчерпа и всички тези легиони от нови герои, които тройката се опита да наложи, бяха много по-комични, отколкото трябваше. /даже си имахме ангел небесен/ След фиаското на Ратнър нещата поутихнаха, но не и преди някой да се сети, че в серията има още петрол, който трябва бъде изваден със сонда. Лошото е, че тази сонда ни бе завряна в задниците с тоталната помия, наречена “Wolverine”, където Хюи Джакман беше рекламно лице на селски потник в продължение на час и половина.

Две години по-късно е време за рестарт. Този път кадърен такъв, който да уйдиса хем на огромните фенски очаквания, хем да удовлетвори и нормалните зрители като мен, които нямат намерение да четат десетки кашони от разкази в картинки, само и само да проумеят защо Мистик си е мазала тялото със синя боя. Този рестарт е „Х-Мен: Първа Вълна” и имаше задачата да превърне поредицата в новата дойна крава на Холивуд. А тъй като подобен проект има нужда от режисьор с някакъв опит в комиксите, за директор бе назначен Матю Вон. Той обаче е некадърник със съмнителни достойнства и сбъркани идеи за това какво би се харесало на публиката. Той е от режисьорите, които се водят по чужд интелект и често този интелект е изкуствен. Вон се пъне да твори неконвенционални истории, но ги влошава поетапно – от неконвенционалната мафиотска притча в “Layer Cake”, през неконвенционалната приказка в „Звезден прах” до неконвенционалния поглед върху супергероите в “Kick-Ass”, който попиля и малкото ми доверие във Вон и го върна в началната точка на посредствените творци. С режисурата на „Х-Мен”, Матю получи втори шанс за изкупление, който в моя случай щеше да му е последен, защото се бях заклел в гроба на домашния си любимец /кучката Джъстин/, че няма да гледам повече негови филми, ако настоящият се превърне в провал. И о чудо – той се превърна в провал.

„Първата вълна” шокира със самочувствието си. Понякога и аз се гледам гол в огледалото и си повтарям, че съм легенда, но егото на „Първата вълна” е много по-крайно от това, защото филмът наистина си вярва, че е някакво второ пришествие за жанра. Личи си, че Матю Вон продължава грешката да се взема насериозно и е сътворил продукта си с излишък от претенции, а сценарият има смелостта /или наглостта, не знам коя е точната дума/ да комбинира фантастика с достоверни събития по начин, който би накарал всеки уважаващ себе си историк да налапа двуцевката и да окичи стената с тапети от мозък. Първо имаме концлагери и онеправдани евреи, после имаме архивни кадри на JFK и Кубинската ракетна криза /която се оказва, че е била оркестрирана от мутант/, а накрая – корабна колизия между руснаци и американци, като между тези неща се мандахерцат някакви шарени клоуни с кожени якенца и походка на модели, които – видите ли – спасяват света още в първи курс. Нещо повече – Вон е дирижирал сцените си с такъв шекспиров патос, сякаш не гледаме поредното супергеройско акне, а някакъв класически киношедьовър. Аз обаче не съм податлив на балоните със сгъстен въздух, които Холивуд обича да засилва към мен и всячески се старая да ги пукам зрелищно, когато имам тази възможност.

