Проектът „Отмъстителите” едва ли има нужда от представяне – безпрецедентен и амбициозен кино-експеримент, самоизградил се в продължение на четири години с няколко самостоятелни филма, чиито герои сега са извадени от натуралния си хабитат и събрани по едно и също време, на едно и също място, за да… отмъщават. През последните лета всички бяхме принудени да се запознаем с origin историите на членовете му – г-н Старк, капитан Роджърс, пресвети Тор, зеленото човече Хълк и останалите прошляци – да съпреживеем инфантилните им драми и да съчувствуваме над несподелените им любови, в някои случаи и по два пъти. Дори да е имало земляни, незапознати с битието на тези хелоуниски травестити, кампанията на MARVEL & Disney се погрижи те да намалеят само до пациентите в кома. След пет заглавия, в които любимите комиксови циркаджии се оправяха на самотек, сега идва неизбежната “среща на випуска” – ултимативното събирателно, обединяващо някои от най-известните персонажи, излезли изпод възрастния флумастер на Стан Лий и тази среща е пълен провал.

Усещам, че настъпвам нечий мазол, затова нека перифразирам и го кажа по-нежно. „Отмъстителите” не е пълен провал, защото провалът предполага, че някой се е опитвал да го направи както трябва. Провалът предполага някакво старание. Не, „Отмъстителите” е много по-зле от обикновения провал. „Отмъстителите” е безметежно и стъписващо нищо. Той не е самостоятелен филм, понеже се корени на други такива и реално не казва нищо различно или ново. Неговата история е вече разказана, героите му са отдавна установени, а зрелището му не е нищо повече от expansion pack на „Трансформърс”. В него не се случва нищо. Да, да, сценарият е скалъпен така, че да не усетите как цялото действие прескача от сцена в сцена, без ясен двигател или логика. Дори може да се заблудите, че някъде в тинята на тези 140 минути има и късче смисъл, но това са възприятията на сетива, притъпени от хаотична режисура и калпаво 3-D, така че не им се доверявайте. Истината е, че „Отмъстителите” е съвкупност от няколко встъпителни сцени и една финална битка, а останалите 100 минути са просто пълнеж за губене на време и повярвайте – времето Ви ще бъде погубено, защото тези сто минути се движат по-бавно и от Стивън Хокинг с повредена количка.

Дали бях ясен? „Отмъстителите” е безобразно творение на мързеливи хора, явно решили, че след като публиката вече е запозната със супергероите, няма нужда да се задълбава в излишни неща като story arc и character development, а е по-добре да се премине направо към интересната част. Проблемът е, че докато т.нар. „интересна” част настъпи, пипето на нормалния зрител вече е непоправимо атрофирало. Е, има там разни експлозии, избухващи коли, летящи аероплани и небесни портали, от които извират дяволи, но… къде ги няма в днешно време? Струваше ли си хората да чакат толкова за нещо, което прилича на снимано от Майкъл Бей в студентските му години? Имаше ли нужда всички тези герои да бъдат събирани, заради една половинчасова битка, която на моменти е толкова зле хореографирана, че „добрите” се разпознават в общото меле, само защото приличат на авангарда на gay pride парад? Трябваше ли целият този калейдоскоп от кич и цигания да е в пост-конвертирано 3-D, за да може ако не ни заболи главата от простотията вътре, да ни заболи от гледката? Очевидно, но по-скоро очевадно, да.

„Отмъстителите” имаше потенциал, грижливо култивиран с години и готов да го превърне в едно от най-добрите, оригинални и неповторими неща на комиксовото кино. Това, при условие, че го беше контролирал някой с всичкия си. За нещастие, тук говорим за Джос Уидън – путьото, направил милиони с „Бъфи”, „Ангел” и останалите TV циреи, предназначени за момченца, които все още не са сигурни защо толкова желаят ануса на ближния си. Уидън може и да става за сценарист на ситкоми, но досегът му с „Отмъстителите” не трябваше да преминава нивото на хартията, понеже в тялото му няма нито една режисьорска клетка и това го знае всеки гледал измъчения сопол „Серенити”. Не мога да проумея защо Disney /които купиха MARVEL още преди три години/ са доверили пълна свобода на този смирен нърд, без собствен стил и визуални идеи, вместо да забият могъщата си финансова инжекция в творческия кокал на някой, чиито опит с термина „блокбъстър” не идва от посещенията му във видеотеката със същото име. За справка – „Железният човек” и „Тор” бяха режисирани от актьори и пак бяха по-добре заснети.