За нещастие „Първа вълна” не ми предложи дори елементарното зрелище, понеже Вон собственоръчно доказва великата мисъл на Ърнест Хемингуей – „Never mistake motion for action”. Филмът е толкова стерилен, бездушен и лишен от действие, че превръща произволна пиеса на Камен Донев в зрелище с епична сценография. Сигурно е редно да кажа, че „Първа вълна” е скучен филм, но така ще го направя прекалено интересен – той всъщност е мъртъв филм, без собствен живот и желание да мърда, като поредното завоевание на некрофил. Актьорите са много, но действието е малко. Потенциалът е огромен, но изпълнението мързеливо. Матю Вон е разполагал с ресурси да изгради феноменална реинкарнация, но проблемът е, че презентацията на този иначе занимателен /за всяко пуберче със спатъхнал мозък/ премис, е толкова ужасяващо развит, че още на първата четвърт ще Ви доведе до дилема – дали да повърнете сега или по-късно. И то не заради бюджета, който е бил $120 милки, а защото човечецът е направил всичко по крехките си сили и пак не му е достигнало. Одеве казах, че Ратнър е боклук и все още стоя зад думите си, но дори в „Х3” имаше няколко чисто визуални момента, заради които мога да му простя фейла, докато тук има точно едно голямо и кръгло нищо. Даже на финала, където е съсредоточена по-голямата част от „епиката”, си личи колко жалък е всъщност целият филм – не само заради смехотворните екшън сцени на летящи въшки, но и заради калпавите CGI ефекти, които ме върнаха с една декада назад във времето – особено на моментите с левитиращата подводница и последвалите аеробики, които бяха върхът на кича. Личи си, че Вон използва стари и заучени похвати, за да изкара „Първа вълна” едновременно модерен, но и стилизиран поклон пред класическите ексмени /с жълто-черните униформи от оригиналния комикс/, но ефектът е нулев и не помага за личната хигиена на филма, също както и новият памперс на сенилната Ви баба няма да помогне за по-малкото петна по пода.

Но нека да поговорим още малко за времевия диапазон на филма. Наясно съм, че освен всички други претенции за качество, „Х-Мен” иска да се има за един класен period movie, но го прави по твърде банален и очевиден начин, за да го приемем като сериозен. Сигурно някои от Вас са си задавали въпроса защо сюжетът е ситуиран точно в началото на 60-те години и отговорът не е, защото тогава мутантите са били най-активни полово. Причината всъщност е, че точно тогава е възрожденската ера на комиксите на Стан Лий, който за първи път представя на широката общественост своите Спайдърмени и останала комплексирана от себе си паплач. Тогава тръгват и първите серии на оригиналните „X-мен” и дотолкова шокират простолюдието, че подклаждат борбата за права и свободи на чернокожите, които разпознават собственото си съсловие в маскираните и отритнати от обществото мутанти, търсещи атенция. И за да не бъдат нещата прекалено очевидни, това е един от малкото Marvel филми, в които Лий няма камео, но пък за сметка на това имаме сцена, в която камерата центрира негър при споменаването на думата „робство”. И познайте какво – негърът е единственият от нашите, който гушва букета. Ала това е, защото „Х-Мен”-ите на новото време вече не се свързват с расовата пропаганда, а с борбата за хомосексуално признание – мотивът, заради който Йън Макелън /също безобразен гей/ прие да участва в първите три филма. Все пак, първоначалното заглавие на комикса е било “The Merry Mutants”, което гарнирано с пищните им кожени дрешки и бойния вик „Mutant and proud” със сигурност е довело до множество хомосексуални асоциации.

Тези сериозни теми обаче изискват внимателен и философски начин да бъдат показани на съвременната публика, а не посипани в състояние, което само бити с точилка по главата деца биха приели за стойностно. И точно в желанието да комбинира история и фантасмагория, новият „Х-Мен” се проваля на всички нива. Не че и първият филм не стартира с WW2 референции, но тук нещата са твърде излишно доуточнени, а Магнито е описан като отмъстител на всички евреи с потъпкани права, сякаш току-що е гледал DVD-то на „Мюнхен”. Но пък WW2 винаги се продава, а и кой няма да приеме за сериозен един филм, в който майката на еврейче бива застреляна пред очите му /всъщност зад гърба му/ от лош чичко. После идва и Кубинската криза – тринадесет дни на кибичене са останали в историята като ебати великия момент на световен съспенс. Ще ни атакуват ли, няма ли да ни атакуват; обича ли ме, не ме ли обича – кой, по дяволите, иска да гледа това? Естествено, ние не се намираме в реалността, а във вселената на „Х-Мен”, а там се действа на принципа на Чехов /онзи от Русия, не онзи от „Стар Трек”/ и когато в първия акт на зрителя се намекне за ракети, те трябва да бъде изстреляни до края на филма. Така и става – мутантите се справят с ракетна заплаха /Магнито явно е усвоил метода на Нео да спира боеприпасите в движение/, но и успяват да предотвратят война на световете, макар че честно казано ми се искаше да бяха избити до крак, мамичката им цветна.