Отново повтарям, че Уидън не е лош като сценарист – диалогът му има своите хитри моменти, и настоящото заглавие съдържа някои запомнящи се лафове. Но да дадеш $220 милиона на Уидън е същото, като да дадеш 20 лева на съседското олигофренче, защото и при двата случая реципиентът ще си избърше задника с тях. Първата половина на „Отмъстителите” е изнервящо мудна, суха и с нестабилен пейсинг, на моменти дори плашещо евтина, а в сцените има по-малко живинка и от тази в интериора на крипта. Крехките ми надежди, че накрая нещата ще се оправят бидеха спукани като мозъчна аневризма. Втората половина /демек, по-интересната/ е безогледна канонада от стрелби, експлозии и хвърчащи зелени торсове, толкова елементарна, че даже туземец от Нова Гвинея или по-зле – режисьорът на „Номер 1000” – можеше да превърне в най-запомнящия се set piece на лято 2012-та. На нас обаче ни се е паднал Уидън. Личи си, че майка му много е пърдяла по време на бременността си, защото сега черепът му е пълен само с отходни газове. Пичът е зациклил на „трансформаторски” режим, а както добре знаем след „Бойни кораби” – човек без Бей във фамилията не бива да изпада в този режим.

Както и да е, плюенето по Уидън няма да промени нищо, а и той не е толкова важен, че да си протривам върховете на пръстите по клавиатурата. Вместо това, ще премина направо към сюжета на „Отмъстителите”, който е по-липсващ и от изгубено край виетнамски ресторант куче, но с тази разлика, че на някой би му пукало за кучето. В общи линии, супер секретната организация Щ.И.Т се опитва да скрие свещения артефакт Тесеракт /изигран от кубчето на „Хелрейзър”/, когато по неволя отваря червеева дупка, но оттам не изкачат червеи, а скандинавското божество Локи от астралния мегаполис Асгард. Локи все още е обиден на батко си Тор, че е носител на всичко, което той няма – руса коса и мускули – поради което решава да избие комплексите си, избивайки населението на Земята.

Локи отмъква Тесеракта, а за да го върнат са повикани т.нар. Отмъстители – Стив Роджърс а.к.а. Капитан САЩ; Тони Старк а.к.а. Тенекиения човек; Наташа Романоф а.к.а. Черната вдовица; Брус Банер а.к.а бай Хълю /той няма да Ви хареса, ако е ядосан, но на мен не ми харесва по принцип, освен ако не е режисиран от Анг Лий/; Тор а.к.а. Тор и Ник Фюри, който а.к.а. най-много от всички. Те са последната надежда на човечеството и по думите на Старк – ако не могат да спасят Земята, то поне ще отмъстят за нея. /оптимистично, нали?/ Първите 40 минути могат да се опишат с една дума – “assemble”. Останалите 40 са изпълнени с вътрешни борби между главните действащи лица, еготата на които не могат да понесат присъствието на други супергерои в същия кадър и периодично трябва да се конфронтират. Имаме около половин час, в който Железния човечец и Кап. Америка поправят някакъв хувъркрафт и после идва финалното меле, което също отнема около половин час. Следва хепиенд, финални надписи и „скрити” сцени след тях. Пито-платено-повърнато.