Но нека не излизаме извън рамките на ревюто и се върнем към същинската история. „Първата вълна” е не само origin разказ за запознанството между палавите мутанти, но и драматична притча за ранното приятелство между Чарлз Екзейвиър /Професор Х/ и Ерик Леншър /Магнито/. В тази си част, филмът се опитва да разплете възела на сложните взаимоотношения между младите, но все още платонични BFF-ове, които споделят еднакви интереси, но различни възгледи. Лошото е, че в опитите си да го разплете, Матю Вон се оплита съвсем и превръща всичко в някаква какафония от емоционален дисбаланс. Професорът /Джеймс Макавой/ е млада версия на Патрик Стюърт и за разлика от него, може да си позволи да се държи малко по-нормално за възрастта си – в тази връзка той е показан не само като научен гений с повече мозъчни гънки, отколкото косми по скротума, но и като интелектуален сваляч на 60-тарски моми, използващ вроденото си умение да чете мисли. Иронично или не обаче, по време на филма доста често ще си задавате въпроса „как може някой, който чете мисли, да е толкова тъп”. За щастие, Макавой играе със старание и сравнително успешно успява да възседне инвалидната количка на предшественика си, като дори си позволява да се подиграе на бъдещата му плешивост с една-две реплики.

Група мутанти ни гледат отвисоко, сякаш са нещо повече от нас

Магнито /Майкъл Фасбендър/ също се пъне в излишък, все едно не е присъствал на оперативката, в която е станало ясно, че Ерик Леншър не е герой от „Хамлет”. По-изтънчените ценители от Вас със сигурност са забелязали Фасбендър в „Гадни КопИлета”, но истината е, че това не е първият му досег с комиксовите папируси, тъй като снайдерофилите веднага ще загреят как е подскачал на забавен кадър и в „300”. Проблемът обаче е, че така и не успях да го приема като естествен заместител на Йън Макелън. Не знам дали проблемът е в мен /че очаквах мозъчно менгеме с мека китка/ или в самия актьор /който има излъчването на жилав изнасилвач/, но в нито една от сцените не усетих присъствието на Магнито от старата трилогия. Естествено, Макелън си е Макелън и едва ли някой може да мери пишки с него, но все пак авторите можеха да се постараят малко повече. Колкото и да еретично, във финалната сцена с шлема и наметалото, си представих Професор Хаос от „Саут Парк” – може би, защото и двата героя са се превърнали в еталон на карикатурата. Но както и да е – Чарли и Ерик са показани с подробности, някои от които ненужни, а интеракциите им са пропити с тънки сексуални намеци и хомоеротика. Единият е мил, другият е груб; единият е умен, другият е силен; единият е добър, другият е зъл. Противоположностите се привличат, но и ме отвращават. Цялата тази сюжетна нишка е развита толкова мудно, че в един момент става по-нелепа и от бакенбардите на Кевин Бейкън. Мотивацията на Леншър е очевидна от самото начало, психическата му нестабилност също е намекната – защо тогава трябва да мине цял филм, докато стане ясно всичко, което ние вече си знаем. А и нещо друго ме притеснява – що за четец на мисли трябва да е Чарлз, след като така и не е усетил тъмната страна на колегата си. Лично аз щях да си плюя на мазолестите пети в първия момент, в който осъзная, че съквартирантът ми е диво садистче, а не да се мотая с него, копнеейки за интелектуалната му признателност.