Всеки от героите получава своите 15 минути слава, макар че честно казано – поотделно ми харесваха повече. Тони Старк е същото нарцистично и арогантно милионерче, което раздава хумористични лафове с лекотата, с която раздава автографи. Тор продължава да е достолепният гръмовержец със самонасочващо се чукче за пържоли. Стив Роджърс все още е анаболеният U.S of A солджър, а Брус Банер отново е безгръбначно в човешката си форма, което е иронично, защото основната му функция в не-човешката си форма е да кърши чуждите гръбнаци. За Черната вдовица и Хоукай не може да се каже много, тъй като те, горките, все още си нямат самостоятелни фрачайзи, а и суперуменията им изобщо не са толкова „супер” – Хоукай е просто зодия „стрелец” /Катнис Евърдийн ще му спука гъза/, а Черната вдовица може да прави… какво? Да бяга бързо, да срича на руски, да изглежда добре в латексов костюм… какво, по дяволите, може да прави тя, което не може да прави махленскта курва?

Актьорите се подуват от старание, за да не изглеждат нелепо в ролите си и някои дори успяват. Тони Старк е Робърт Дауни Мл. и имам предвид това буквално – те двамата са една и съща личност. Ако обърнете внимание на интервютата с Дауни Мл. по време на авенджърските пресконференции в Москва и Лондон бързо ще разберете, че бившият наркоман изобщо не е излизал от образа си на богат лигльо със самочувствие на стендъп комик. За щастие, това амплоа му се лепи като трипер на загорял тираджия, така че той поне не дразни. Крис Хемсуърт от друга страна продължава да играе като горски лесничей, което /може би?/ е причината да бъде избран за дърваря в „Снежанка и ловеца”. Младежът вече придоби име в Холивуд и даже успя да внедри брат си някъде в Окръг 12, така че най-малкото, което можеше да направи, бе да отиде на уроци по актьорско майсторство, вместо да бие чекии върху голите снимки на Скарлет Йохансон. Като казах „големи цици“, е време да обърна внимание и на самотната жена в отбора. Йохансон по принцип не е от най-кадърните рожби на Холивуд, но не споря, че момичето има някакви наченки на талант. Тук обаче г-ца Скарлет не успява да го покаже и примирена, че единствената цел на участието й е да води комиксовите фенбойчета до преждевременна еякулация, използва всяка сцена, за да пъчи масивната си гръд и да притваря устата си в нацупено „О”, сякаш всеки миг ще направи фелацио на Хълк.

Както виждате, MARVEL има богата колекция от уроди за продълженията

Хълк пък е единственият от екипа, който за три филма бе изгиран от три различни актьора, без реална причина, защото още първият се справи отлично. Сигурно ще прозвучи богохулствено за феновете на зеленясалия трол, но Ерик Бана беше най-правилният избор за ролята, преди Едуард Нортън да я превърне в посмешище. Актуалният Марк Ръфало от своя страна изговаря репликите с върховна сила на волята и не излъчва никаква емоция, въпреки че би трябвало да е „много ядосан” през цялото време. За щастие, д-р Джекил не успява да възпре своя м-р Хайд и точно бай Хълю е отговорен за някои от най-зрелищните money shot-а в „Отмъстителите”. В същото време, директорът на Щ.И.Т. Никълъс Фюри е портретиран от Самуил „Мадафака” Джаксън, който отдавна е див фен на комиксите и затова е приел ролята с желание. Играта му е по-праволинейна и от ЖП релса, а най-голямото му предизвикателство е, че филмът е с PG-13 рейтинг и Джаксън няма възможност да псува на воля. Останалите не са толкова колоритни – Крис Евънс изглежда най-естествен като храбрия оловен войник в небрано лозе, а Том Хиделстън все още си мисли, че ако много силно се напъне да имитира Магнито, някой ще му даде грамота.

Грешката на „Отмъстителите” е, че иска да генерира сериозност и дълбочина на персонажите си, но няма достатъчно време да развие всеки от тях. Естествено, те вече би трябвало да са развити, но въпреки това изглеждат недообработени, което прави драмата им супер изкуствена. /особено душевните терзания на Банър, които отегчават и самия него, понеже на моменти изглеждаше, че ще заспи по средата на диалога/ Новите герои като агент Мария Хил също не помагат, а празнословят и допринасят за ненужно дългото времетраене. Друго, което ме изнерви бяха константните алогизми, като например това, че в първата половина Хоукай е зомбиран и служи като пионка на Локи, убивайки невинни цивилни, но накрая се връща към Светлината и зрителите трябва да му симпатизират, сякаш нищо не се е случило. /?!?/ Стори ми се крайно двусмислено и това, че единственият от добрите, който гушна букета, бе най-големият почитател на Отмъстителите – агент Колсън. Не знам какво послание иска да прати на публиката си Джос, но от видяното излиза, че според него фенбойщината води до скоропостижна смърт.