Всичко е ориентирано около първия курс на първите мутанти в реномираното училище за уроди на Професор Х, чието лого трябваше да е „Мутантни от всички страни – обединявайте се!”. Учениците са млади, видимо неуки и крайно неграмотни, а на Професора се пада честта да ги обучи за първата им мисия. Както повелява традицията, във филма са натъпкани редица комиксови персонажи от всякаква цветова гама и телесни особености, повечето от които няма да споменавам, защото ме напушва смях, като се сетя за тях. Точно така, говоря за жената-комар с избухлива храчка /Ейнджъл/ и вресливия клонинг на Рупърт Гринт /Банши/. Най-важните обаче са култовата синя слива Мистик /Дженифър Лорънс/, ледената шаврантия Ема Фрост /Януари Джоунс/ и стилният лошковец Себастиян Шоу /Кевин Бейкън/. Бейкън явно много обича да играе злодеи с името Себастиян, защото това е вторият му такъв след „Човек без сянка”. За щастие, Кевин е колоритна добавка към ордата от изроди /въпреки пълната липса на прилика с комиксовия си първообраз/ и играе тъпата си роля със старание, достойно за възхищение – особено за човек, чиято кариера е в период на полуразпад и не може да бъде спасена дори с иронични автореклами. Януари Джоунс /”Без име”/ пък със сигурност ще накара определени органи в гащите Ви да зашават неконтролируемо, като се има предвид, че през целия филм носи одеждите на приказна блудница от скъпоплатен бардак. Да не говорим, че и Бейкън, и Джоунс се реят из сцените, сякаш са получили грешния сценарий и искрено вярват, че са злодеи във филм за Бонд.

Колкото до Дженифър Лоурънс – момиченцето все още прилича на млада версия на майката на Стифлър и е решила, че след ролята си на американска селянка от „Зимен дар” е станала голяма актриса. Блондинката усилено се мъчи да покаже нещо значимо с превъплъщението си в Мистик, макар че единственото „мистично” нещо в случая бе наличието й на актьорско майсторство. За щастие /или не?/, образът на Мистик е малко по-разгърнат /но не и по-разголен/ от този, който Ребека Ромин презентира преди години, а девойката е доста по-уравновесена и трезвомислеща от нервната краварка Ана Пакуин. Но това е, защото Плевел не прави нормален секс и събира агресия в мутиралото си телце. Мистик обаче се отдава на плътските наслади и то дори без контрацептивни асортименти, защото ако все още не знаете /и сте любители на мексиканските теленовели/ тя се оказва майката на Nightcrawler от „Х2”. Второстепенни роли са дадени и на шантавата Роуз Бърн от „Sunshine” и прасето Оливър Плат от „2012”, но те се губят сред останалите зевзеци като мухи, удавени в бебешка кашичка. Сред уродите се струва да се отбележи още дяволчето Азазел и звярът Звяр, последният от които бе презентиран и в „Х2”, но от TV психиатъра „Фрейзър”. От старите герои видимо отсъства мутанта с най-готините очила Циклоп, но това е просто, защото неговото време все още не е дошло. Вместо него обаче ще се насладим на едно кратко, но поучително камео, в което Хю Джакман казва “Go fuck yourself!” и може би така и трябваше да стане. Естествено, има и големи междувидови любови, свързани най-вече със загорялата Мистик /Мистик и Звяр, Мистик и Магнито, дори Мистик и Професор Х/, ала тези романтични многоъгълници са свръх излишни и изобщо не помагат.