Силата на „Отмъстителите” е в специалните му ефекти, дело на мастърите от ILM и Weta Digital. Повечето са с рязко похабен потенциал, благодарение на визуално скопения Уидън и само сцената по време на нюйоркската инвазия, където камерата прескача от герой на герой в реално време става за нещо – не че е кой знае какво, но на фона на останалото си е постижение. Иначе, ако не сте твърде претенциозни, може да откриете и други сполучливи eye candy-та /не броя извивките по тялото на Скарлет Йохансон/, но те са по-малко и от кичурите коса по скалпа на облъчен с радиация. Музиката е дело на Алън Силвестри, който не направи нищо особено в „Капитан Америка”, а сега е направил дори по-малко, доказвайки че някои композитори блестят, само когато работят с Робърт Земекис.

Множество „обективни” ревюисти побързаха да се разкудкудякат, че това е най-великият комиксов филм на всички времена, своеобразен шедьовър, най-епичното нещо, което са гледали и т.н. кртенизми. Няма такива работи, скъпи деца. „Отмъстителите” е болезнено средняшки и това е най-доброто нещо, което мога да кажа за него. Той е правен без въображение, без желание, наготово и във вече изградена вселена. Той е средство за печелене на пари, без собствена идентичност или принос към изкуството. Заснет е накриво, всичко в него крещи „посредственост”, а основната му задача е да showcase-ва менажерията на MARVEL и да образува усмивки по акнеещите детски лица. Това е всичко. Не, извинявам се, това не е всичко. Това е само началото.

“Отмъстителите” се превърна във филма с най-доходоносен откриващ уикенд в историята на седмото изкуство, с над $207 милиона приходи за три дни в САЩ, с което счупи вълшебната пръчка на предишния първенец „Хари Потър 7.2” и демонстративно му я навря в задника. Това е безпрекословен рекорд, каращ ме да се притеснявам за интелектуалното бъдеще на човешката цивилизация, защото щом фекален залп като „Отмъстителите” може да постигне подобен фурор, то аз предпочитам да стана секс-роб на следващите извънземни, които ни атакуват. Успехът накара Disney да се ухилят до уши /защото приходите на „Отмъстителите” от дебютните прожекции са точно толкова, колкото компанията загуби с „Джон Картър”/ и да обявят подготовката на „Железния човек 3” и „Тор 2” догодина, както и „Капитан Америка 2” през 2014, предхождащи задължителния сикуъл, а после трикуъл и четворкуъл на „Отмъстителите”. С една дума, почвайте да наваксвате с комиксите, защото бъдещето на летните блокбъстъри вече принадлежи на конкурентните гиганти MARVEL и DC Comics.

Стига толкова локуми. Мога да изпиша още сума ти страници за тая помия и пак няма да има файда, защото „Отмъстителите” е critic proof и фенбазата му се състои от невръстни мушмороци, чиято мечта е да станат силни като Капитан Америка или умни като Тони Старк, но по-вероятно ще станат тъпи като Хълк или педерасти като Хълк Хоган. „Отмъстителите” е яркото докзателство, че отделните части не правят по-добро цяло и се нарежда най-долу в йерархията на Щ.И.Т /shit?/ заглавията, като само вторият „Железен човек” е по-слаб от него. Всички останали /да, казах всички, дори недоразумението „Невероятният Хълк”/ са по-добри. Ако и Вие искате да усетите вредното влияние на филма, може да си спестите гледането – просто вземете банкнота от 12 лева и я подайте на някой клошар, но точно преди кирливите му пръсти я докопат, я скъсайте на парчета пред очите му. Ето до такива последици водят „Отмъстителите” – загуба на пари, погнуса, разочарование и раздразнение.

3.7/10