Но схемата явно работи. И работи най-добре, ако сте пъпчиво тийнче, което оргазмира всеки път, когато види любимите си герои на екран. А по това, което се вижда от оценките в IMDB, RT и Т.Н., САЩ е пълен с точно такива уродчета, чиято единствена радост в живота е да цапат с бели петна чаршафите на майка си, докато нетърпеливо разлистват поредната страница от приключенията на веселите мутанти. Единственото обяснение на този масов интерес за подобна диария би бил, ако във всяко кино, където е прожектиран филма, е пускано и огромно количество райски газ, който да накара публиката да повярва, че гледат нещо величествено. Не искам да звуча твърде грубо, но ако някой е харесал този крап /и не е под запрещение/ има спешната нужда да се прегледа, защото фронталният му лоб със сигурност е пукнат. Рядко се случва да срещнете такъв отпадък, без да сте се ровили в бунището, а понякога дори и тогава. Добрата новина поне е, че филмът се запъхтя в боксофиса, вкарвайки в хазната на 20th Century Fox мизерните $56 милиона долара от дебютния си ден, което е изключително слабо представяне за съвременен блокбъстър и се равнява на приходите от премиерата на първия „Х-Мен”, но тук говорим за десетгодишна разлика, а това е повече от показателно. Ако Фортуна продължи да ни се усмихва, може би никога няма да стигнем до „втората вълна” и това е факт, който ще преживея с радост.

От техническа гледна точка „Първа вълна” несъмнено вади „супер” от супергеройски. Но за сметка на това оставащата дума е вярна, защото операторът Джон Матисън определено е свикнал да снима геройски филми и по специално тези на Ридли Скот, като започнем от „Гладиатор” и стигнем до другия гладиатор – „Робин Худ”. Неговото присъствие е позитив за филма, но чувството за пропилян потенциал се усеща осезаемо, особено като се има предвид какво е можел да направи Вон с таланта му. Един огромен плюс за лентата е и липсата на допълнително измерение, защото – Вишну ми е свидетел! – че ако този freak парад беше в 3D, ножът с който щях да се заколя, също щеше да е. Добро впечатление ми направи и факта, че всяка националност говореше на собствения си език, а това е смел ход за филм, гледан от деца, които сричат на субтитрите. Но и нов шанс за Фасбендър да се покаже като полиглот. В музикалната сфера нещата са безумно средняшки с дъх на изкуствена епика, но тъй като вече стана ясно, че аз не разбирам от музика, любезно ще Ви препратя към гуруто в областта на филмовия саунд – master Silver.

И какво се получава накрая? След цялата могъща рекламна кампания, която филмът произведе през последните месеци и която стигна дотам да изстреля логото на „Х-Мен” в небето над САЩ, „Първа вълна” не е нищо кой знае какво, а най-малкото отговаря на критериите за летен блокбъстър. Всички знаем, че и в българските народни приказки има генно модифицирани обекти – спомнете си баснята за дядото и мутиралата ряпа, която едва бива измъкната от цяло семейство, барабар с домашните си питомци. Правя това сравнение, за да осъзнаете, че дори в тази приказка има повече съспенс и драма, отколкото в цялата „Първа вълна”. Той е мокрият сън на всеки гийк, но това не е достатъчна причина да мине за качествено забавление. „С голямата сила идва и голямата отговорност”, е написал някога Стан Лий в комиксово балонче. За съжаление обаче, „Първа вълна” не само не притежава тази сила, но бяга от отговорността да изпълни и половината си заявки. Той се взема насериозно, когато не трябва и действа избирателно, от което интегритетът на сюжета страда кански. Всъщност, заглавието на филма трябваше да си бъде преведено дословно, защото „Х-Мен” определено ще върне в „първи клас” познанията Ви за качествено кино. Актьорската част от филма закърпва донякъде нещата, но разплутата режисура на Вон и липсата на консистентност в наратива бързичко превръщат нещата в димяща попара от некомпетентност. Не знам за Вас, но аз не давам и миши гъз за подобни семпли произведения на седмото изкуство, които обаче парадират с имагинерните си достойнства, като ексхибиционист пред Мол. И тъй като винаги се старая да завърша позитивно, но почти никога не успявам, ще опитам отново – „Първа вълна” е ултимативният филм, ако сте деца на ръба на 7 клас, но за всички останали е средняшка и лесно забравима евтинийка, която несъмнено е над нивото на „Върколака”, но не може да стъпи дори на малкия пръст на „Тор”, а това си е достатъчно голяма обида за всеки комиксов филм.

3.9/10